Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2012 02 Bat PosessПрез февруари 2010 аз публикувах – в САЩ – първата си книга, Бесове: Приключения с руските книги и хората, които ги четат. Предварителният ми хонорар от Farrar, Straus and Giroux, някъде по средата на четирицифрените числа, беше доста щедър за томче с мемоарни, литературно-критически есета за преживяванията на една докторантка по руска литература. „Оригинална книга с меки корици“, на стойност 10 долара при Амазон, Бесове излезе с жълта корица, оформена от Роз Част, със страховити червени, ръчно нарисувани букви. И макар че Част е добре известна като нюйоркска художничка на комикси, нейната корица запазва по майсторски начин нискобюджетната естетика, която характеризира книгата като цяло.

Бесове получи добри рецензии, прекара две седмици в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, а след това беше обявена за финалист за наградата на Националния кръг на литературните критици. Победителите щяха да бъдат обявени през март 2011, на церемония, която първоначално бях планирала да пропусна, тъй като в момента живея в Турция, тъй като цената на самолетните билети не беше включена, и тъй като нещата около мен се намираха в известен безпорядък.

Бях прекарала по-голямата част от последните два месеца скрита в офиса си в Университета Коч, където в момента съм с писателска стипендия и работя над две закъсняващи статии за списания: едната за футболните фанатици в Истанбул, а другата за фанатиците на Данте във Флоренция. Ден и нощ минаваха в редуване между футбола и Данте, Данте и футбола, докато накрая двете неща започнаха да изглеждат като едно и също. Тази вътрешна нестабилност беше по-скоро подсилена, отколкото облекчена, от едно пътуване до Лондон, където имах четене на Обсебените в един магазин за облекло на Нотинг Хил, в съвместно появяване със секс-иконата Моли Паркин, а няколко дни по-късно изнесох лекция на тема „Сервантес, Балзак и двойното счетоводство“ в Британския музей.

На сутринта след завръщането си се отправих директно към офиса, главата ми препълнена с футболни пояснения от отдела за сверяване на фактите: бил ли е датският вратар Петер Кяер нападнат, или само заплашен, от турски футболен фен в инвалидна количка?  „Черният орел“ на Бешикташ реална птица ли е, и ако да, то каква? Бил ли е Барабароса наистина пират? Какво е „пират“? Вървейки по коридора на хуманитарния факултет, постепенно започнах да осъзнавам наличието на множество плакати с лицето ми върху тях, рекламиращи лекция, за която бях забравила, че ще трябва да изнасям пред студентите от Коч на следващата вечер, на тема „литературна журналистика“.

Именно тогава майка ми, която живее в Манхатън, се подхлъзна на лед и си счупи таза. Това беше знак за множество неща, като едно от тях беше, че трябва да се върна в Ню Йорк. Бях там само за седмица, но имах чувството, че това е цяла епоха от живота ми. Пролетта беше обявена от поройни дъждове. Всеки ден започваше с малка лавина от непристойни е-мейли от привърженици на истанбулския футболен тим Фенербахче. Те бяха разгневени от моята дискусия, проведена на страниците на нюйоркски уебсайт, в която се обсъждаше съдържанието на нецензурно анти-Фенербахче скандиране, измислено от фенове на съперничещия им Бешикташ. Поради разликата във времето получавах тези комуникации – най-вече покани да смуча различни видове и броеве курове – най-първо, всяка сутрин. Това беше подсказването, с което час или два по-късно започвах да пиша за Данте. А точно в 9:30 полските строителни работници започваха работа в апартамента над мен.

Прекарах сутринта на Наградата на националния кръг на литературните критици в преговори с тези работници, които пък бяха прекарали предишните две седмици в забиване на някакъв вид мокетни гвоздеи в тавана директно над главата на оздравяващата ми майка. С всеки удар на чука таванът се тресеше; рамкираната фотография на Зигмунд Фройд се изместваше все по-надясно. Бумагите ми се канеха да се изхлузят от работната маса.

