(Издателство Сиела публикува Законът, последната част от сагата на Владимир Зарев за Вълчеви:
Битието, София – Сиела, 2009; Изходът, София – Сиела, 2010; Законът, София – Сиела, 2012.)
Прозата на Владимир Зарев изпъква сред съвременната българска белетристика с две свои неотменни характеристики: приповдигнатост и обемност. Същите характеристики я доближават до големите световни романи на 19 и 20 век, а от написаното през 21 век подобни са романите на Джонатан Франзен и Джонатан Лител.
Приповдигнатостта у Зарев не е насилен стилов похват, а неговият начин да изгражда характерите си така, че всичко у тях да изглежда зашеметяващо и съдбовно – като реката край Видин, като самата история. Всеки един от Вълчевите е едновременно реален и легендарен. Това са характери колкото достоверни, толкова и митологични. Те превръщат Видин в епицентър на трусовете, които ще изменят лицето на България няколко пъти в течение на повече от век. Но тяхната жажда за месо е все същата и по времето на Стамболов, и по времето на Черните ангели, и днес, когато ги е сполетяла и удивила демокрацията. Те са архетипове на характерите, които това географско място произвежда и не пуска далеч от корените им.
Обемността у Зарев идва не от големината на романите му, а от триизмерния им сюжет. Така както всяка точка в пространството може във всеки миг да бъде засечена с три нейни координати – и това лежи в основата на компютърното визуализиране на материалните обекти – така и България в романите на Зарев е видяна в триизмерна координатна система: българският човек с неговата наследственост; групата, която го отглежда и в която се реализира; и Големия свят извън групата, за който той има само бегла представа. И за да зазвучи всичко това като история на българското общество, Зарев добавя и четвъртото измерение: времето, течащо като река, и вграждащо се в паметта като нанос.
В този контекст „Законът“ е последният роман от една трилогия, която най-вероятно ще се окаже определяща за хода на българската литература. „Законът“ е финалният роман, сбогуването на автора със семейството, което въображението му е създало, наблюдавайки България през нейните исторически перипетии. Това сбогуване е тъжно и неоптимистично. Ще се опитам да обясня защо мисля така.
Преди всичко съзнавам, че е трудно „Законът“ да бъде напълно разбран и харесан по заслуги, ако бъде прочетен без знание за първите две книги. Посланието, закодирано в съвременните, пост-комунистически характери, които движат сюжета на „Законът“, става пределно ясно, когато се знае кои са техните предшественици и какво са преживяли те в миналите епохи на България: буржоазната до 1944 и комунистическата до 1989.
Но такава е природата на епичните книги, на сагите, които се опитват да обозрат големи исторически периоди. Изисква се усилие по-голямо от обикновеното, за да бъдат те прочетени и оценени като прозрения за човешките сили, които са движили историята. Изисква се и нагласа да видиш съдбата на своя народ от една височина, която скрива малките детайли, но показва ярко Големия пейзаж. Ще употребя една съвременна метафора: когато погледът на хората се разсейва от пикселите на компютърния екран, те не са в състояние да обозрат и оценят пълната картина, закодирана в компютърния файл, който са отворили. И картината, която виждат, е за тях непоносима.
Но когато пише, писателят не се страхува, че може да се окаже непоносим. Заревото чувство за логика на характерите и отношенията, за достоверност на сюжета, е безпогрешно. Абсолютно. Той го е доказал с всичките си романи, които предшестват трилогията; за пример ще посоча само последните, „Разруха“ (2003) и „Светове“ (2006). И го проявява до съвършенство в нея. В какво се състои житейската логика на хората от семейство Вълчеви?
Те започват своя живот във Видин, в епоха, изпълнена с огромни надежди. Те са пълни с жизнена сила и изцяло адекватни на буржоазния си произход. Те са строители на България, която дори не им минава през ум да напуснат. Те носят трагедията на своите страсти, на своята провинциалност и своята неприспособимост към „обикновения“ свят, с който трябва да се справят и който ги наблюдава с подозрение. Защото са необикновени, те изглеждат легендарни. Защото са силни, те се оказват слаби. Груповите настроения са неумолими, а във Видин, и после в София тези настроения са завладяни и обсебени от социалистически идеи, които не признават силата на индивида.
Конфликтът между индивида и групата се проявява у всеки от петимата Вълчеви по различен начин. Но неизбежно завършва с провал на надеждите. С крах на усилията и източване на енергията. Йордан Вълчев опожарява хана, в който е заложил смисъла на живота си. Синът му Асен Вълчев убива хора заради идеята, но изпада в екзистенциални съмнения и пропуска както властта като начин на живот и социална теория, така и истинската любов в живота си. Илия Вълчев построява фабрика за фин порцелан за износ, но е обречен на самота и умствено безсилие. Идеализмът на Христо Вълчев, пленен от социалистическите идеи, го довежда до ранна смърт. Краткотрайният живот на бонвивана Панто Вълчев е като порцеланова стауетка, която краси камината на буржоазната му съпруга, но която новото време покрива с паяжината на забравата.
