Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Литературният двор е често посещавано място. Из него шетат хора и животни. Случва се да пробягат и човекоподобни. Понякога – звероподобни.

Най-опасен се явява дворът на Радичков. Писателят дълго се главоболил като как да подреди менажерията си, понеже традиционната не задоволявала вкуса му. Не, не че в нея не се мяркат човеколюбимци като коня и кучето. Даже таралежи и лисици има тук; срещат се още кози, свраки, прасета (мамени и попържани), замръзнали на слънцето крокодили, изпълнени с реализъм овце, черни и мръсни като дявола циганчета, на които старите цигани викат лебеди, но породата у тези създания е по-скоро привидност... В повечето случаи Радичковите животни говорят и вероломстват иночовешки, влизат и излизат от сюжета когато и както си пожелаят. Може би защото световете в творчеството на този писател са едновременни. Покрай тях едновременни стават хората, животните. Обитават всичко и навсякъде. А уж населяват една литературна държава, един сюжет. И за времето май може да се каже същото.

Голямо чудо е този писател!

По причина на това книгите му преливат от чудеса. Подобно върбово кошниче с яйца. Трябва да се стъпва меко, да се внимава някое яйце да не изпадне от кошничето и да се счупи. Тогава нова беля – не се знае какво се е замътило и какво ще се пръкне от полога. Понеже в радичковите яйца блаженстват и чакат реда си всякакви твари – верблюд, тенец, зелено дърво. Дори някой скандинавец или скандинавка може да изскочи, стига наблизо да има река и биволица. Съвсем в духа на авторовата – българосветовна – едновременност. Подобна едновременност не признава граници. Пък и границата е като жената – трябва да се връзва, инак шава насам-натам, за да главоболи мъжете и международното положение.

Въобще, много тайнствени, много едновременни и несвършващи неща има в неосветените дворове на Радичков. Един наш преподавател и довчерашен колега във Великотърновския университет даже издаде книга – „Неосветените дворове на душата“. И други писаха, пренаписаха – все за фантастичния свят на писателя. Трети пък гледаха отстрани, подсмихваха се критически и заядливо питаха: „Четете ли Радичкова?“ Но за това по-късно...

Моите прочити започнаха относително късно. Помайвах се, затулвах се зад какви ли не литературни стени и дувари, белки не ми влезе под кожата пустият Радичков, че да му плащам данък, както сториха мнозина. Четях и препрочитах сезонно. После ме погълнаха сезоните на възрастта. Не зная от това спечелих ли, изгубих ли... Но един ден си казах, че и този писател, подобно на другите преди него, е разказвал на свой глас тъжната история за вдобичаването на човека и вчовечаването на животното. Както и за мистичното им слияние, за живеенето им в едно общо, космическо време и пространство. Защото неговите герои, като никои други, населяват времепространствата на физичното и метафизичното, на тукашното и отвъдното. Е, сродяването не винаги е в полза на човека. А ако се случи човекът да е критик (понеже човекът, както е речено в една книга и един великолепен филм, бидува човек, но бидува и магаре), проблемът Радичков става друг, направо опасен в сравнение с преживяното от невинния читател. Под невинен читател тук разбираме всеки, устоял на изкушението да обсъжда писмено любимата си книга. Или ако все пак го е сторил, е било интимно, без ничие насърчително свидетелство. Иначе стоим зад идеята, че смисълът на литературата е да побутва читателя към дописване, доразказване и обясняване. От друга страна модерните времена направиха така, щото да лелеем надеждата за някакво девство, за незнайно, като по чудо оцеляло племе, залутано из амазонията на безписменото четене. Блажени нисшите, които ще познаят радостта да се разтворят в света на писателя. Блажени онези, които ще се наситят. Блажени всички, които стават част от сюжета и пътешестват с героите, без да се опитват да ги променят...

Критикът и ученият, дори когато се възхищават на нещо, обясняват защо го правят. В това няма нищо лошо. Понякога тези двамата (нерядко те са едно и също лице) правят-струват, опитват се да заместят – не, да избутат – писателя и да убедят читателя, че знаят за текста повече от създателя му. Може и така да е. Особено когато писателят именува себе си Ръка Божия и твърди, че пише под Негова диктовка... Но да се върнем на критика и учения, накратко към учената глава. И към въпроса, като как мирише една учена глава. Това Радичков знае. Но и той се чуди защо учената глава все нещо обяснява, все се сили да изучи другите на обясненията си. Ще кажете, това е най-човешкото в човека. Най-висша природа, връх на пирамидата, градена милиони години. И ще сте прави. Самия себе си, поне заради професията, която практикувам, трябва да преброя за част от стадото на учените глави. Ето защо не ми отива да подгаврям и одумвам. Но и учените глави, подобно на животните, си имат своя миризма. Бамбашка работа. Когато тия са от женски пол, титулуват ги „учени юрдечки“. Синдромът на учената юрдечка патентова един от най-артистичните ни критици – Кр. Куюмджиев. Мир на праха му! И се оказа обидно, пророчески прав. Особено що се отнася до редица екзотични метаморфози в постмодерното ни литературознание...

И аз, като всеки изтерзан браншовик, съм имал своите срещи с неизтребимия вид. Спомням си една от последните, при това с предмет нашия писател. Не, не съм противник на терминологичните гарнитури, нито на високия стил. Май и нямам право да бъда. Но и трудно преглъщам едрите залъци, любими на юрдечото племе. Ако сте поживели поне малко на село, няма как да не сте помирисвали невероятния микс от трици и коприва – мечтана храна на всичкия пернатия добитък. Прибавете към него земен червей, деликатеса на юрдечето племе, и гледайте сеир!... Та, исках да кажа, в подобни случаи нещото, наричано вторична литературна система, наистина се оказва вторично, само че в качествено отношение. Вторичното нехае за първичното, петлае си езика и плещи врели-некипели. Защото иска да окряка себе си. Маха с крила, вдига шум до небесата, и заявява умност...

