Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

2011 05 FlagsЕдин писател не е известен днес, докато не стане международно известен, нито пък признат, ако не бъде признат навсякъде. Дори признанието, което му се отдава в родната страна, се увеличава значително, ако той бъде признат в чужбина. Колкото по-малка е страната, в която живее, колкото по-маловажен е езикът му на международната сцена, толкова повече всичко това е в сила. Така че, ако в момента този проблем се усеща само слабо в англоезичните култури, той е страховита реалност в страни като Холандия и Италия. Неизбежният резултат е, че множество писатели, съзнателно или не, вече възприемат аудиторията си като международна, а не като национална.

Човек може да получи представа за умонагласата, стояща зад това развитие, като си представи променящия се профил на превода, от една страна, и на международните литературни награди, от друга. Ако един писател би искал да бъде представен на световната сцена, творчеството му трябва да бъде преведено на определен брой езици. Ако около една книга трябва да се създаде определено количество рекламен шум, то издателят трябва да бъде сигурен, че тези преводи са поръчани и извършени в даден брой територии повече или по-малко едновременно, и преди публикуването на книгата в неговата собствена страна. По този начин една книга може да бъде пусната по целия свят – нещо, което увеличава видимостта й във всяка отделна територия. Преводът следователно се превръща в една абсолютно важна част от началното популяризиране на един роман, който много вероятно ще получи по-малко читатели на оригиналния си език, отколкото в множеството преводи. Но преводачите стават все по-малко, вместо повече, видими. Само малцина читатели имат представа кой превежда любимия им чужд романист, макар че този човек има огромно влияние върху тона и усещането на всяка страница.

В същото време броят на международните литературни награди и вниманието, което им се отделя, нараства с всяка изминала година. Безкрайно много статии спекулират върху мъчително договорените сборни присъди на известен брой шведски професори, избиращи носителя на Нобелова награда измежду стотици, ако не и хиляди възможни кандидати, чиито писания те в повечето случаи четат в превод. Човек само може да предполага, че съдиите имат само приблизителна представа за културната среда на кандидатите.

На някакво ниво хората обикновено се съгласяват, че литературните награди са най-вече лотария, а международните награди – още повече. Сигурно е очевидно, че това, което се случва, когато няколко съдии се събират, за да излъчат победител, е безкрайно по-малко сложно и интересно, отколкото онова, което се случва, когато един добър преводач започне да обработва текста на някой изтънчен писател, едновременно деконструирайки и формулирайки го в напълно различния контекст на собствения си език и култура.  Но нещото, за което се говори, са наградите. Всъщност, колкото по-голяма и по-малко вероятна е една награда, толкова повече се говори за нея, толкова по-голямо е влиянието й.

Онова, което без съмнение запленява литературната общност, е идеята, че някой със сигурност получава най-голямото международно признание. Глобалното пространство на модерната литература е определено и в един момент някой бива обявен за негов крал. В един миг, както когато папата канонизира някого, статусът на избрания писател бива трансформиран, а творчеството му – превърнато от настоящо в класическо. Това се извършва с точно същата логика и същия авторитет, с които Ватиканът определя кой ще бъде сред избраните за небето: тоест, без каквато и да е логика или авторитет. Но въпреки това ние жадуваме за тези трансформации, защото чрез вниманието, което им се отделя, биват легитимирани литературните амбиции от най-екстравагантен вид.

Обратно, мисълта, че едно литературно произведение е било опосредствано от преводач, че то не е истинското нещо, подкопава идеята за върховното постижение на този Нобелов индивид, и преди всичко идеята, че писателят и неговото творчество са едно и също нещо по целия свят. Читателите, откъдето и да са те, искат да чувстват, че се намират в директен, непосредствен контакт с величието. Те не жадуват да слушат за преводи. Писателят би искал да вярва, че неговият гений пристига – чист, неопосредстван – до читателите по целия свят. Така че наградата е важна, докато преводачът трябва да изчезне. Преводачът трябва да бъде сведен до един индустриален процес, или до избор на дизайн; той се намира на същото ниво като шрифта или качеството на хартията. Ако един преводач или преводачка спечели награда на свой ред, то това е само защото той или тя е превел/а важен автор. Великолепният превод на никому неизвестен автор не впечатлява никого.

