Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

„Мария стисна устни, разголи рамото си и показа грозния белег.“

Романът „Реквием за никого“ на Златко Енев не е роман за възродителния процес, а за насилието и неговите потресаващи и покъртителни форми.

Тази история е парче от българската история, но и от нашата лична история с насилието… Тя може да отвори най-дълбоките ни рани и ако не сме си свършили работата по здравеенето, да ни накара да кървим дълго и изобилно, както кървят героите на романа… Ако сме работили достатъчно здраво, дисциплинирано, всеотдайно и упорито и сме постигнали най-високата степен на здравеене (защото аз не вярвам, че е възможно да излекуваме завинаги и докрай психичните си рани), тогава, може би, бихме имали куража да погледнем това кървящо парче месо от българската история директно, без да извърнем очи!

Разбира се, процесът на здравеене за бългаската душа ще започне тогава, когато политиците и държавата България с воля и кураж наченат този дълъг, предълъг лечебен процес по спомняне, назоваване и извикване на болката, която е скътана в съзнанието на българите (и на българските турци като част, съкровена част от българското съзнание – на тези, които са тук и на тези, които са заминали за Турция след възродителния омерзителен процес и все още са там, откъснати от тялото на родината!)… Тук и сега, Златко и ние, неговите читатели, само поглеждаме Горгоната Медуза през спасителния отблясък на литературата, защото още не сме готови, защото все още нямаме достатъчно кураж да се изправим пред истината за тази част от историята ни…

Прочетох и преживях този роман като опустошителна буря. Ярки, мощни, разтърсващи образи, картини, събития заливат съзнанието и оставят болезнено клеймо…

…Стигнах до някъде и започнах да препускам през останалия текст настървено и мрачно, оттук-оттам, за да разбера какво става с героите и кой докъде стига по своя си път, но знам, че основната причина беше желанието да приключа с тази история, да избягам от подробностите и от атмосферата на ада, който се беше разтворил пред мен и беше повлякъл мътилка и тиня от собствената ми история с насилието…

Подбрах текст от статията „Кризисни състояния и кризисни интервенции в психиатричната практика“ само за да подчертая, че смяната на имената на българските турци е едно от многото зловещи лица на насилието в „Реквиема“:

„Психическата травма винаги е свързана с насилие върху личността – от страна на физическия свят или от страна на други хора. Насилието в отношенията между хората се дефинира от някои автори като невъзможност от страна на жертвата да се съгласява или не с това, което се случва с нея в резултат на чуждо решение (K. Sluzki). Като травма може да се дефинира и всяко съвършено неочаквано и силно преживяване, с което субектът не може да се справи (Rycroft).

Травмата включва излагане на катастрофално (като преживяване) събитие, което представлява заплаха за живота на индивида. Природата на заплахата е важна, но по-важно е индивидуалното преживяване за опасност, както и продължителността на заплахата във времето. Във връзка с това се очертават четири типа събития:

– еднократно събитие без опасност за живота (например обир);

– еднократно събитие с висока степен на заплаха за живота (изнасилване, нападение, отвличане);

– многократно повтарящи се събития без опасност за живота (социализирани форми на „меко“ насилие и злоупотреба, проявявани в ежедневните отношения между хората, особено в тоталитарни и патриархални общества)

– многократно повтарящи се събития с преживяване на заплаха за живота (живот в концентрационен лагер, изнудване)

Примери за травматични събития са присъствието на актове на насилие, излагането на насилие или престъпление, преживяване на природна катастрофа, участие във военни действия като войник или цивилен, присъствие на сериозен инцидент и др.“[1]

Спрях да чета, където насилието едва започваше. Прочетох по диагонал останалото и след това се върнах, за да прочета внимателно всеки ред… Какво бях нетърпелива да науча? Румен Леонидов каза на премиерата, че всичко написано в романа е достоверно, макар авторът да твърди, че е измислено! В тази книга всичко е насилие… Не знаеш с какво се захващаш, когато я начеваш, но неизбежно започваш да потъваш в блатото, защото друг път няма, а е и невъзможно да се върнеш… Трябва да затънеш, да се омърсиш, трябва да се предадеш на болката, която те залива от всяка страница, за да получиш шанс – шанс за себе си и за другите оцелели – хората, с които сме свързани – да израснем…

В този роман човек няма къде да се приюти… И може би си мислите, че, останали без дъх от болката, оставаме и без надежда… Това е брутален роман, с интензивно и тотално присъствие на насилието във всеки миг от живота на неговите герои, но надежда има, защото в когото и от тези герои и събития да огледаме нещо от своята лична и прелична история с насилието, ние винаги имаме изход и това е изборът. Да простим или не, да отмъстим или не, да прекрачим границата или не, да приемем или не, да поправим, каквото можем или не, да продължим или не… Това, което наистина исках да знам е какъв избор са направили тези хора и какъв избор правим ние заедно с тях! Можем да се запитаме – какво направих аз, когато това се случи с мен, в моя живот, можем и да си кажем: това се случи с мен, но аз избрах друго… И се питам: ние ли избираме белия ангел или той избира нас?