Не съм правил статистика, но може да излезе, че купешкото писане за Радичков ще наброи най-много страници. Измежду тях ще прочетете, че творчеството му е панхронистично. Може и така да е. Аз пък, ако река, ще поправя малко думата и ще го опиша като парахронистично и все ще съм прав. После ще се заема с доказателства в името на паравремевите и парапространствените системи в радичковия хронопот. Все нещо ще излезе. Но при толкова „пара-“ трябва да се внимава да не иде всичката пара в свирката. Виж, ако е окарина, ако е правена с радичковите думи и помишления, то е друго. А аз тук говоря за друга една пара и друга една свирка. За металитературни писъци от вида на: „минимална семема на максимално голям брой взаимно-пораждащи се семиотични полета“. Подире им тишина и жестомимичен превод (резултат от трайни и други увреждания).

Но да не се разсейваме с рецидивите. Проблемът е, че не малко от тях са стоварени върху главите на горките радичкови животни. По-вярно върху гърбовете им. Нали и те на свой ред носят част от свещения товар на Смисъла! На безбройните критически тълкувания, преломили не един литературен самар. Следователно кой съм аз, че да вървя подире им и да ги избавям от мъките. Оная свирепа мома времето си знае работата. Тя и само тя има право на последен изстрел...

При най-скорошното препрочитане на Радичков си рекох, че откъдето и да го захвана този писател – от първата или от последната книга, – все до ковчега на дядо Ной стигам. Няма как авторът да не е знаел това. Вървял е към своя Ноев ковчег и е мамел всичко, което е смятал, че трябва да се пренесе и оцелее подир потопа на модерните времена. Мамел е подире си и онази рядка порода хора черказци, заедно с всичките им животни. Всяко животно, всеки човек с името му. Ето така единият писател чете Другия. Подобно на Йовков, и Радичков не само знае да мами, ами мами патриаршески. Именуването може да е второто, но е най-човешкото измежду човешките раждания. Понеже тогава нещото става себе си. Имаш ли име, значи Си. Започнал си да живееш и светът е разбрал за това. Казваш се Гоца Герасков, Иван Гамаша, Иван Гелов, даже Иван Гаврилов – също като онзи герой от романа „Низината“ на Васил Попов. (Има кой да се главоболи за това, познават ли се тези двама мъже, приличат ли си, или не, кроени са като лице и опако, за да си подвикват един друг и да спорят за световни неща.) Та казвам – много Ивановци. От кал да си – Иван да си. Е, според други пък, сложиш ли на героя си име Иван, или си казал всичко, или си се отказал от именуване. Можеш да го заместиш с всякакво друго... Поради тази и други причини писателят Радичков прикача на героите си – ивановци и неивановци – фамилни имена, някакво нарицание, прякор и такива подобни (Шишо, Торлака, Петьофи Лудия...). Те повече говорят за героя, фотографират го в ума на читателя – простичко казано, правят го семиотично неповторим. Случва се хората така да се слеят с прякорите си или предметите, които са им ги дали, че в някой разказ да разговарят Флигорната, Тъпанът, Басът, Барабанът...

Но да не забравяме за какви гъби сме тръгнали... Вървим по дирите на радичковите животни, а те, освен чудати, са многобройни. Подразбира се, тук всички няма да одумаме. А и добитък – домашен и дивобитуващ – в българската литература дал господ... Чак сега открих нещо, което по-рано ми е убягвало. Свързано е с разказа „Патицата“. Ще кажете патица като патица. Малко ли ги има, особено при писателите ловджии. Милата птица, толкова е услужвала, толкова пера и сюжети са хвърчали покрай нея, а виж, само един да вземе да й даде думата. Почти в буквалния смисъл. (Понеже той, идиомът, живее заради едната преносност – няма как някой да вземе в шепа която и да било дума, да я изтърколи другиму в шепата, и да рече: „На, вземи таз дума!“) Та в „Патицата“ писателят галантно предоставя на пернатото животно правото да разказва и умува за онова, което виждат очите му. Изобщо, оставя я да говори. Излиза, че Радичков посвоему дописва знаменитото заглавие на предшественика си Йордан Йовков „Ако можеха да говорят“. А то – заглавието – може да бъде разбрано поне по два начина. Например: колко различен щеше да бъде светът, ако животните можеха да говорят. Или: какво бихме научили за себе си, ако се видехме през техните очи... Радичковата патица разказва с вътрешния си глас за животните и хората, с които живее, при това го прави по своя си (патешка) логика (с нея човекът все се подгавря). Купешки казано, прави го зооморфно, а не антропоморфно, поради което човешката порода изглежда леко вдобичена и необяснимо абсурдна. Иначе защо стопанката ще седи в леглото, увита в юргани, ще киха и ще си бърше човката, което от гледна точка на патицата е повече от смешно, понеже патешката логика сочи при кихане да си триеш човката в тревата, а не да носиш някакви си парцали, за да вършиш тази работа... Да не говорим за случаите, когато хората се търкалят с дрипите си в троскота, крещят си един друг, а после някой си държи човката и от нея капе нещо червено!

Но и за това по-късно. Сега да изневерим на спорното си литературно възпитание и да признаем, че понародному въпросното животинче се именува юрдечка. Именно така, а не гъска (сиреч патка), понеже градският човек рядко прави разлика между (дива, домашна) гъска и (дива, домашна) патица и в повечето случаи не знае какво яде. Дори в китайските ресторанти, когато си поръчва класиката в жанра – патица по пекински. Радичков се е погрижил да ни информира надлежно за това блюдо. А в разказа си „Бибино лице“ ни е дал преизобилна информация за патешкия вид, за яйцата му, както и за човешките (на бибата) подобия. Що се отнася до другия голям писател и ловджия Емилиян Станев, той не се застоява много в домашния двор, все го тегли дивото. Поради това, когато през сюжетите му прелита патица, то тя непременно е дива. И Радичков, подобно на своя герой Павлето, обича да дебне диви патици. Като се таи в тръстиките или в специално направено за случая укритие, наречено гюме. Павлето използва за примамка мюре, което е кръстил на себе си. И твърди, че е кръстоска между питомна и дива патица. Дали това е истина, не може да се каже със сигурност. И не истината е важна тук, а статусът на мюрето. Сигурно има малко чужда кръв под перушината му, но все пак е с домашен поминък. Накратко, дворен добитък. В този смисъл мюрето е човешка направа. Оттук следват някои важни въпроси. Например как домашното примамва дивото и го превръща в плячка. Така някоя градска мома може да примами в полога си подивял черказец, да го омагьоса и оплячкоса завинаги. Но и жената се случва да даде фира, сиреч питомното да се помами по дивото, особено ако дивото е верблюд и върши всякакви пакости. Така станало, когато неизвестен черказец една нощ се прибрал и намерил в леглото си коза, вместо жена. Ето защо у Радичков не всяко нещо е себе си. Не винаги козата е коза и не винаги жената е жена (според този писател жената също има козя брада, и ако се потърси по-внимателно, тя може да се намери). Обаче мюрето шашардисва стопанина си, после самия автор – скъсва прогнилия газов фитил и отлита подир дивото ято. Толкова много е мамило, толкова лъжливи обещания и истинска смърт е донесло! Докато накрая отлита с парче от фитила и се спасява от насилствената си служба у човека... Отвързано по заповед на случая, мюрето избира да живее с опасно свободните. Да бъде мишена, а не примамка. Птица с птиците, вместо самотен мелез, преживяващ в двора на човека в очакване на смъртоносния танц във водата. И за какво – заради едното име и едната кожена торба от язовец...