Сестра им Йонка единствена стои над всекидневието и изглежда вечна, защото е едновременно човечна с грижата си и нереална с ясновидството си. И ето го усета на писателя за голямото обобщение проявено в логиката на героите: единственият свързан със семейството комунист – и то върл, непоправим и поради това също легендарен – е незаконният, тайно роден син на Илия. Красив като холивудски актьор, той се оженва за възможно най-грозната и най-вярната жена. В старческото си слабосилие, той е умъртвен от подметката на една мутра, с която онзи му пречупва гръкляна.
Внуците и внучките на тези почти митични личности живеят във времето на „Законът“, което е всъщност време на беззаконие, когато „ни сполетя и удиви демокрацията“, и когато отново всеки е оставен да се справя както може в тази, сякаш изолирана от света, държава. Имат ли достатъчно дързост наследниците на онези наперени буржоа или наивни марксисти от Видин да се осъществят в безутешно демократизиралата се София? Останала ли им е жизненост да се преборят за моралните ценности, които са унаследили? Могат ли да надживеят толкова много нелепи смърти, причинени от алчност и морална безчувственост?
Героите на Зарев сами дават присъда на себе си. И присъдата е, че сто години по-късно те живеят или загиват в самота. Те олицетворяват сто години българска самота. Самотата на силния, но и самотата на групата – на този сам народ, който не търпи силните, а по неизбежност се примирява с неморалните. Христо внукът, който е морално и емоционално амбивалентен човек, е убит от едно плешиво, модерно и пребогато чудовище заради любов. Йордан внукът погубва по невнимание и двете жени, които обича, получавайки в замяна съмнително публично признание като телевизионна звезда. Десислава – чувствителната, фина творческа личност, природно моралният човек – остава бездетна като Йонка, неосъществена като театрален режисьор и, също като Йонка, обгърната от топлата симпатия на автора, се издига до пиедестала на светица, която се грижи за останалите и ги предупреждава за опасностите, които ги очакват.
А Крум Крумов Марийкин? Какво ще стане със сина на онзи легендарен комунист на мотоциклет с черно кожено яке, който между 1950 и 1980 е бил плашилището на Видинска околия? „Абсурдно и необяснимо той щеше да стане милиовер и щеше да се премести в София, заедно с грозната си и до полуда вярна жена Гергина. Двамата щяха да открият цех в квартал „Бенковски“, който постепенно щеше да се разрасне в престижна фабрика за блиндирани входни врати. Обшити в благородно дърво, красиви и достолепни, те гарантираха спокойствие и човешката неприкосновеност. Не държавата, полицията и съда, а бронираните, снабдени със секретни брави врати на братовчед й спираха неканените похитители, бяха най-сигурната закрила, сетната защита и Законът. Но същите тези масивни врати щяха да спират не само бандитите, крадците и злодеите, те щяха да заключват хората и от техните съседи, от роднините и приятелството, от нечий напразно разсипан смях и надникването на Всевишния, от непреклонното съчувствие на Бог!“
В този синтезиран образ на днешна България личи не само абсурдната, лудешка сила на Заревия език. В него е и приповдигнатостта, която ни кара да чувстваме героите му като в легенда, и обемността, която ни ги показва във времето – едновременно донесени тук от своето минало и запътили се към едно бъдеще, в което няма нито промяна, нито утеха.
Ала въпреки сериозността на повествованието и мащаба, с който образите в „Законът“ олицетворяват основни черти от българския национален характер, четивността на романа е осигурена от авторовия хумор. Още от времето на създателите на романовата форма Сервантес и Рабле, хуморът е задължителна съставка на големия роман, защото се е оказал най-елегантния начин за авторов коментар на събитията. Заревият хумор не е типично български: той не се надсмива, а просто приземява героите тръгнали в донкихотовска битка с провинциалността и посредствеността; двете заедно – хроничен инкубатор на жестокост и злоупотреба с власт. Едновременно ситуационен и пропит с тънка ирония, хуморът на Зарев те кара да се смееш и в най-трагичните моменти. Този смях през сълзи е самата същност на България.
Традиционно-литературният или конструктивистки анализ може би ще намери недостатъци в структурата на романа или грешки в обрисуването на някои образи. Но това пак би означавало заради пикселите да не се вижда чистия образ на екрана.
В тази трилогия мащабът е друг. Прочетена без предубеждение, тя показва, че в течение на сто години история българският характер върви не нагоре, не дори и във водоравна линия, а – надолу. В новото време децата на славни хора от едно славно минало завършват живота си твърде безславно. Това е един реалистичен извод, който не навява оптимизъм.
Но в природата на човека е да се надява. Най-честият изход, когато сме стигнали дъното, е да се стреснем и с нова сила да се оттласнем от неговата твърдина, за да изплуваме нагоре. Както всяка голяма литература, „Законът“ и цялата Зарева трилогия трябва да се четат от всички поколения българи, защото те действат като острия звън на будилника след тъмна нощ, прекарана в кошмарен сън.