Не бяха несимпатични момчета, полските строителни работници, и в края на краищата успях да ги спра. Но за колко време? Това не беше ясно никому. И въпреки това, изоставяйки майка си, аз хукнах към хотела в Чайнатаун, където Farrar, Straus галантно ме бяха настанили за две нощи. През стъклената врата забелязах А., писател, с когото бях имала връзка. Бяхме се разделяли многократно, вече месеци наред не бяхме се виждали. В навечерието на заминаването ми от Ню Йорк бях му писала, знаейки, че той ще вземе автобуса от Филаделфия, където живее с годеницата си. В естествен ръст, той стоеше до бамбуково дърво в саксия. Дъвчеше дъвка, с омърляна роза в ръка; изглеждаше задълбочен в брошура, обясняваща как да се купуват диаманти. Обхванаха ме любов и отчаяние. Готиният китайски тийнейджър на рецепцията ми подаде електронната карта-ключ.

Десет минути след началото на церемонията по награждаването, А. и аз стояхме под поройния дъжд, директно пред китайски магазин, който продаваше само сюнгери, нищо друго освен сюнгери, и търсехме такси. Чадърът ни се преобърна нагоре, а после се счупи. Таксита нямаше. Тръгнахме през пороя към Канал стрийт. Откъм сандъци с лед ни наблюдаваха скумрии. Когато открихме едно спряло до пожарен кран такси, предложихме на шофьора четири пъти повече от нормалната такса. Шофьорът, човек с вид на индиец с мобилен телефон в ръка, ни изгледа през покритото с вода стъкло и ни помаха гневно да се махаме. Взехме метрото, слязохме на погрешна спирка и проходихме три авенюта в източна посока, мислейки, че отиваме на запад. Стигнахме до университета с 40 минути закъснение, напълно мокри, особено обувките ни.

Не спечелих, което за мен беше ОК. Наградата в моята категория, критика, отиде при Клеър Кавана за Лирическа поезия и модерна политика: Русия, Полша и Западът, което звучеше като велика книга. Както всички казваха, било невероятна чест да присъстваш тук, да се срещнеш с Пати Смит, Дженифър Игън и различните други чудесни финалисти и печеливши. Но няма да ви лъжа – приемът вървеше грубичко. Моята агентка например изглеждаше съвсем не въодушевена от това, че съм се появила не само нечувано късно, ами и придружена от някакъв тип. Имах само два безплатни пропуска, но кой трябваше да получи втория – тя или типът с мен? „Радвам се да подкрепя организаторите“, каза тя мрачно, отваряйки портмонето си.

Сграбчили чаши с бяло вино, агентката ми и аз обсъждахме някои проблеми, които имах с британския си публицист, на когото, под ударите на полските строително-работнически чукове, наскоро бях изпратила мейл, започващ с думите „Скъпи Хенри, аз наистина, наистина страдам“. По някакви околни пътища това съобщение беше стигнало до агентката ми, която искаше да знае в какво точно се състои проблема. Опитах се да й обясня какъв е проблемът, но какъв беше той всъщност? Почувствах сълзи в очите си. Бяхме плътно заобиколени от критици. Критиците имаха мнения за всичко – от разпределянето на литературните награди до предимствата на някоя макробиотична диета.

В един момент се отправихме навън, към дъжда. Макар че бях престанала да пуша шест месеца преди това, спрях се да измуфтя ръчно направена „Американски дух“ от един подходящо разположен критик. „Мислех, че си спряла“, каза агентката ми. Тръгнахме към близкоизточния ресторант, където Farrar, Straus държеше вечеря в чест на тримата си финалисти: аз, Джонатан Франзен и Демиън Сърлс. (Сърлс преведе Трагедия в минорна скáла от 101-годишния датски романист Ханс Кейлсон, който не присъстваше). Пред ресторанта А. държеше счупения чадър, докато двамата се редувахме, довършвайки влажната, бавно горяща цигара.

„Щеше ми са да имахме малко трева“, отбеляза той, започвайки дискусия кой от присъстващите на вечерята би могъл да има трева. И двамата залагахме на Франзен.