ІІ.

До появата на Радичков всичко е ясно – конят е кон, а кучето куче. И патицата – патица. Даже волът е вол. Може да е шут, ама е вол. Сивушка, нищо и никаква дръглива крава, също се представя достойно (е, и малко по човешки), но принципно погледнато я кара по кравешки. И когато оре браздата, и когато пада връз нея. Даже у Емилиян Станев патицата си е патица. А не биба. Вярно, веднъж отстреляна по погрешка, не умира как да е, а някак философски; инак се държи достойно за вида си. Какво като не е бърне, а обикновена черна лиска...

Изобщо отношението на българския писател към животните е топло, понякога ласкаво. И сред най-зловещата символика на така наречената Септемврийска литература срещаме кротък лирозооморфичен персонаж, благодарение на който бива удържана високата апокалиптична температура, за която на свой ред имат вина други представители на животинския род... Има, има тук братство и топлота, и недоизречена споделеност между човека и животните има на фона на кръвта и страданията... Самият Радичков не подминава проблема с одомашняването. Неговият герой Павлето се надява, че едноименният му питомец ще се надивее и някой ден непременно ще се върне при стопанина си, защото „щом едно нещо е живяло при човека, то не само че се е опитомило, а в известна степен е и очовечено“. Добавя и друго – монголският фазан по причина на полукокошия си акъл не подлежи на опитомяване, но пак някакси се одомашнява и обича да живее близо до човека. Да не говорим за градинската жаба, домашния молец, къщната муха...

Не, не че Радичков не обича домашните животни и въобще представителите на всичката флора и фауна, пази Боже да изречем подобно кощунство. Само че този човекописател малко-нещо наумява делата на генния инженер. И как иначе, щом дръзва да вземе от едно и да го сложи на друго, сиреч да меша глави, опашки, гърбици – остави сред животните, и сред хората, сетне между едните и другите, а като се забравя, посяга и на растенията. Кой не знае за опитите му да свали от планината зеленото дърво и да го присади в двора на човека. Обаче дървото умира бодилно. Не се дава. Човекът – също. Ето така върви историята на двуногия род. И може да бъде разказана цялата тази история само с помощта на едно зелено дърво и на един човек, зад който се крие цялото човечество с амбициите си да променя и надвива над всичко, а когато не успява – да открива смисъла на желанието си да надвива и да продължава да го прави, докато... Докато какво? Не се знае. Там писателят хитро мълчи и се подсмихва. А читателят се размисля. Наблизо критикът възбудено обяснява, уловил в едро изплетената си мрежа неколцина любопитни читатели...

Та като стана дума за зелено дърво, дойде ми наум за днешния хал на зеленото и за модерните европейски държави, у които степента на цивилизованост зависи от броя на природозащитните организации. Най-много от отношението към животните и зелените площи, преследвани от същите тези модерни държави с тяхната промишленост и безумно строителство. Предизвикани от човека, животните все повече се вчовечават, сиреч адаптират се към хорската среда и на свой ред започват да притесняват тази среда, понеже са останали без своята. Обичайна гледна в северните канадски земи е лосовете да пасат и преживяват по дворните поляни; бели и черни мечки да тършуват из кофите за боклук, а не рядко и да закусват с някой недобре надзираван домашен любимец. На юг пък алигатори влизат в басейните, пренебрегвайки табелите „Частна собственост“ и опасността от третираната с препарати вода. Случва се домашни любимци от вида котки така да се вчовечат, че да ползват фаянсовата тоалетна и да си служат с устройството за пускане на водата. За разлика от доста хора, които не го правят. От друга страна тъкмо тези хора са катализаторът на едно от най-великите открития през изминалия ХХ век – услужливата и всеотдайна фотоклетка...

Вярно е и друго. Поради своята забързаност, най-вече поради вроденото си високомерие и егоизъм, двуногият през повечето време подминава пернатите, чифтокопитните и нечифтокопитните. И все пак литературата, преди нея древните й прародители, са сторили така, щото животното да има своя история, герои, светци, следователно и правото да назидава гръморечиво: „О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш патица...“. Да не говорим за случаите, когато някоя литературна глава зине да отрече чудото, наречено анималистична литература.

Ето че стигнахме до най-важното. Ако прародителите на модерната литература са признавали предимно правото на животното да бъде пренасяно в жертва, да служи като разменна монета при купуването на жена – на една или на много жени в зависимост от кесията, традициите и потребностите – днес никой не оспорва статута му на самостоен герой и дори на господар на цяла една литература. И тук, така да се каже, прогресът е казал тежката си дума. В старозаветното право например има закони, които повеляват, ако някое животно убие човек, да се убие не само животното, но и стопанинът му. Позагърбим ли свирепата страна на това предписание, ще трябва да признаем, че иде от свещените времена, в които човеци и хора живеят единни в божия съсъд и приемат смирено съдбата си.

Модерната литература разделя хората и животните. Обявява за особено важна граничната линия между дивите и питомните; на едни дава имена, на останалите отказва всичко друго, освен ролята на трофей и удоволствена мишена. Е, обяснява и кои са за отстрел, кои не стават дори за това, но грешки, споменахме, се случват и такава една грешка пише цял разказ, при това не какъв да е. За по-убедително въпросния разказ го кръщават безименно – „Смъртта на една птица“. И за да не му е самотно в голямата литература, друг автор, само че лирик, пише стихотворение със същото заглавие. Това е поетът Петър Алипиев, а стихотворението излиза през един от най-суховейните периоди на родната словесност – през 50-те години на миналия век. При това в самата му среда, за да предизвика умопомрачителна полемика. Причината – имало поети, во главе с нашия, създаващи обществено неангажирани стихове. В конкретния случай за някаква си кадънка, погинала заради птичата си глупост (Вл. Топенчаров).

Ако за другаря Топенчаров и себеподобни кадънките са неподходящ литературен обект, то за това вина сигурно има и самото понятие анималистична литература. Остави това, но познавам професионални литературоведи, готови да обвинят последната в несъстоятелно излишество. Тъй като се пише от човеци, тя, анималистиката, не е никаква анималистика, а прехвърляне на дертове от една глава на друга. Освен това самата анималистика на свой ред проявява пристрастност, макар да не я афишира – едни животни толерира, други пренебрегва. Сетете се колко животни никога не стават нейни герои. Толкова ли са грозни, чудим се, та ги прогонва от литературния двор! Има и такива, които рядко се канят на сбора на сюжетите – поради недоказаната пригодност появата им остава епизодична...

Аз не зная дали анималистиката има право да постъпва така, дали се преструва на прекалено голям естет, или просто не е доживяла времената, когато в литературния двор най-сетне ще се появят животни като тапирът, африканското бодливо свинче и ще заявят своя повествователен потенциал. Ами мършоядите? Хайде напишете разказ за този отвратителен плешивец лешояда, или за посестримата му хиената, която троши и поглъща всичко, дори костите и кожата, изоставени от най-кръвожадните хищници. Не, литературата, вчастност анималистиката, колкото и всеядна, колкото и наивистично-възторжена да ви изглежда, трудно би допуснала в двора си подобни герои. В такива случаи Нейно Величество предпочита да се самозаточи зад килийните стени на големите епически събития – най-паче на войните и революциите; дори изместването на памучния и вълнения текстил от страна на найлона и останалите модерни материи при направата на чорапи и долни гащи за жените й се струва тема по-привлекателна и достойна. В сравнение с лигавия, бактерийно-отровен комодски варан и откровено непривлекателната мутра на брадавичната свиня подобни сюжети изглеждат интригуващи и пазарни...

Да, много дължи литературата на животните. Въобще хората не биха били хора, ако ги нямаше животните. Ето няколко примера. Много от племената ползват билки по примера на животните. Орелът например носи в гнездото си бактеропрогонващи растения срещу червеите и паразитите, които се развиват при гниенето на месото. Враната застава с разперени криле срещу дима или се оставя да я ухапят мравките, защото мравчата киселина действа като инсектицид и предпазва от паразитите. Лемурите, тези странни на вид животни, хващат и нахапват стоножки, за да се намажат със секрета им срещу насекоми. Течността на стоножките обаче им действа като наркотик – изпадат в блаженство; допуска се, че се пристрастяват. Също като хората. Таралежите пък смесват слюнката си с отрова и също мажат бодлите си, за да се предпазват от враговете си. Но като че ли най-голямо е чудото, сътворено в кожата на делфина. Изградена е така, че да абсорбира вода, да се хидрира, но има и маслен слой, който помага на животното да се изплъзва. Очите му се мажат от особена мастна течност, която ги държи чисти, независимо от скоростта. Сигурно малцина са се питали как тези животни и подобните им пият вода. Нали са бозайници, а солената вода, подразбира се, не може да се използва... Делфините си я набавят от рибите, които ядат, подобно на някои от сухоземните животни. Ето и най-интересното: делфинът сменя кожата си на всеки два часа. Обновяването – истинско природно чудо – я поддържа мазна и хлъзгава.

Но май пак се увлякох и забравих най-важния ни герой – патицата. Именна или безименна, тази птица често влиза и излиза от радичковите сюжети. Ако е мамец (мюре), мами не само дивите патици, но и питомните от съседните села. Последното, естествено, предизвиква раздори. Само че в началото имало истински диви мамци, а сетне направили модерна кръстоска между местна домашна патица и полудива шотландска зеленоглава. Резултатът – както почти всички модерни неща – новият мамец повече мисли, по-малко работи. Иначе казано, оказва се дрямава издънка, която дори забравя да си смазва редовно перата, поради което във водата заприличва на мокра кокошка, и ако стопанинът й се забави и не я извади навреме, рискува да се удави. Ето такива неща се случват с патиците на Радичков...

Ще попитате, ами онази от едноименния разказ? Вярно, за нея уж беше думата. Тя действително върши всичко по патешки, и когато я предизвикат, съвсем по патешки се възмущава. А помните ли, че и тя се оказа помамена. Сиреч изкушена, привлечена, замаяна от момента, в който вижда пред себе си реката и другите патици. Тогава това съвсем обикновено, навиквано и нарицавано животно се разнежва. Разнежва се от гледката, а не от лекомислие. Разнежва се поради вътрешна убеденост. От близостта със себеподобните, изтръгнали я от пустотата. Нещо, което учената глава, вчастност учената юрдечка, не винаги може да изпита, носейки се по меките вълни на науката. Освен това радичковата патица живее с великата надежда, че един ден човекът ще я признае и ще изрече заветните думи – „Хубаво нещо е патицата!“. Сиреч ще възтържествува дворната справедливост, ще й се въздаде заслуженото. А академичната го прави безнадеждно...

Но да не се задяваме браншово. Вместо това да надникнем към чифлика на често споменавания тук Йордан Йовков. Отново по причина на знаменитото заглавие с полисемантично оперение „Ако можеха да говорят“. Посланията на това заглавие стоят някак отворено, нечифтокопитно. Ако попитате учената юрдечка, тя непременно ще ви каже, че това е латентно зададена структура на металитературен диалогизъм или направо деперсонализирана форма на квазилитературен еуфоризъм с висока полемична температура. По скромното мнение на друга представителка на породата обаче иде реч за сотирологична концепция в менталността на народностно-поверийното и битовото като поведение и форма на изразяване у чифликчийски живеещия човек (разбирай предимно селянин, а не спорадично пътешестващ собственик, друг характерен представител на добруджанския локус, свързващ ареала на града с този на селото за извършване на контрол и здравословна разтуха). И тук се явява една тънка, деликатна граница, която родното литературознание от недоглеждане или поради откровен страх и некадърност не желае да пресече. Това е границата Йовков – Радичков. Обективно погледнато, тя е плашеща. Страхът от преминаването й може да се развие в неочаквана посока, да се превърне във фобия, отчаяние, а може да доведе и до продължителна агресия. В смисъл на поклонничество спрямо единия и отрицание на другия. В това аз се уверих с очите си, всъщност с ушите си, когато преди не знам колко си време посетих Пловдивския университет и се застоях прилично в един от неговите литературни кабинети. Та при този престой във въпросния кабинет връхлетя известен български професор, достолепен човек, вършал много десетилетия литературния двор. За него аз знаех и много, и малко. Много, защото бях чел почти всичките му книгите, и малко, защото не го познавах лично, т.е не знаех нищо за безписмените му литературни навици и убеждения. Рекохме си „добър ден“ и, докато се усетя, бях зинал под хладното дуло на въпроса: „Четете ли Радичкова?“. Бре, дявол! Ами сега? Откъде да зная какво има наум и защо ме гледа изпитателно, сякаш ми е казал парола! Да си призная, досещах се, чувал бях нещичко недотам ласкателно за Радичков от отделни писатели и критици. Дори от такива, което не оспорваха таланта му, а имаха концептуални, патриотически и други съображения. И докато се чудех как да реагирам – да се измъкна от разговора с нещо усукано, или да потроша време в спор с предизвестен край, професорът безапелационно заяви: „Радичков не е никакъв писател!“. Както се казва, средно положение няма.

Не слаб, не посредствен, не различен, а неписател. Хайде, де! Тук лошото дяволче ме погъделичка по опашката (или по онова, което бе останало от нея след хилядите години еволюция), но слава богу взех правилното решение. Може да ми е помогнало и телефонно обаждане, може аз да съм се оправдал, че се налага тозчаз да телефонирам някъде, все едно, мобилният апарат се оказа изключително полезно нещо и аз искрено му благодарих за появата. Но след като напуснах съобразително  кабинета... Навън си представих предизвестения край на нашия професионален спор, пропиляното време и нерви, докато приятелите сладко раздумват в приземното барче, именувано „Дупката“. И най-позорно избягах, т.е. не се върнах, за да воювам за Радичков. Жив беше по онова време писателят, викам си, я по-добре да пийна за негово здраве, вместо да го одумвам, и заслизах към пъклото на „Дупката“. Слизах, слизах, слизах, докато накрая забравих съвсем за професора, който ме чакаше на върха и навярно държеше реч за лошото възпитание на по-младото литературно поколение. И понеже неведнъж бях опитвал горчивия вкус на критическото сирище, обратно на навиците си, заръчах си бира. Отпих голяма глътка и запитах пристигналия подир мен Иван Русков, невинен свидетел на случилото се горе: „Не е ли станало същото по времето на Захари Стоянов, макар и с друг подтекст? Защо си мисля, че след късното му откриване някои от съвременниците му, в това число и писатели, са се разпознавали по това, дали четат знаменития медвенчанин?“ Тук Иван Русков пунктуално отговаря: „Може и така да е било, не зная, но първом Захари е разпознавал други с въпроса „Четете ли Либена?“ Да, не за пръв път в литературата се здрависват съзаклятнически, проверяват се един друг с въпроси за четенето. Прилича ми на парола за влизане в тайно общество. Дали пък нечетенето на Радичков означава същото? Има ли такава партия? Тук някой подвиква по ленински: „Да, има такава партия!“ И дори предлага партиен билет. Аз обаче не се интересувам. В онази не бях, че в тази ли!

И тогава се сетих за Йовков. Нали самият професор благоговееше пред „певеца на Добруджа“ и бе писал книга за „Старопланински легенди“. И въобще беше йовковед. Следователно, мразят ли йовковедите радичковистите?  Трябва ли? Бяха ли двамата писатели лице и опако?... Мина много време, докато се върна към този въпрос. Сложна работа. Точно тези двамата изглеждат непримиримо различни. И все пак не разговарят ли през оградата на времето? При това без да се карат и прекъсват? Ако питате покойния бай Йордан Вълчев, такова чудо трудно може да стане. Неговата везна без колебание се накланя в полза на Йовков. И според други двамата са антиподи. Трети обаче подкрепя тезата за огледалната им различност, четвърти направо отсича, че сравняването поначало си е губене на време. В случая – и поради естетически, контекстуални, стилови, идейни и какви ли не още противоречия.

Сякаш напук един ден ми хрумна, че тайно и полека, по свой неповторим начин, Радичков е дописвал Йовков. А може би Йовков е предговарял Радичков? Или Радичков му се е наслаждавал и му е завиждал заради блаженото време, което е обитавал. Все едно дали Йовков го е измислил това блажено време. Нали се е чувствал щастлив в онази близост и слияние. Между хората, между тях и животните. Между миналото и настоящето. Между физичното и метафизичното... И сигурно нашият съвременник е потърсил свой ключ към същото – ключа на радичковското си светоживеене. Само че за разлика от своя предходник първо е разглобил всичко, преправил е много от частите, съставящи хората и природата, преименувал ги е, и пак ги е събрал за употреба. А иначе? По принцип? Кой знае, може да е имал наум същото, каквото и Йовков... Не са ли у Радичков хората и животните част от великото повторение на живота с всичката му мъдрост (и ако все пак някъде за кратко тази мъдрост отсъства, то е по причина на абсурдната ни направия, на магарешката упоритост на човека, който все нещо потапя, наводнява, прекроява, присажда, мести, преиначава и преразказва както му отърва). Героите му, както и при Йовков, не враждуват пунически. Не воюват и не се мразят смъртно (отчаяно) – дори когато се опитват да си надвият един друг. Какво по-йовковско от идеята да се спре целият живот, цялото околовръстно човечество, за да се спаси едно дете („Горещо пладне“)! Е, съвсем иначе стоят нещата, като дойде ред до героичното и патриотичното, до любовната романтика и женската красота. Тук рогатата гадинка си подава опашката и много-много не се церемони. Може би защото писателят знае какво е станало с цената на думите през епохата, в която му е отредено да живее. И защото се залавя с най-трудното – да извърши паричната реформа в системата на словото. Той, литературният министър, поема риска по девалвирането на паричната единица, за да спаси литературата и нейния читател от фалита на мисловната икономика. Отлага окончателния й крах в името на едно по-добро бъдеще, което обаче предвижда и такива парадокси, като справяне със самия него. Със собствената му словесна валута. Ще рече преодоляване на феномена Радичков в името на следващото раждане, без старият да се повтаря или да му се подражава. А това е бая трудна работа...

Да, Радичковите герои имат свой начин за оцеляване. Излиза, че ако тръгнем по стъпките им, ще намерим притаена и някак объркана цялата ни предишна литература. И, заедно с това, Радичков е писателят, който най-малко прилича на когото и да било от своите предходници и съвременници. Видно е това най-много, когато го сравняват. Когато критически го успоредяват с герои и сюжети на Йовков, Георги Райчев, Гогол, Хашек, Елин Пелин, Ивайло Петров, Емилиян Станев и др. Дали по причина на самите герои – на антиподобната им природа, толкова различна и едновременно съизмерима само с природата на Светослав-Минковите им събратя? А ако се окаже, че тази антиподобност също е измамна – както всичко у Радичков, понеже уж е такова, а после излиза, че не е съвсем себе си? Тогава ще трябва да признаем, че самата иноприродност, както инопородността на разказите му въобще, си има верен образ и подобие. Измежду нещата, сред които съществуваме. Трябва само да се обели обвивката; понякога да се разменят местата на значението и смисъла. Едва тогава ще стане ясно защо писателят спори със себе си и се главоболи над небивалицата живот.

ІІІ.

Подир всички тези безумства, литературни терзания и недоизкусурени желания, една сутрин се събудих с доста налудничавото намерение да проверя как Радичков би разказал вкратце (да речем на досадното съседско дете) Йовковия цикъл „Ако можеха да говорят“ и въобще нещичко от този писател. При това опитвайки се да се дистанцира (доколкото е възможно) от себе си, но и да не преповтаря дословно литературния си събрат. Получи се странно резюме, което реших да споделя с приятелите си. То звучи приблизително така:

На един нашенец му избягал волът. Шут бил, ама вол. Тръгнал селянинът да го търси – тук вол, там вол, няма го. И не само го търсел, но и го мамел. Мамел го, мамел го, обаче волът хитър, не се показва никакъв.

В Балчишка околия воловете си имат имена. И не само воловете. Всяко животинче си има име. Това селяните правят по причина на изгубването. Хайванче нали е, губи се. А така, като си чуе името, рано или късно ще се обади и ще се намери. Даже циганите по чифлиците си знаят имената. И управителите на чифлиците, и чифликчиите, и жените на чифликчиите. Същото се отнася и до останалите малцинствени групи. Ако си старейшина на чифликчийските аргати например, може да се казваш чичо Митуш и да приличаш на старите българи с широколикото си като луна лице и кривите си крака. И дори да измислиш заглавие на разказ – „Всеки с името си“, понеже вече си се писал кръстник на чифликчийския добитък...

Та викал селянинът, мамил шутия вол, а той, нали е шут, изобщо не се обаждал. Тогава срещнал един овчар. Овчарят се подпирал на гегата си и мърдал пръсти по някакъв пискуняк. Да си виждал тъдява един вол, попитал нашенецът и тутакси получил отрицателен отговор с думи и жестове. Тцъ, рекъл овчарят, и поклатил глава. Шут един такъв, не мирясвал селянинът, а онзи се заинатил: нали виждаш, няма никакви волове, само овце. И две кучета се въртят, колкото да ми ядат хляба. Чак тогава нашенецът се загледал в кучетата и познал едното от тях. Било жълтото куче. Я, рекъл, че това е наше, чифликчийско куче. Поседи-поседи, току се запилее и после пак се намери... А-а, отвърнал овчарят, кучето си е мое, храня го с овчарски хляб и сирене, ти не се май тука, ами въври да си търсиш вола.

Нашенецът не му било до кучето, затова си взел пътя и вървял, вървял, докато му се изпречила онази невярна жена границата. Хората от неговото село право казвали, че по-шавливо нещо от жена и от граница няма. Затова трябва да се връзва. Не ги ли вържеш, току се изплъзнат и дадат някому нещо, дето въобще не му принадлежи... Та стигнал селянинът до граничната застава и взел да разпитва войничетата за вола си. Вол не сме видели, рекли войничетата, ние предимно с коне и кучета се занимаваме. Имаше тука едно жълто куче, хитрец и миткало, обаче изяде порциона на старшината и търти нанякъде да го не застреляме. Зная, рекъл селянинът, това куче аз го зная, но то сега ми не трябва. Тръгнал съм да диря един шут вол, а не мога да го намеря никъде. Изобщо напоследък в нашата Балчишка околия взеха да се губят разни неща. Изгуби се например и друго едно куче – Балкан. Голямо такова, барачесто, като се засили, целия Балкан прескача. Ама като взеха да местят границата, се изгуби. Викахме ние на околийския да върже тая пуста жена границата, че да седи мирна и да не ни бърка работата, а той, не може, вика, ще се развреди международното положение. Май с човека! Че то от това повече развреждане накъде! Ето така взеха да се губят и да се явяват добитъците ни, след това и хора почнаха да се губят и явяват, както и когато им скимне. Маса народ се изгуби и намери, но след намирането го броихме – по-малко, – а и се оказа недотам същият. Все заради тази жена границата. Поселят се добруджанци от едната й страна, а на международното положение му текне да тегли чертата по-инак, и ей ги, идат си, натоварили колята с цялата покъщнина. Сетне – наопаки! Забъркахме се, че и добитъка забъркахме!