По такъв начин интернационализацията на литературата и напредъкът на един бесен индивидуализъм се намират в стриктна връзка едни с други. „Върховният авторитет за преводача“, оплаква се Милан Кундера в Завети и предателства, „би трябвало да бъде личният стил на автора. Но повечето преводачи се подчиняват на друг авторитет, онзи на конвенционалната форма на ‚добър френски или немски, или италиански език‘.“ Ние се чувстваме привлечени от международната литература, защото във въображаемата глобална арена индивидуалният, неограничен писател се среща с индивидуалния, неограничен читател. Освободени – така поне те си въобразяват – от ограниченията на културните и лингвистични контексти, всички могат да четат всички останали на равна нога.

Скоростта на този процес е удивителна. Когато започвах да пиша в късните 1970, човек все още си представяше книгата като нещо, насочено към една национална аудитория. Днес, една първа версия, една първа глава от Джонатан Франзън може да бъде изпратена по електронната поща на множество издатели по целия свят. И ако, въпреки това, Франзън може да продължава да пише по традиционен начин и да се обръща най-вече към американските читатели, описвайки в педантични детайли всеки аспект на американския живот, това е само защото Америка е до голяма степен обектът на световното внимание. В едно изследване, което ръководех в Международния университет в Милано, ние сравнихме броя на статиите от културните страници на главните вестници, посветени на италиански автори, с онези на авторите от други нации. Мястото, което се отделя на Америка, е напълно непропорционално. Американските автори, много повече от техните великобритански, френски или немски колеги, не се нуждаят от никакви особени претенции, за да получат международно внимание. Не се изисква никакво новаторство. Точно обратното важи за писателите от Сърбия, Чешката република или Холандия. Един писател от тези страни трябва непременно да представи нещо впечатляващо и необикновено, както от гледна точка на съдържанието, така и на стила, ако би искал да достигне някаква глобална публика. Петстотин страници от франзънови детайли за обществените нрави в Белград или Варшава няма да привлекат някаква особена публика.

Но в такъв случай възниква следният въпрос: какъв е видът литература, която достига една международна публика, оцелявайки в индустриализирания преводачески процес, натъпкан във възможно най-краткото време и обръщащ нищожно внимание на въпроса за душевно сходство между преводач и текст (до степен, при която множество големи романи биват разпределени между групи от преводачи)? За да се отговори на този въпрос, необходимо е да бъдат припомнени другите големи промени в езиковото използване и целевите аудитории, които създадоха литературния свят, в който израсна моето поколение. Във великолепната си книга La République mondiale des lettres (2008), френската критичка Паскал Казанова обобщава основните фази на прехода по следния начин: първо – периодът от средните векове, когато писането в Европа се е извършвало най-вече на латински и е било адресирано до църковния елит, бидейки дидактично и разговорно по природа; второ – преходът по време на Ренесанса към народните езици и формирането на италианска, английска и френска литератури, при което доминира френската и тя в най-голяма степен изразява универсалните литературни ценности (използването на народните езици води до експлозия на интереса към обикновените хора и живота от ежедневието); трето – романтическата революция от осемнадесети и деветнадесети век, следваща Хердер във възприемането на литературата като израз на гения на един народ и неговия език, и по този начин освободена от диктата на Френската академия (навсякъде в Европа народните приказки и устни традиции биват изтупани от прах и поднесени за печат, при което се появяват множество национални литератури, хроникиращи живота на съвременността); накрая – модерният период, в който индивидуалните писатели се противопоставят на ограниченията на националното гледище, може би отиват в чужбина, съзнателно подкопават стандартните форми на дискурса в собствените си езици, и по този начин вдъхновяват и създават сходно мислещи либерални елити в своите и други страни.