Бях очаквала с нетърпение да се запозная с Франзен, но не и без определени опасения. Работата е там, че никой не става писател поради огромна лекота в социалните взаимоотношения и спонтанност при разговорното слово. Какво можете да кажете на някой такъв човек? Особено ако самата вие сте от същия вид?

Нещата започнаха достатъчно безобидно. „Запален фен съм!“, възкликнах аз. „Същото се отнася и до мен“, отвърна Франзен, обяснявайки, че е купил книгата ми като коледен подарък за многобройни приятели, но все още не я е чел. „Но прочетох части от нея!“

Казах му, че много харесах Свобода, което е вярно и би било страхотен завършек на нашия обмен. Така че е трудно да се каже какво ме прихвана в един по-късен, по-впиянчен момент от вечерята, когато попитах Франзен дали има малко трева. Любопитна бях да узная. Пък и отчасти, въпреки огромната умора и леката конституционна непоносимост към тревата, се чувствах някак неспособна да пропусна моментния контакт с един мимолетен паралелен свят, в който вечерята продължаваше по този истински различен, истински сочен начин.

Пшеница[1]?“, повтори агентката на Франзен, намръщвайки се. „За какво пък ви е пшеница?“

„Не пшеница. Трева.“

Тя ме изгледа с изопнато лице.

Трева“, повтори моята агентка.

„Имам малко в хладилника“, каза Франзен. „Но това е чак в горния край на града.“

Нощта започна да се развива с увеличаваща се скорост, като макара с конец. А. и моята агентка дискутираха дали трябвало да наема някой млад, беден автор, който да станел мой личен асистент. Агентката ми смяташе, че от писателите стават великолепни асистенти, поради способността им за комуникация, но А. мислеше, че на писателите не може да се разчита, тъй като те винаги са склонни да излязат от цялата работа с някой „разказвам-всичко“ мемоар.

„Никога не можете да бъдете сигурен с писателите“, каза А. „Винаги трябва да ги държите под око.“

„Писателите са ужасни хора“, съгласих се аз. „Вие не ги познавате така както ги познаваме ние.“

„Върша тази работа в продължение на 15 години“, каза агентката ми, която звучеше така, сякаш нощта е прекалено дълга.

В този момент Франзен се обърна към мен. „Вие наистина ли сте 1,85?“, попита той. Това беше доста задълбочена алюзия към първата ми публикувана работа, есето „Бабел в Калифорния“, което включва разговора ми с един представител на академичните среди, който намекна, че Конармия на Бабел никога няма да ми бъде напълно достъпна, поради „специфично еврейското отчуждение“ на автора. На което аз бях отговорила: „Като туркиня от първо поколение, висока 1,85 и израснала в Ню Джърси, аз вероятно няма как да знам повече за отчуждението от вас – един нисък американски евреин.“

„Не, 1,56 съм“, казах аз на Франзен.

„Сигурна ли сте?“, попита той.

Е, не бях сигурна. В колежа бях 1,57, а после 1,56 в университета. По всяка вероятност се смалявах. „Имам сколиоза“, заключих аз. „А освен това по цял ден седя пред компютъра.“

„Измерете се отново“, предложи Франзен. „За мен изглеждате като класически 1,55“.

1,55: това е цял сантиметър повече от Пати Берглунд, героинята от Свобода, която се чувства като гигант през цялото си детство, а след това в колежа започва да играе баскетбол и се оказва най-дребната в целия отбор.

„Не ме считат за висока“, казва в един момент Пати на Ричард Катц, диаболичния обект на любовни интереси.

„И все пак сте доста висока“, отговаря Катц.

Когато погледнах към Франзен ми се стори, че той не е искал да ми каже наистина да се измеря отново, по същия начин, по който и аз не бях искала да го попитам дали има трева. Но защо казвахме тези неща? Защо не разговаряхме за Война и мир, за това как да се живее, как да се съчетае сексуалната страст с ежедневието? 