Ние също знаем, че границата трябва да се връзва, рекли войничетата и тръгнали да сменят другарите си по наряд. Залепил се подире им нашенецът – да си дошият приказката. Аз не зная защо международното положение не се допитва до нас селяните, дето знаем всичко за връзването, подтичвал подире им селянинът. В нашия чифлик има една жена, Василена. И хубава, и работна. И едно цингане има, Аго, обаче  много лакомо. Яде за четирима, работи за трима и улаво за петима. Това цингане, ако се напъне, целия чифлик може да излапа, барабар с овцете и конете. Рекохме на чифликчията да върже Василена, не рачи. И като е тъй, грабна я другоселец. Да, ама умря и Василена се върна. Преселнишка работа. Вярно, рекли войниците, нали виждаме ние като минават на тъй и на тъй преселнишки коля. Отвързана работа. Отвързана и отнемаща, добавил нашенецът. Покрай хората и конете намаляха. По причина на кражби, но и на убийства. На убийства ли? – наострили уши войничетата. Ами, потвърдил нашенецът и взел да разказва как околийският фелдшер наредил да убият най-хубавия кон в чифлика. Най-буйния и най-бързия. За едното нищо. Може да е фелдшер, ама е градски човек. Учена глава! Взел си магаре за домашен любимец. От такова животно любимец става ли, айол! Магарето трябва да се търси за работа, а не за любимец, нищо че е надарено животно. Не го впряга, храни го под час и му вика Богдан. Наклал го като шопар... Та да вземе туй магаре нещо да изстине и да се залежи. Залежа се и нашият кон. Замириса ми мене на учена глава, ама нейсе. Нали знаете как мирише учена глава? Знаем, рекли войничетата, които вече се били разменили с другарите си. Хайде да вървим назад, че да ни доразкажеш. Аз да ви доразкажа, рекъл си нашенецът наум, ама ще е наполовина работа, защото хич не ме бива да повтарям, само че махнал с ръка и продължил. То няма много за разказване, рекъл, умряло магарето на фелдшера, а той решил, че е било шапаво. Излезе, че и конят е шапав. И нареди на едного да убие коня, а онзи тоз час взе, че го уби. Отиде хубавият добитък. Вярно е бил шапав, рекли войничетата, ама не конят, фелдшерът. Така е, съгласил се нашенецът, то после много работи се разбраха, само добичето не можахме да върнем. Разбра се, че една нощ магарето на фелдшера побягнало в Румъния подир румънските вълци. Прескочило тая невярна жена границата и ги изяло на тяхна територия. А като се върнало, умряло от топлинен удар по вина на румънския студ.

Войничетата много се чудили на това магаре, но побързали да се нахранят и да си починат от наряда. Седнал нашенецът до главите им. Аха да пита и тях за шутия вол, спряло го юнашкото им хъркане. Буден бил само постовият. Но и той гледал на прозявка... Искаха да главят за управител на чифлика един скандинавец, подел нашенецът, за да привлече вниманието на постовия, обаче околийският рече, че още било рано. Така ли, попитал вяло онзи, че защо рано? Ами тъй, рекъл селянинът, поради забавено-ускореното развитие на литературата ни... Какво, какво, зяпнал го изумен войникът и прещракал затвора на пушката си. Абе, ти подиграваш ли се с мене! Видял селянинът, че работата отива на зле и хукнал по обратния път. Не щеш ли, насреща му другоселец. Накъде, побратиме, попитал нашенецът. Търся една телица, нощес трябва да е родила, по мене идват още двамина. Ами защо я търсиш по горите и пътищата? Трябвало е да я запрете да ражда в дама. Трябваше, рекъл другоселецът, ама е диво, първескиня. Телицата ние ще намерим, обаче мене лани ми умря кон. Ха, рекъл нашенецът, ти ли беше онзи с коня, дето искахме първом да го глобяваме, пък сетне... Аз, аз бях, зарадвал се другоселецът. Ами то като ти умре конят, каруци много, рекъл нашенецът и хукнал на другата страна да си дири шутия вол. А другоселецът – телицата с теленцето.

ІV.

Аз пък да ти кажа, от твоите магарета и коне се е пръкнал катър – обажда се друг един именит пловдивчанин, Владимир Янев. Не блъска това твоето ни на единия, ни на другия писател. И започва да разказва нещо за любимия, вече о бозе почивш кокер-шпаньол, след това за седемте котки на брата Гошо и голямото Южно литературно лозе, но общо взето животинският персонаж не са Владова стихия, поради което на помощ бива повикана дежурната по рота велика руска литература... Опитвам се да му обясня, че тази работа е повече на шега, обаче махвам с ръка и бързам да догоня разговора на останалите. „Дупката“ е почти запълнена, задимено е дотам, че трудно се взема визуална линия с бара и Васил Одаджията за нова поръчка. Аз обаче успявам. Зная, че като се смени питието, трябва да се смени и мезето, но не го правя по причина на ума си, а той все още е зает с радичковите патици. Ами йовковите? Ами дивачката от едноименния разказ? За нея кой да се сети? Да не се захващам сериозно, току виж и дивите им патици – на Йовков и Радичков – излязат едно и също люпило. Освен това и двамата знаят, че патицата трудно се свърта на едно място и не мъти. Тази работа я вършат кокошките. Пише го надлежно единият, отбелязва го и другият. Е, как да не се сетиш пак за учената юрдечка. И тя не се задържа много-много на едно място, и тя чака чужди умове да й излюпят люпилото. После предимно окряква и цитатничи...

Ама това е друга бира, недоволства колегата ЛокоЯнев, а аз се чудя на Одаджията ли се кара, че е объркал поръчката, или на мене, дето все мешам патиците и питиетата... И започвам да обяснявам, че докато у Радичков патицата гледа към света и човечеството (гледа укоризнено, дори изумително), при Йовков човекът (кротката Галунка) гледа патицата и й се възхищава. Видян през птичи поглед, човекът на Радичков си е жива карикатура – седи хремав в големия си курник, загърнат в юрган, и се грижи за хремавата си човка. А у Йовков човекът и животното не само другаруват, но и някак се допълват един друг. Ето, дивачката от едноименния разказ е измътила на най-непристъпното място и сама се грижи за потомството си, а гъската и гъсокът са в ролята на щастливото и кресливо семейство. И вижда Галунка в съдбата на сивата патица нещо от неопитомената, от дивата порода на човека: „Колко жени, докато са момичета, само защото са по-весели, по-палави /.../ смятат ги за некадърни да свъртят дом и къща, а те отпосле стават най-добри къщовници и най-добри майки“. Ето така животното живее в двора на човека и му услужва, а човекът понякога го забелязва и се умилява... То не се знае какво щеше да напише Йовков, ако беше поживял още двайсетина-трийсет години, обажда се някой от другия край на масата. Не се знае, съгласяват се останалите. Тъй и тъй написа „Приключенията на Гороломов“, можеше и радичков ум да му дойде, докато гледа безумствата на соца. А можеха и да го „командироват“ в някоя задруга на мистичния див северозапад, подмята най-черногледият скептик и си туря пепел на езика („Дай една цигара!“).