Днешното международно пространство, както го вижда Казанова, е създадено от една страна чрез съперничеството между все по-увеличаващия се брой нации, жадни да си създадат литературен престиж, предлагащи поетите и романистите си на международната сцена с помощта на правителствени институции: литературата тук се разбира като израз на гения на един народ – нека помислим за магическия реализъм на романите от Южна Америка или за дадена книга, като Среднощни деца – но продуктите й биват истински осветени едва когато бъдат преведени по целия свят, или, парадоксално в случая с Рушди, когато бъдат написани на английски. Тоест, тази литература не е насочена към хората, чийто гений тя би трябвало да изразява и прославя. Ако един такъв феномен може да бъде проследен обратно до Хердер, той едва ли би бил онова, което Хердер е желал.

От друга страна, това международно пространство се създава от писатели, опитващи се да избягат от структурите на по-установените литературни традиции, към една освободена наднационална култура, където текстът отново може да бъде „чист“; те се опитват да повторят, с други думи, митическите кариери на един Кафка или Бекет, но вече със съзнанието за жътвата от слава, която може да се пожъне от интернационалното признание, (евентуално) съпътстващо този акт. Вместо да олицетворява духа на един народ, това е литература, която тежнее към екзистенциализъм, говори за Всекиго, а не за Ирландеца, Англичанина или Французина; екзистенциализмът е по необходимост форма на интернационализма.

Обобщенията от този род са ужасяващо ограничителни. И въпреки това човек не може да не се запита: а не е ли възможно двете тенденции да бъдат събрани в един пакет, който да не поставя непреодолими преводачески проблеми и по този начин да бъде предоставен бързо на една световна публика? Представете си: един писател, силно идентифициращ се с дадена страна именно защото той или тя е в конфликт с нейните репресивни власти, създава пъстър, нереалистичен разказ за тамошния живот. Дръзко неконвенционалният език на ранния модернизъм, неговото агресивно отхвърляне на установените ценности, толкова трудно за превеждане, бива заменено от лингва-франката на литературните специални ефекти: интелектуални тропи и екстравагантни разгърнати метафори, литературност, изнесена на преден план, съновни елементи на фантастичното и приказното, изместване на разказа към заплашителното бъдеще или мистериозното минало; тези стратегии позволяват на вече магическото, а не реалистично национално да стане достъпно не международната сцена. И преди всичко – всяко нещо, което би изисквало задълбочено, вътрешно културно познание, за да бъде разбрано, бива избягвано или изместено настрана от центъра на книгата. Искрата на социалното разпознаване, която оживява езика на една Джейн Остин или Барбара Пим, я няма.

Едва-що човек си е измайсторил един подобен идентификационен инструмент, и вече става много лесно да се намерят лица, които му отговарят точно. Нека мимоходом отбележим това, че рецептата съвпада с необходимостта писателят от периферията да забавлява, ако той или тя би искал/а да привлече вниманието върху себе си на световната сцена. Неговата или нейна страна е представена, човек може да каже дори експлоатирана, като фантастично място, представено не така, както все още може да се прави в един американски роман.

Една редакторка в холандско издателство отбелязва, че ако би искала да продаде в чужбина правата на някой холандски роман, той трябва да съответства на образа за Холандия, разпространен по цял свят. Италианският редактор коментира, че един италиански романист в чужбина трябва или да осъжда корупцията в страната, или да представя онази гениална интелектуалност, която разпознаваме по различни начини у Итало Калвино, Умберто Еко и Роберто Каласо. Много често, романистите от различни етнически общности откриват, че издателите приемат работите им само ако те говорят за тези общности.

Достигаме до следния парадокс: колкото и да цените индивидуалността си и независимостта си от собствената национална култура, по-добре ще е, ако имате под ръка някой интересен национален продукт (топки и вериги?), който да се продава на международния пазар. Вместо да ни освобождава, процесът на интернационализация на литературата подсилва стереотипите. Изправени пред необходимостта да разпознаваме толкова много страни, ние използваме една бърза система за етикетиране. И колкото по-бързо трябва да работи преводачът, толкова, бъдете сигурни, окончателният продукт ще бъде изгладен и стандартизиран.

Източник

Тим Паркс
Тим Паркс (род. 1954) е британски писател. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books. Тим Паркс живее във Верона, Италия.
Други статии от този автор

support

Посетители: 68

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 2 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици