Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Борхес, говорейки за славата на писателите, беше казал: „Важен е образът, който си създавате в умовете на хората. Много хора смятат, че Бърнс е посредствен поет. Но той е свързан с много неща и хората го харесват. Образът – както при Байрон – в края на краищата може да се окаже по-важен от творчеството.

Борхес е велик писател, сладък и меланхоличен поет; хората, които знаят добре испански език, го почитат като автор на директна, не-реторична проза. Но англо-американската му репутация като сляп възрастен аржентинец, автор на няколко много къси и много мистериозни истории, е толкова раздута и фалшива, че затъмнява истинското му величие. Може би това му струваше Нобеловата награда – и може би ще стане така, че когато фалшивата репутация намалее, както би трябвало, доброто творчество също ще изчезне.

Иронията е в това, че Борхес, в най-добрите си произведения, не е нито мистериозен, нито труден. Поезията му е достъпна; голяма част от нея дори е романтична. Темите му си остават постоянни в течение на последните петдесет години: военните му предци, кончините им в битки, самата смърт, времето и старият Буенос Айрес. Има и десетина успешни разкази. Два или три са директни, дори старомодни, детективски истории (един от тях беше публикуван в Ellery Queens Mystery Magazine). Някои се занимават, по много кинематографичен начин, с измета на Буенос Айрес около началото на века. Гангстерите получават епическа величина; те се издигат, сблъскват се с предизвикателства и понякога бягат.

Другите разкази – другите, които подлудяват критиците – са от рода на интелектуалните шеги. Борхес взема някоя дума като „безсмъртен“ и си играе с нея. Да предположим, казва той, че хората наистина биха били безсмъртни. Не просто хора, които остаряват и отказват да умрат, а несъкрушими славни мъже, оцеляващи във вечността. Какъв би бил резултатът? Отговорът – който е и неговата история – е, че всяко възможно преживяване ще сполети всеки човек, че всеки човек в някакъв момент ще придобие всеки мислим характер, и че Омир (прикритият герой на тази история) може би дори ще забрави през 18 век, че е написал Одисеята. Или да вземем думата „незабравим“. Да предположим, че нещо би било наистина незабравимо, че не би могло да бъде забравено дори и за секунда; да предположим че това нещо би се оказало, подобно на монета, във ваше притежание. Разширете идеята по-нататък. Представете си някой мъж – всъщност не, би трябвало той да бъде момче – което не може да забрави нищо, чиято памет се раздува и раздува с всички незабравими детайли от всеки миг от живота му.

Това са някои от интелектуалните игри на Борхес. И може би най-успешното му прозаично произведение, което е и най-късото, е чиста шега. То се нарича „За точността на науката“ и се представя като извлечено от някаква книга с пътешествия от 17 век:


Small Ad GF 1

В онази Империя изкуството на Картографията придоби такова Съвършенство, че Картата само на Една провинция покриваше пространство колкото цял един Град, а Картата на самата Империя – цяла Провинция. В хода на Времето тези Подробни карти бяха счетени за някак недостатъчни, и така Колегията на картографите направи Карта на Империята, която беше със същия Мащаб като самата Империя и съвпадаше с нея точка по точка. По-малко интересуващи се от Изучаването на Картографията, следващите Поколения започнаха да считат една карта от такава Величина за малко неудобна и, не без Непочтителност, я изоставиха на Произвола на слънцето и Дъжда. В западните Пустини, разпокъсани Фрагменти от Картата все още могат да бъдат открити, подслоняващи по някой и друг Звяр или просяк; сред цялата нация не е останала никаква друга Следа от Дисциплината на Географията.

Това е абсурдно и перфектно: точната пародия, гротескната идея. Загадките и шегите на Борхес могат да се окажат пристрастяващи. Но те трябва да бъдат разпознати като онова, което са; те не винаги могат да поддържат метафизическите интерпретации, които получават. И все пак има много неща, които могат да привлекат академичния критик. Някои от номерата на Борхес изискват – и понякога изчезват под – екстравагантни демонстрации на странна ученост. Към това се добавя и евентуалния бароков език на ранните истории.

Кръгообразните руини – една сложна, почти научно-фантастична история за сънуващ човек, който открива, че самият той съществува единствено в нечий друг сън – започва така: „Nadie lo vio desembarcar en la unánime noche.“ Буквално: „Никой не го видя да дебаркира в единодушната нощ“. Норман Томас ди Джовани, който превежда само Борхес през последните четири години, и направи повече от всеки друг за популяризирането на творчеството му в англоезичния свят, казва:

Можете да си представите колко много нещо се изписа за това „единодушна“. Предложих на Борхес два превода, „заобикаляща“ и „всеобхватна“. И му казах, „Борхес, какво всъщност имате пред вид под единодушна нощ?“ Бях удивен от отговора му. Той каза: „Ди Джовани, това просто е пример за безотговорния начин, по който пишех тогава.“ В превода използвахме „всеобхватна“. Но мнозина от професорите не искаха да се разделят с тяхната единодушна нощ…

Имаше една жена. Тя написа есе за Борхес в някаква книга. Не знаеше испански език и есето й се основаваше на два доста посредствени английски превода. Дълго есе, около 40 страници. И едно от ключовите твърдения беше, че Борхес пишел много латинска проза. Трябваше да й посоча, че Борхес няма друг избор освен да пише латинска проза, защото пише на испански, а испанският е диалект на латинския език. Тя не беше се консултирала с никого, когато беше полагала основите. А накрая крещи „помощ!“ и вие се втурвате и виждате как този огромен небостъргач потъва в подвижите пясъци.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ди Джовани придружаваше Борхес по време на авторска обиколка из Съединените щати през 1969:

Борхес е джентълмен. Когато хората дойдат и започнат да му обясняват какво всъщност означават историите му – в края на краищата, той само ги е написал – той има най-великолепния отговор, който някога сте чували. „А, благодаря ви! Обогатихте историята ми. Направихте ми великолепен подарък. Изминах целия път от Буенос Айрес до Х – да речем Лубок, Тексас – за да открия тази истина за себе си и своята история.“

В продължение на години Борхес се наслаждава на значителна репутация в испаноезичния свят. Но в „Автобиографично есе“, което беше публикувано като „Профил“ в The New Yorker през 1970, той казва, че докато не е спечелил наградата Форментор през 1961 – тогава беше на 62 – той е бил „практически невидим, не само в чужбина, но и в Буенос Айрес.“ Това е преувеличение от вид, който смайва някои от аржентинските му поддръжници; някои биха казали, че „безотговорността“ му е нараснала със славата. Буенос Айрес е малък град и онова, което може би е било безобидно, когато Борхес е принадлежал само към този малък град, става много по-малко такова когато чужденците започнат да чакат на опашка за интервюта. Някога, без съмнение, преклонението на Борхес пред военните му предци и техните смърти в различни битки е ласкаело цялото общество, давайки му усещане за минало и завършеност. Днес то изглежда така, сякаш го изключва, сякаш обявява някакво частно величие; за мнозина то е само егоистично и арогантно. Не е лесно да си известен в малък град.

Борхес дава много интервюта. И всяко от тях изглежда също като останалите. Той прави въпросите да изглеждат без значение; той проиграва, както беше казала една аржентинска дама, своите discos, своите грамофонни плочи; той играе. Той казва, че испанският език е негова „орисия“. Критикува Испания и испанците: той все още води онази колониална война, в която обаче старите въпроси са били объркани с по-простия аржентински предразсъдък срещу бедните и изостанали имигранти от северна Испания. Казва своите нетактични – и очаквани – шеги за индианците от пампата. Нетактични, защото само двадесет години преди да бъде роден, тези индианци бяха унищожавани систематично; и все пак очаквани, защото кланета от такъв мащаб могат да станат приемливи единствено когато жертвите им бъдат направени смехотворни. Той говори за Честъртън, Стивънсън и Киплинг. Говори за староанглийския език с ентусиазма на човек, който сам си е подбрал тема. Говори за английските си предци.

Това е едно странно-колониално изпълнение. Аржентинското му минало е част от представлението му; той го предлага като такова и в края на краищата е патриот. Почита знамето, един образец на което виси от балкона на офиса му в националната библиотека (той е директорът). И е развълнуван от химна. Но в същото време изглежда страстно се стреми да се обяви разделеността си от Аржентина. Представлението може би е насочено към новата му англо-американска студентска аудитория, която това ласкае по множество начини. Но позите са стари.

В Буенос Айрес все още се помни, че в 1955, само няколко дни след като Перон беше свален и онази деветгодишна диктатура свърши, Борхес изнесе лекция за – от всички възможни теми – Коулридж, за дамите от Асоциацията за английска култура. Някои от строфите на Коулридж, каза Борхес, били сред най-добрите в английската поезия, „es decir la poesia, тоест поезията“. И онези четири думи, по времето на всеобщата национална радост, изглеждаха като ненужна атака срещу аржентинската душа.

Норман ди Джовани разказва една балансираща история. „През декември 1969 бяхме в университета Джорджтаун във Вашингтон. Човекът, който ни представяше, беше от Аржентина, Тукуман, и той използва повода да каже на аудиторията, че военната диктатура е закрила университета в Тукуман. Борхес не показа абсолютно нищо по отношение на онова, което онзи мъж беше казал, чак докато вече бяхме на път за летището. Но тогава някой започна да говори за това и внезапно Борхес беше много ядосан. ‚Чухте ли какво каза този човек? Че са закрили университета в Тукуман‘ Запитах го каква е причината за гнева му, а той отговори: ‚Този човек нападаше моята страна. Не могат да говорят по този начин за моята страна.‘ А аз казах ‚Борхес, какво искате да кажете, „този човек“? Този човек беше аржентинец. Той идва от Тукуман. И онова, което казва, е истина. Военните наистина са закрили университета в Тукуман.‘

Борхес е среден на ръст. Почти невиждащите очи и бастунът правят изгледа му още по-отличителен. Той се облича с много вкус. Казва, че е писател от средната класа, а един писател от средната класа не трябва да бъде просто денди или впечатляващо небрежен. Той е изискан: той смята, заедно със Сър Томас Браун, че джентълменът е човек, който се опитва да създава възможно най-малко неприятности. „Потърсете това в Religio Medici[1]“. Може би чрез достъпността си, чрез готовността да дава дълги интервюта, повтарящи други, които е давал, Борхес комбинира идеала за незабележимост на средната класа и маниерите на джентълмена, с личното пространство на писателя, с необходимостта му да се запазва в името на работата си.

Има намеци за това лично пространство (вътре в достъпността) в начина, по който той желае да се обръщат към него. Може би не повече от половин дузина хора имат привилегията да го наричат с малкото му име, Хорхе, което те превръщат в „Джорджи“. За всички останали той желае да бъде просто „Борхес“, без señor, което счита за испанско и помпозно. „Борхес“ разбира се, поддържа дистанция.

И дори „Автобиографичното есе“ от петдесет страници не нарушава това лично пространство. То просто е като още едно интервю. Не казва почти нищо ново. Раждането му в Буенос Айрес през 1899, като син на адвокат; военните му предци; седемгодишният престой на семейството в Европа от 1914 до 1921 (когато песото е ценно, а Европа – по-евтина от Буенос Айрес): всичко това се повтаря в съкратен вид, като в интервю. И есето бързо се превръща просто в отчет за писателския му живот, за книгите, които е чел и които е написал, литературните групи, в които е участвал и списанията, които е основал. Животът липсва. Една възможно най-лека скица за кризата, през която изглежда е преминал в края на тридесетте и началото на четиридесетте си години – семейните пари са изгубени – той се занимава с всякакви видове журналистика; когато баща му умира, а самият той се чувства сериозно болен и се „страхува за умствената си непокътнатост“; когато работи като помощник в една квартална библиотека, добре известен като писател извън библиотеката, непознат вътре в нея. „Спомням си как един колега веднъж забеляза в енциклопедията името на някой си Хорхе Луис Борхес – факт, който го накара да се диви над съвпадението на нашите идентични имена и рождени дати.“

„Девет години на солидно нещастие“, казва той; но отделя на този период само четири страници. Личното пространство на Борхес започва да изглежда като нещо забранено.

Дадено ми беше
Онова, което е позволено на смъртните да знаят.
Целият континент познава името ми;
Не съм живял. Искам да бъда някой друг.

Това е Борхес, пишещ за Емерсон; но то би могло да бъде и Борхес, пишещ за Борхес. Животът, в Автобиографичното есе, наистина липсва. Така че всичко, което е важно у човека, трябва да бъде намерено в творчеството му, което при Борхес по същество е поезията. А всички теми, които е опитвал през дългия си живот се съдържат, както самият той казва, още в първата му поетическа книга, публикувана през 1923. Една книга, напечатана за пет дни, 300 екземпляра, раздавана безплатно.

Ето го военния предтеча, умиращ в битка. Още тук, на 24 години, съзерцанието на славата се превръща в размишление върху смъртта и времето и „стъклените перли“ на индивидуалния живот:

…когато самият ти си въплътеното продължение
на онези, които не са живели в твое време
а други ще бъдат (и са) твоето безсмъртие на земята.

Някъде по това време животът спира; всичко, което следва, е литература: грижа за думите, безкраен опит да се остане, да не бъдат предадени, емоциите на това толкова необичайно минало.

Аз съм себе си и него днес
Човекът, който умря, чиято кръв и име
Са мои.

От написването на тази книга насам нищо, освен може би откриването на староанглийската поезия, не е дало на Борхес материал за толкова интензивни размишления. Нито дори горчивите години на Перон, когато той бива „повишен“ навън от библиотеката, до поста инспектор за птици и зайци по обществените пазари, и подава оставка. Нито дори краткия му, нещастен брак късно през живота, някога обект на статии по списанията, и все още тема за клюки в Буенос Айрес. Нито дори непрекъснатата компания на майка му, днес на 96 години.

„През 1910, столетието на Аржентинската република, ние гледахме на Аржентина като на почтена страна и не се съмнявахме, че нациите ще започнат да идват при нас. Днес страната е в тежко положение. Заплашва ни завръщането на ужасния човек.“ Това е начинът, по който Борхес пише за перон: той предпочита да не използва името.

Получавам множество лични заплахи. Дори и майка ми. Те й позвъниха в малките часове – два или три сутринта – и някой й каза с много груб глас, гласът, който очаквате от някой Peronista, „Трябва да убия вас и сина ви.“ Майка ми попита „Защо?“ „Защото съм Peronista.“ Майка ми каза, „Що се отнася до сина ми, той е над седемдесет и практически сляп. Но в моя случай трябва да ви посъветвам да не си губите времето, защото съм на деветдесет и пет и мога да умра в ръцете ви преди да ме убиете.“ На следващата сутрин казах на майка си, че съм чул телефона да звъни през нощта. „Да не би да съм сънувал?“ Тя каза „Просто някакъв глупак.“ Тя е не само умна, но и смела… Не знам какво мога да направя за всичко това – политическата ситуация. Но си мисля, че трябва да правя каквото мога, след като в семейството ми е имало военни.

Първата поетическа книга на Борхес се нарича Страсти от Буенос Айрес. В нея, казва Борхес в предговора, той се е опитвал да възпее новия и растящ град по специален начин. „Подобно на римляните, които са мърморели думите ‚numen inest‘, когато са минавали през някоя гора, така и моят стих обявява ‚Божеството е тук‘, утвърждавайки чудото на улиците… Местата от ежедневието стават, малко по малко, свещени.“

Но Борхес не освещава Буенос Айрес. Светът, който вижда посетителят, не е светът от стиховете – не по начина, по който Симла[2] (също толкова нов и изкуствен, колкото е и Буенос Айрес) си остава, след всичките тези години, градът от разказите на Киплинг. Киплинг се вглежда остро в един реален град. Буенос Айрес на Борхес е нещо лично, град на въображението. А сега и самият град е в упадък. Дори и онзи на Борхес. В южната му част все още оцеляват някои стари сгради, с мощните си входни врати и смаляващи се дворове, всеки от тях застлан с различни плочки. Но много по-често вътрешните дворове са затворени; много от старите сгради са били съборени. Елегантността – ако в този плебейски град елегантността действително е съществувала извън визиите на архитекти-изгнаници – е изчезнала; сега тук има само безпорядък.

Белият и блед аржентински флаг, който виси на улица Мексико от балкона на офиса на Борхес в националната библиотека е зацапан от боклуци и автомобилни газове. Пък и разгледайте тази сграда, може би най-красивата в целия квартал, която е била използвана като болница и затвор по времето на гангстера-диктатор Росас преди повече от 120 години. Все още има красота в покритата с шипове ограда, във високия железен портал, в грамадните дървени врати. Но отвътре стените се лющят; прозорците в централния двор са изпочупени; по-нататък, двор след двор; в един от коридорите виси пране, стъпалата са изронени, а металната вита стълба е покрита с боклуци. Това е държавно учреждение, отдел на Министерството на труда: то говори за администрация, която е рухнала, за град, който умира, за страна, която не функционира истински.