Златко, струва ми се, е един луд човек! Има ги в нашата литература, но са все литературни герои… За първи път един писател има смелостта да влезе в ролята на кроткия идиот Мунча… Не знам какво искам да кажа с това… Знаем „Под игото“. Знаем как завършва – обесили Мунчо, защото теглил една „колосална попържня против Мохамеда и султана“… Абсурдно е да споменавам този епизод тук… Точно обратното е… като че ли… Но душата ми извика от най-дълбокото атмосферата от онази България, взех „Под игото“ в ръцете си и като че ли се сгуших за момент в сигурността на нищо не променящото се… Какво се случва с две думи? Шепа безумци искат да катурнат една империя… Нашето съзнание е необятно… То може да си позволи зашеметяващи асоциативни подскоци и да се приземи плавно на място, което не сме предполагали… Не е ли травмата една грозна и мощна империя на злото, която обсебва живота ни, но егото се съпротивлява докрай срещу битката с нея, отказва да въстане, защото това е риск, който може да разбие на пух и прах еснафския му уют и да унищожи всичко, което е привидно здраво?… Но с травмата в недрата на нашата същност ние никога няма да имаме сигурност в света и свободата да избираме себе си – нито като личности, нито като нация…

Може би някога толкова драматична е била появата на „Време разделно“. Нарочно споменавам романа на Антон Дончев. Защото той също работи с една психична рана, отваря забранената врата и ни принуждава да изследваме миналото… Няма да коментирам възможностите за манипулация и употреба на историята по нечистоплътни начини… Само ще кажа, че ние достигаме в процеса на здравеене само дотам, докъдето ни позволяват ресурсите… И не е наша работа да бъдем съдници… Миналото може да бъде поправено само по един единствен начин! Само като тук и сега живеем и правим такива избори, че то, скръбното и травматично минало, никога, никога да не бъде повторено!

Имам един страх за съдбата на твоята книга, Златко! Много е лесно романът ти да бъде отхвърлен, да бъде наказан с мълчание… Това, което си написал отваря и най-чистите рани – онези, които са зараснали и заздравели, от които е останал само белег… А възродителният процес е друга рана… Както и онези рани, които отново и отново се отварят зад вратите на домовете ни („… защото това е супа, правена с много любов!“)…

Драматичен, жесток, кръвожаден, зловонен, перверзен, мръснишки, романът „Реквием за никого“ е безспорно атрактивен и за лапачите на fast food… Но да си припомним финалната сцена – жертвата и насилникът са в едно легло, равни са и сметката е изравнена… Но дали възмездието е успявало някога да уравни сметките? Отново чувствам подтик да напомня, че жестокостта в тази книга има за цел да ни възмути, да ни отврати, да ни отблъсне, но и да ни запокити в собствените ни дълбини, сред мрака и мизерията на собствените ни психични рудници… И да ни запита: как се справяш с душевния си башибозук?

Ти, Златко, отвори люта рана в сърцето на тирана! Благодаря ти за лудостта и мъжеството!



[1] Кризисни състояния и кризисни интервенции в психиатричната практика – Димитър Германов, Владимир Сотиров, Яна Кацарова

Людмила Ламбовска-Мила
Людмила Ламбовска е психоложка и литературна критичка.
Други статии от този автор

support

Посетители: 81

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • доц. кирил пиневски писа Още
    Е, добре -... преди 8 часа
  • Свързан с корените с... писа Още
    Сърбите свързват... преди 1 ден
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Тамара... преди 1 ден
  • В. писа Още
    И какво от това, че... преди 1 ден
  • В. писа Още
    Златко писа:
    Няма възможност да се...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Няма възможност да се... преди 2 дни
  • В. писа Още
    "Защо слагаме... преди 2 дни
  • В. писа Още
    "Впечатлението ми е,... преди 2 дни
  • Франк писа Още
    Аз пък без да съм... преди 3 дни
  • Смайли писа Още
    Накара е да почуствам... преди 3 дни
  • Евдокия писа Още
    Удивително умно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубава работа, зряла.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Бях качил този текст... преди 4 дни
  • Юлиана Методиева писа Още
    Все повече общувам с... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Има в немския език... преди 6 дни
  • Миро писа Още
    Чернобил от глобална... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се, има много... преди 6 дни
  • Unknown писа Още
    Уж всички сте умни... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Какви "помаци"-та това... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Нека да го кажем... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Европа... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 2 седмици