Усещам, че нещата започват да стават сериозни. Поради това гледам да обърна разговора. Първо пробвам да разкажа историята за юрдечките на двамата писатели и техните литературни посестрими, но очевидно не съм улучил ни интонацията, ни мястото, защото женската част от компанията се премества на съседната маса и нарочно, на висок глас, подема разговор за последния роман на стоически избягвана от мъжкото литературознание писателка-феминистка. Нафиле се оказва и народната мъдрост за опита – почти веднага правя нова грешка, пробутвайки рецептата за патица по пекински. Класика в жанра, неподмината от самия Радичков. Естествено, първо го увъртам по научному. В смисъл – проблемът е априори рецептивен, особено що се отнася до кулинарно изкушения български читател. Няма как да не се разсее този читател и да не си представи въпросната патица (юрдечка) или гъска (патка) препечена, изящно положена върху сочно канапе от кисело зеле. Това също е класика в жанра. Формално погледнато, нашенският вариант може да ви се струва малко просташки, обаче, хайде да се обзаложим като каква част от здравомислещото мъжко население би предпочела китайския вариант и дали няма да си изпросим боя, ако, да речем, започнем да обясняваме, че вместо зеле трябва да се прибавят такива неща като 24 палачинки, 2-3 лъжици шери или вермут, 3 супени лъжици мед, 2 чаени лъжици захар – без значение дали обясняваме как се приготвя марината, соса или работим непосредствено върху месото. Който не ми вярва, има и друга класика – патица с портокали. Тук боят наистина не ви мърда...

Абе, ти нали обичаше уиски, обажда се подкупващо срещу мен един изтерзан езиковед и поръчва две големи с надеждата да не изгубя и мъжката аудитория. Какво им става на тези хора, питам кротко седящия от лявата ми страна Димитър Атанасов? Не знаят ли, че кулинарната и литературната култура от край време делят една маса? Мани ги, простаци, промърморва Митко цитатнически, и започва да разказва за седемте си премиери в Германия. Бре, пък аз си блъскам главата с добитъци, рецепти и си играя с женското търпение в науката. За едното нищо! Дай още две големи – и на екс!

V.

Е, това е. Вече не съм сигурен дали съжалявам, че животните не могат да говорят. Васил Попов, съвременникът на Радичков, май повече умува над обратното – кога хората имат нужда да говорят с животните. И защо. Неговият Босьо чака да чуе от птичката нещото, което не знае и не може да разбере от хората. Една думичка му трябва и ще изрече отведнъж онова, което се е събрало в душата му. Което е измълчал. Гласът на птичката казва всичко – като я чуе, Босьо знае, че нищо повече не може да има... Сетне птиците се скълбяват и заживяват в къщата му. Обичат го. Подобно Йовковия Серафим. Сами се развъждат. Може би защото са разбрали чий дом обитава мълчаливото, неуязвимо добро...

До Босьо е Иларионката – най-представителният трансгерой у Васил Попов. Истински Джони Уокър. Не прави изключение и Радичков. Крачат литературните Джони-Уокъровци напред-назад, влизат и излизат – от разказ в разказ, от разказ в роман. Именуват се Иларионката, Сусо, Татаровите. За обезкоренените няма покой. Тях ги викат земята, птиците. Къщите. Мъртвите им предци. И други знаят да говорят с предците – хората на духа. Последните живеят в голямата книга на безвремието. Модерните градски герои на Васил Попов препрочитат и дописват тази книга, разговаряйки със себе си. В техния свят рядко се открива широко място за четириноги и пернати приятели. И все пак се случва животно да прелети в спомените им, да се застои в мислите, или да пресече пътищата им. Кратки, бързи срещи-разминавания. И за тях има място във фотографската лента на паметта. Ще се явят неочаквано, отключвайки онази, отдавна търсената дума. Точното сравнение. Поетичната метафора... Нерядко хората наумяват някое животно. Без да знаят. Както в разказа „Розови фламинго“. Уж стълпотворение от всевъзможни зверове, а зоологическа градина. Модерна изнамяра – с клетки и огради за разходка и наблюдение. Дефиле на арестуваните пред скучаещото човечество. Ето ги животните – чакат тълпата да отече, за да останат със себе си. Да бъдат себе си. Един тих, животински екзистенциализъм, приватизиран от двуногия надзирател...

Опитомена, самотна и тъжна изглежда тази природа. Не става дори за отстрел. Ако не броим най-безнадеждната мишена на Съдбата – човека. В „Оставете балкона отворен“ той се опитва да цери черния си дроб с реза – камък, който се завъжда в черния дроб на животното. И още нещо има тук – една мълчалива, вървяща към смъртта черда („партида говеда“), над която виши гърбица дъгата. Чердата спира равния си марш, за да даде път на траурната процесия, поела към близкото гробище. Сетне продължава към нищото. Защото пътищата към гробището и към кланицата се пресичат. Странно и страшно... Съвсем друга е картината у Йовков с връщащите се от кладенеца волове. Като стигат чифлика, заковават се на място, сякаш са им свършили силите, но то е защото усещат дъха на прясно сено. Защото времето някак ги предразполага към отпуснатост. За това спират Йовковите животни. Всяко с името си. Те, дори когато воюват, го правят мързеливо, като на шега...

Май накрая излезе много сериозно. Ние българите все така я караме – почваме с шега, с викове и наздравици, а прибираме масата плачешком. И се заричаме повече да не се срещаме. Чуват се клетви, вайкания и думи, според които е по-добре да се другарува с животните, нежели с човека. Но животните кой ли ги пита!

А... ако можеха да говорят?

Може да се случи. Ще разберат оживелите след Потопа. А дотогава?

Хвала на думите!