Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Емил Трифонов -Кембълът*

(19 юни 1964 – 17 март 2007)

Йордан Ефтимов,
„Тук лежи заекът“
Изд. „Сиела“, 2010

20011_02_Tuk_lezhi_zaekyt

Дори вестник „Труд“ отбеляза смъртта му. Кембълът, пилот от формула едно на езика, си отиде, след като автомобилът, в който се возел в събота рано сутринта се блъска с може би 150 км/ч в микробус, превозващ цветя.

Веднага се нароиха дописки, в които го наричат „българският Хауърд Стърн“, сравняват го със съфамилника му Слави Трифонов, говорят за телевизионните му и радио-пародии „Кембългария“ по радио НЕТ, „Говорилня“ и „55 минути“ по BBT. Добре, че е НетИнфо – една от последните медии, които могат да изградят малко по-читав портрет на българските интелектуалци. Кембълът бе точно това – един от интелектуалците, избрали за свое поле най-вече телевизиите и радиата. Той обиколи много от тях – колкото по-маргинални, по-добре. Радио „Експрес“ и телевизия „7 дни“ например.

Музикалните му проекти нямат край – от „Тутакси“ с ироничните шедьоври, касетъчните албуми „Нейсе“ и „Бива“, и особено – „Туй цък ON уй цък“, посветен на Франк Запа и напомнящ по концепцията си на „Леле, како“ на „Контрол“. Който иска, може да пита китариста и поета Петър Чухов имал ли е Кембълът желание да прави точно музика. Нали раздялата им стана точно когато музикантите, записвали за „Тутакси“, поискаха най-сетне групата да запише нещо музикантско. Кембълът обаче точно от това едва ли е имал нужда. Ето защо и последният му проект – „Термус“ – отново е повече хепънинг, отколкото музикален експеримент, както се привидя на някои. Като поведение Кембълът си остана в онзи модел на публична изява, който културните антрополози наричат „уличен философ“, един жител на съвременния голям град, който се подиграва на великите постижения на „цивилизацията“.

Но сцените, на които заставаше, бяха непредвидени – гост вокал на „Хиподил“, водещ на „Полет над нощта“ по БНТ, дори регистриран чатър в сайта за запознанства „Сладур“. На последното място е публикувана и една от типичните му речи:

„Гаджето ми не е ревниво.Тя просто е олицетворен на джеластивието. Споменавам я не случайно. Да е ясно отначало. В пълна сила ми е инъф една Проклетия. Както ù е Секънд Нейма. В предния, естествено, изтрит от нея профил, бях написал горе-долу следното. Че и ние, и вие сме тук поради една нарочност. И не си правете труда да играете Единствената и Неповторимата. Както, за съжале, ви е приучила мама. Колкото тя е Невъзможната и Небивала незаменимост, толкова и вие. Тук сте, защото иде реч за надрапването. На кекерицата. От която и гледна точка да погледнеш, и от мъжката, и от женската – тя е напред. Не тоя, който я драпа. ‘Ма ний, завалийките, все си мислим, че Невърмайнда тъдява, при мисленето ш’дойде овреме. Та тъй, успешен лов, пичове! Момичета, я се огледайте! Не бягате ли прекомерно бърже?“

В интервю за лесбийски сайт ръси остроумия без всякаква политическа коректност и на ръба на нонсенса: „Не познавам жени, които бият гората. Лес Бийки.“ И: „Сумистите си бръснат нозете. За де не ги бъркат с феминистките.“ На някои въпроси отговаря с: „Поникога.“

Всъщност речта му беше речта на гимназисткото неподчинение – пълен със съкращения и неологизми. Неологизмите му често ползваха морфеми от различни езици, а шегите – невинаги с ясна цел и посока.

Със сигурност не беше типичен автор, макар че с името му излязоха три смешни книги – „Нещо за четене: Кембълът“, „Нещо за четене 2: Ледоход“ и „Как свалих 24 килограма без диети и глад“. За една от книгите си казва: „Книгата ми не е точно автобиография, или е хипер страшно, такова дрехонастръхвателно или е супер смешно. Не е номерът да изкарам кинти от това. То е като с музиката. Имам издадени 7 албума, два пъти съм бил най-продаван в България, какви ли не класации съм печелил. Пиша музика, текст и аранжимент, пея, от време на време и свиря на който инструмент искам. Значи като направя едно парче, вече не ме интересува неговата съдба, то не е мое. Знаеш ли, среща ме някаква в Созопол и ми казва: „Тая песен, благодаря ти за нея, е написана за мен.“ Значи тя е нейната песен, не е моята.“ На друго я определя като нещо средно между Бранислав Нушич и Стивън Кинг.

Беше един от виртуозите на каламбура – сякаш тренираше обстойно всяко мускулче на езика си. В интервюта обясняваше прякора си с бутафорни етимологии („Като играех футбол и бях дебел, ме наричаха Ш...кембъл... Ш... кембъл...“)

Затова не е странно едно мнение, изказано във форума на „Дума“ ден след смъртта му: „Четох във вестниците, че до последно се е шегувал, дори с лекарите в „Пирогов“, когато са го питали къде го боли, малко преди да почине! Бог да те прости! Беше истински...!“