Навсякъде стените са изподраскани с лозунги, призоваващи към насилие; по улиците действат партизански групи; песото пропада; градът е пълен с омраза. Кръвнишкият лозунг повтаря: Rosas vuelve, Росас се завръща. Страната очаква нов терор.

Numen inest, тук живее Божеството: заклинанието на поета не е проработило. Военните предци са умрели в битки, но онези дребни битки и напразни смърти не са постигнали нищо. Само в поезията на Борхес ония герои населяват „епохална вселена, седнали изправени в седлата“, „alto…en su épico universo“. А това е великото му съзидание: Аржентина като проста митическа страна, цял митичен свят от „републики, кавалерия и утрешни дни“, “las repúblicas, los caballos y las mañanas,” на воювани битки, на установено отечество, на създадения велик град и на „улиците с имена, отекващи от миналото в кръвта ми“.

Това е визията на изкуството. И все пак, от тази митична Аржентина, създадена от самия него, Борхес протяга ръка, чрез английската си баба, към английските си предци, и чрез тях, към техния език „в зората му“. „Хората ми казват, че днес изглеждам като англичанин. Когато бях по-млад, не изглеждах като англичанин. Може би усещането, че съм англичанин, е дошло при мен чрез четенето.“ И макар Борхес да не го съзнава, една повтаряща се тема в късните разкази е онази за северняци, израждащи се сред някой безутешен аржентински пейзаж.

Шотландските Гутри се превръщат в mestizo[3] Гутре и вече не познават дори и Библията; едно английско момиче се превръща в индианска дивачка; хора на име Нилсен забравят произхода си и живеят като животни, със зверския сексуален код на блудника-macho.

Борхес каза при първата ни среща: „Не пиша за изроди.“ Но един друг път каза, „Тази страна е била обогатена от хора, мислещи преди всичко за Европа и Съединените щати. Само за цивилизованите народи. Гаучосите са били много простовати. Варвари.“ Когато разговаряхме за аржентинската история, той каза: „Има един шаблон. Не очевиден шаблон. Самият аз не мога да видя гората заради дърветата.“ А по-късно добави: „Онези граждански войни са безсмислени днес.“

Може би, тогава, паралелно с визията му за изкуството, у Борхес се е развила и една втора такава, колкото и да не е призната, визия за реалността. А сега, при всички случаи, реалният свят вече не може да бъде отречен.

В средата на май Борхес отиде за няколко дни в Монтевидео, Уругвай. Монтевидео беше един от градовете на неговото детство, гард на „дълги, мързеливи почивни дни“. Но днес Уругвай, най-образованата страна в Южна Америка, вече е, по думите на един аржентинец, „карикатура на държава“ – фалирала, като Аржентина, след военновременно богатство, и разкъсваща се на парчета. Монтевидео е град във война; партизани и войници водят престрелки по улиците. Един ден, докато Борхес беше там, четирима войници бяха застреляни на улицата.

Вдиях Борхес когато се върна. Красиво момиче му помагаше да слезе по стъпалата на Католическия университет. Изглеждаше още по-крехък; ръцете му трепереха повече. Беше захвърлил оживения маниер от интервютата си. Беше изпълнен от катастрофата на Монтевидео; беше в стрес. Монтевидео беше още нещо, което беше изгубил. В едно стихотворение „утрините на Монтевидео“ са сред нещата, за които той благодари на „божествения лабиринт от причини и следствия“. Сега Монтевидео, също като Буенос Айрес, също като Аржентина, вече е прекрасен само в паметта и в изкуството му.

октомври, 1972

Източник



[1] Книга от Сър Томас Браун, представяща неговото духовно наследство. Бел. пр.

[2] Град в Индия, където някога е била лятната резиденция на британското управление в Индия. Бел. пр.

[3] Метиси, хора съ смесена кръв. Бел. пр.

В. С. Наипол (Сър Видиядхар Сураджпрасад Найпол) е британски писател, произлизащ от индийско семейство от Тринидад и Тобаго. Прозата и пътеписите му са обвинявани в очерняне на Третия свят. Противоречия предизвиква и крайният му индуизъм. Найпол получава Нобелова награда за литература през 2001.

Pin It

Прочетете още...

Ницше е мъртъв

Мередит Хиндли 25 Ное, 2012 Hits: 15523
Докато идеите на Ницше се приспособяват за…