Бах млада когато пишех Бабел в Калифорния. „Като туркиня от първо поколение, висока 1,85 и израснала в Ню Джърси, аз вероятно няма как да знам повече за отчуждението от вас – един нисък американски евреин.“: днес вече никога не бих написала нещо такова. Никога не бих написала нещо такова, ако не бях била студентка, караща колело из околността, заспиваща в библиотеките, живееща от леща и имаща усещането, че е, с право или без, и въпреки неподправената сърдечност на професорите си, постоянно впримчена във вид опозиция срещу един свят, който я счита за неподготвена – по младост, ако и не по националност или нещо по-мрачно – за истински диалог с великите хроники на човешкото състояние.

„Бабел в Калифорния“ се появи в малкото – по онова време направо миниатюрно – списание „n+1“ през 2005. Това привлече вниманието на един редактор от „Ню Йоркър“. През 2006 публикувах първата си статия в „Ню Йоркър“: профил на един тайландски шампион по кикбокс, който беше открил школа в Сан Франсиско. Започнах да получавам е-мейлове от литературни агенции. Избрах настоящата си агентка, която харесвам много. Тя смяташе, че би било хубаво, ако бих написала първата си книга по темата за увеличаващата се американска сцена на смесени бойни изкуства за жени. Аз, междувременно, исках да напиша романен преразказ на Бесове от Достоевски, поставен в един литературен отдел, подобен на онзи в Станфорд.

От тези толкова различни изходни точки ние започнахме да преговаряме сюжета на моята книга. Трилър на тема Песента за Игор? Една година от живота на Балзак? Изнизаха се три години, през които завърших дисертацията си върху двойното счетоводство и романа, и публикувах още някои есета за руската литература. В един момент Лори Стайн, демонично-стилната редакторка на „The Paris Review“, ми каза, че вече съм написала по-голямата част от една книга: сборник от есета, който заедно с това е и мемоар. Написах няколко нови глави и преработих идеята за роман по Достоевски във формата на есе, което нарекох „Бесове“.

Бесове не е книгата, която възнамерявах да напиша – нямах пред вид да я напиша по този начин. След като тя излезе, животът ми стана напълно различен от онова, което бях живяла преди. Никога преди това не бях седяла близо до микрофон в радиото или пък гледала в подобното на пенис око на някоя видеокамера. Бях получавала читателска поща, но никога в такива побъркващи количества или разнообразие. Особено добре си спомням първата си серия за снимки в списание, при която трябваше да лежа по гръб върху парче флуоресцентна изкуствена кожа, стискайки в скута си руско издание на Достоевски. Фотографът стоеше над мен, качен на стълба, откъдето щракаше. Асистентката му, гледаща към дигиталния екран през дебели пластмасови очила, изказа мнението, че снимките ставали „прекалено жежки“. Каза, че съм показвала „прекалено много шия“. Преодолявайки усещането за несправедливост – ако не бях лежала по гръб върху някаква порнографска имитация на килим, може би шията ми не би изглеждала толкова жежка. Преоблякох се в нещо с висока яка. И понеже корицата на Достоевски беше толкова кафява, сменихме онзи том с един зелен Пушкин. „Гледайте така, все едно че четете“, предложи фотографът. Отваряйки книгата наслуки, се намерих вторачена в епилога на Цигани: „няма спасение от съдбата.“

По пътя обратно към хотела в Чайнатаун, седнала до А. в един вагон на метрото, осъзнах, че размишлявам върху живота на писателя. „Първо, той трябва да издържи бедността и безразличието на света; след това, постигнал някаква степен на успех, трябва да се остави благородно на произвола му“, както пише Съмърсет Моъм в Скелет в гардероба. „Той е оставен на милостта на журналистите, които искат да го интервюират, и на фотографите, които искат да го фотографират, или пък на редакторите, които го тормозят да доставя текстове… на агентите, издателите, мениджърите, досадниците, почитателите, критиците и собствената му съвест.“

Централният герой в Скелет в гардероба, Едуард Дрифийлд, е невероятно известен писател на натуралистични романи, човек от работнически произход, женен за сексуално щедра сервитьорка със златно сърце. Като функция на славата си той постепенно, систематично започва да се отдалечава от сервитьорката си, чието изрязване първо от живота на Дрифийлд, а после и от биографията му, илюстрира по-важната тема на Моъм: всеки писател, който достигне някаква степен на успех, с неизбежност губи всичко, което изобщо някога го е карало да пише.

