Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Етгар Керет, „Момичето на хладилника“
Изд. „Жанет 45“, 2011

2011_09_KERET

Има хора, които обичам от пръв поглед. Причината е в начина, по който ми говорят. Идват с думи, които опожаряват душата ми, смазват ме или ме възкресяват от собствената пепел… Може да се съпротивявам и да ги мразя заради думите, които казват, но любовта изглежда върви с омразата – като хляб с кебапче, например… Комбинациите, каквито и да са, ме превръщат в щастливо прасе, изразителен искрящ клоун или облаци по пълнолуние…

Миналата година, когато се появи първата книга на Етгар Керет (Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог, „Жанет 45“), я прелистих и захвърлих… Но имаше нещо… Едно „хммм…“

Ручеше ми още известно време и може би щях да намеря пътя към тези разкази, но книгата напусна къщата и я забравих… Бях високомерна и някак нахална, по-точно нехайна… Не беше любов от пръв поглед… Срещнахме се, но не се забелязахме… Е, той ми даде шанс, но аз не бях готова…

Две неща знам със сигурност. Мразя да чета разкази, изнервят ме. Истинският разказ е горе-долу страница и половина. Ето това ме впечатли в Автобусният шофьор – видях, че разказите са къси. Сега се питам защо не можех да ги чета. Защо останах безучастна?

Добре, страница и половина. Но това, от което имам нужда като читателка, е да бъда пометена от история, която е кратка и експлозивна. Концентрирана енергия, цунами. Съкрушителна като оргазъм. Да си зашеметен(а). Да нямаш време да гъкнеш. И да си убит(а). Без обяснения. Така значи. Авторът трябва да е агресор.

А Керет е терорист, който внимателно подготвя терористичните си актове.

И ето как се срещнах с тези много силни разкази.

Появи се втората книга на Керет – Момичето на хладилника (пак „Жанет 45“ и тяхната разкошна поредица „Кратки разкази завинаги“). Най-напред видях корицата. Много хубава. Няма как да разбереш, че ще бъдеш убит(а) още с първия разказ, но голотата винаги предполага уязвимост и кураж, ако си избрал(а) да се съблечеш сам(а). От друга страна, когато имаме парче от тяло, какво предполага това?

Прочетох интервютата на Етгар Керет в българските вестници. Много внимателен и сериозен човек. Хирурзите са такива – шегуват се, докато изрязват мъртвата тъкан. Съсредоточен върху очевидното.

Очевидното е, че евреите не са като другите. Че е имало Холокост, че раните са неизразимо дълбоки и може да не заздравеят никога. Че колкото и да тичаме, може да не успеем да надбягаме срама и вината, и се налага да се научим да живеем с прошката. Че войните, които евреите са водили, колкото и справедливи да са (или не), са наранили много хора и са отворили нови рани. Че кой е жертва и кой – агресор, е все по-неясно. Че жертвата, когато настоява за специалните си права на жертва, не здравее и не поема отговорност, и така насилието се репродуцира…

Но зашеметяващо очевидното е, че този човек, Етгар Керет, е жив и здрав. Говори за това. И остава жив. А с него и ние, читателите. Нищо, че сме убити.

Трансформацията се случва, когато разбереш, ама го почувстваш с кожата си, че няма да станеш хулиган, насилник или нещо, което прави бум-бум, макар че са ти предоставени всички възможности. И че така можеш да спасиш света, или поне света на едно прасе. Изкуствено. (Прасенце-касичка).

На война като на война. Етгар Керет ни казва, че човек е непрекъснато на война – ако е избрал да не живее повече като жертва. Битките на жертвата изглеждат безнадеждни от самото начало. Война с демоните, за да оздравееш… Война с низшите духове на щастието, ако вземеш да оздравееш, защото загубваш магичното очарование, свещения статут на жертва (и тогава – какво си, може би съвсем обикновена личност…) Уау! (Толкова хубаво.)

Забелязах, че Етгар Керет не е егоцентрик – никога не те занимава с личността си, не каканиже, изреченията са кратки и ясни. Не досажда с умни мисли, не философства, не поучава, не размахва пръст… Позволява си да бъде глупав. „… като пълен глупак. Щастието щеше да дойде днес.” Но не е наивен. Мъдър е като змия. Рови се и изследва очевидното.

Героят му е разбрал, че може да спре да се бори – с демоните, с ангелите, със същността си, с миналото, с настоящето… (Аз го възприемам като един, но той е много други и е винаги различен. И макар че разказите често са написани в първо лице, е очевидно, че Керет не е техен герой, а само присъства с опита си и с опита на много други.) Каквото и да прави обаче, той винаги се оказва в безнадеждна ситуация и трябва постоянно да доказва любовта си. Но това е улица без изход, защото на кого и какво да доказваш, ако в процеса на доказването се е наложило да убиеш източника и първопричината на любовта? (Липсва ми Кисинджър)

Как да направиш мир, като не знаеш как да направиш дори една война, така че накрая да настъпи мир?

Авторът не натрапва присъствието си, но героят му е егоцентик, който не може или отказва да избере себе си – и изследва всички възможности. Авторът е ангажиран с този дух-бродник из лабиринтите на съзнанието. Всяка история отваря нова врата и това е завладяващо, но читателят е оставен на произвола или на себе си, което е същото (а защо не?). Героят е изгубен в своя бунт, гняв и тъга. Отказва да приеме, че е Сизиф, който сам е избрал камъка, съдбата си. Че боговете са измислени от него, за да се самонаказва. Героят е евреин, защото е време да разберем, че всички сме евреи – шампиони по страдание и оцеляване – и че се налага да открием сами заветния бряг, където има шанс да оцелеем, да се спасим, по дяволите.

Докато чета разказите на Етгар Керет, ми се мяркат Уди Алънови интонации (не натрапливо и не непременно, но отвъд реката, сред дърветата). Долавям атмосфера, която ми напомня за неговите филми, фантасмагоричните елементи са естествени като летящите хора на Шагал и с неизбежност си припомням всеизвестния коан: Какъв е звукът от плясъка на една ръка?

Етгар Керет не дава отговори, но „човек има чувството, че се докосва до истинска тайна, до нещо, за което не е мечтал, към което никога не се е стремил“[1].

Все пак едно изречение ми преобърна вътрешностите – за Холокоста и за жените с отрязаните гърди.

Какво ли е да си евреин и да кажеш такова нещо?

А какво ли е да си евреин и да чуеш един евреин да каже такова нещо? Какво е да го понесеш?

Сигурно трябва да ти е много, адски важно, свидно, най-накрая да настъпи мир.

 

Етгар Керет си го бива. Но дали ти стиска да играеш с него на „Замръзванка“?

 

(Преводач – Милена Варзоновцева, дами и господа! Блестяща!)



[1] Цитатът е от есето-предговор на К. Г. Юнг към книгата на Д. Т. Судзики Увод в дзен-будизма.

Людмила Ламбовска-Мила
Людмила Ламбовска е психоложка и литературна критичка.
Други статии от този автор

Посетители

32
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 3 часа
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 4 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019