Младият писател е някой, когото светът е изоставил, игнорирал, преследвал или вбесявал; някой, свикнал с „бедността и безразличието на света“ – свикнал, както е бил Франзен преди да го сложат на корицата на „Тайм“, да работи бясно в някакво малко студио, с наушници, седнал на стол, скрепен по някакъв начин с тиксо. До голяма степен, тази опозиция срещу света предоставя както мотивацията, така и съдържанието за повечето ранни писания.

Този месец Бесове излезе в Англия, в невероятно шик издание с твърди корици, оформено от Майкъл Салу, с предреволюционни руски мотиви и илюстрация, представяща как аз играя тенис с Лев Толстой. Струва £16.99.

Странно е да си промотирала същата тази книга в продължение на повече от година, а самата книга, като физически обект, да се е променила толкова много. Знам, че тази промяна обозначава нещо, с което всички писатели, ако имат късмет, трябва да се справят. Те започват от периферията и мигрират по посока към центъра. Те остаряват. (Едно отлично есе върху Война и мир, написано от Катрин Фойър Милър изказва простата мисъл, че Толстой, който е написал този роман, е бил млад човек.) Знам, че късметът рядко получава формата, която очакваме и че е неблагодарно, пред лицето на благосклонния прием, да се крещи: „Но аз все още възприемам живота си като хаос! Аз все още съм аутсайдер! Все още съм най-младата!“

Сега отново съм в кампуса на Коч, в една гора на 20 километра северно от центъра на града. Прозорецът ми гледа към Черно море. Отвън има стандартна ледена площадка за каране на зимни кънки. Започнах да се уча да карам кънки.

Преди известно време забелязах, че много от познатите ми писатели се опитват да напуснат страната след първата си успешна книга. Отначало не разбирах това, но сега вече го разбирам. Отиването в чужбина ви позволява, до известна степен, да си запазите някаква естетика на обърканост. И все пак някои факти са неизбежни, без значение колко далеч отивате. Започвате като млад човек, объркан от нещата, а след това внезапно самият вие сте онзи, който обърква младите хора. Мога да го видя по лицата им.

Нямам особено много задължения в университета, но пък давам доста много интервюта. Миналата седмица се срещнах с двама студенти, момиче и момче, от вестника на университета. Момичето задаваше повечето въпроси (които беше си записала в бележник). От време на време оставяше и момчето да попита нещо. То беше запаметило въпросите си, в старателно разговорни английски фрази. „Нека го приемем: това се случва и на най-добрите сред нас“, рецитираше той, гледайки право към мен. Това беше въпрос за авторската блокада. И, малко по-късно: „Да кажем, че пишете дълъг текст. Искат се месеци или дори години само за да го завършите. Как поддържате стила си последователен?“ Момичето, което изглеждаше слабо заинтересувано от предишните въпроси на момчето, стана. „Да! Вие се променяте и израствате като личност – така че, как държите тази промяна вън от писането си?“

За пръв път в течение на години си припомних какво означава да се безпокоиш за неща като последователност или как да балансираш външните влияния и да намериш собствения си глас, да останеш себе си. В един момент човек просто захвърля всичко това. А след това единствено трудното нещо е да разбереш как можеш да продължиш да се променяш.

Източник



[1] Непреводима игра на думи. (Думите „пшеница“ и „трева“ звучат много сходно в английския език.) Бел. пр.

Елиф Батюман
Елиф Батюман (р. 1977 г.) е американска писателка, преподавателка и журналистка от турски произход. Родена е в Ню Йорк, израснала е в Ню Джърси, в момента живее в Сан Франсиско. Завършва Harvard College, а след това защитава докторат по сравнителна литература към Stanford University. Най-известната ѝ книга, „Изстъпления. Приключения с руските книги и хората, които ги четат“, е преведена на български език (изд. „Сиела", 2013).
Други статии от този автор

Посетители

18
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 6 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 3 седмици