Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Джонатан Франзен не вярва, че има нещо такова като „Великият американски роман“. Самата фраза го дразни. „Това е глупава фраза и тя се използва от хора, които не са приятели на романа. Може би във Великобритания е по-различно, но тук в САЩ това е едно снизходително нещо, което не-читателите казват когато чуят, че сте писател: ,О, вие пишете Великия американски роман, така ли…‘“

Той седи на стол с висока облегалка в апартамента си в Горен Ийст Сайд в Ню Йорк – в началото ръцете му са кръстосани на гърдите, дланите пъхнати под мишниците. На масата пред него лежат няколко копия на новата му книга, Свобода – тежък том, който в някои среди се възхвалява като, хм, Великия американски роман, и който му спечели място на корицата на Time magazine – първият романист, удостоен с такава чест през последните десет години.

Но Франзен си има собствен начин за подлудяване на хората – Newsweek веднъж го нарече „надут кур“ – а скоро след корицата на Time, още преди книгата да е публикувана, се получи взрив от „Франзен-радост“ и приказки за Джонатан „Гения“ Франзен: авторката Дженифър Уайнър изобрети тази фраза, за да опише чувството, което получавала при четенето на безкрайните хвалебствени рецензии на творчеството му.

И все пак той изглежда почти недосегаем. Дори Опра, с която по някое време той имаше много публичен сблъсък, го избра за своя Клуб на книгата, и се очаква новата книга да се продава дори повече от Корекциите, много хваления му роман от 2001, който продаде почти три милиона копия и също беше наречен Великия американски роман.

„Никой не знае дори какво означава тази фраза!“, горещи се Франзен, на 51, който, въпреки тежкарските очила, всъщност изглежда по-добре отколкото на авторските си снимки. „Чувате хората да казват: ,Да, ще си взема една година отпуск от банкерството, за да напиша Великия американски роман‘.“

Той се успокоява достатъчно, за да признае, че да, може би през тридесетте години фразата е имала някакъв смисъл. „По онова време тя е била асоциирана с тоталитарната амбиция у романиста да се опитва да обхване страната като цяло.“

Но, казвам аз, Свобода представлява мащабен поглед върху Съединените Щати от последното десетилетие, по същия начин, по който Корекциите обхващаха Америка от деветдесетте. „Да, но това не е нищо ново за читателите. При всички случаи за който и да е американец не е нищо ново как се живееше в Америка през последното десетилетие. Всички вече знаем, ние просто го направихме.“

Задачата на романа, казва той, е променена до безкрайност. „Социалната функция да се предоставя нещо ново е тотално премахната от телевизията и Интернет. Ако бих имал списък от задачи като романист, дори на 35-то място нямаше да стои ,Да се даде на читателите интересна непозната информация‘.“

Ок, казвам аз, отивайки настрана от тази несигурна тема, но кое тогава е на първо място? Той замълчава за около минута, със затворени очи, лице напрегнато от концентрация, преди да проговори отново, много бавно. „Да се намери адекватно изразно средство за най-трудното нещо в моята собствена сърцевина, с надеждата, че това може да предизвика съответна реакция у читателя, който инак се е чувствал самотен с тези дълбоки, трудни усещания.“ Той отново отваря очи. „Всъщност аз нямам списък, така че определението ми е малко тромаво. Но това е проектът.“

Със сигурност Свобода (заглавието изглежда е иронично) не избягва обръщането към трудните неща. На едно ниво това е хроника на трудния брак между Уолтър и Пати – една двойка от средната класа в Средния запад, изпъстрена с болезнено-точни наблюдения върху проблемите на семейния живот – несъвместими роднини, непокорни деца, неадекватни родители и, в най-мрачните си моменти, бавният колективен марш към смъртта.

Подскачайки сред едно огромно американско платно, както географски, така и политически, Свобода улавя както красотата, така и грозотата на Америка. Тя представя динамиката на семейния живот на фона на по-големи теми като войната, технологиите, популационния взрив и глобалното затопляне, включително и някои тежки – и, откровено, доста тъпи – пасажи, засягащи околната среда. От време на време човек получава усещането, че е бил отклонен по някакъв страничен път, за да бъде тормозен с неща като заплахите за животните, особено за птиците, докато онова, което всъщност му се иска да узнае, е дали Пати и Уолтър ще успеят да се оправят с обърканите си животи.

Романът съдържа и една малко гадна закачка с Иън Макюън, описвайки един герой, който „се бори, за да пробуди у себе си интерес“ към Изкупление. Това, обяснява той по-късно, било отплата за твърдението на Макюън, че Филип Рот бил единственият останал голям американски романист – една забележка, която „със сигурност не беше приета добре сред ония от нас, които все още правят нещо.“

Днес аз питам Франзен дали коментарът на Макюън все още го боде. „Ужасно“, казва той, очевидно на шега. „Първото, което направих, беше да му изпратя един суров екземпляр от Свобода, веднага когато беше готов. Вчера получих невероятно мило съобщение от него – въпреки дребното заяждане от книгата. Той беше изключително щедър и сега аз съм, разбира се, напълно разоръжен. Мисля, че той сигурно е много мил човек. Казвал ли е нещо за американските романисти? Не си спомням.“

Франзен говори почти така, както пише, подбирайки думите много внимателно и редактирайки се – което означава, че той често прави два или три опита върху едно изречение, преди то да се получи окончателно. С тежки очила в рамка от черупка на костенурка и няколкодневна брада, той е облечен небрежно в джинси и синя фланелка, внимателно огладена, която по-късно той заменя с риза в същия цвят, за фотографията.

Апартаментът е педантично спретнат: на стената виси китара, книги са струпани по всяко възможно място. Стените са украсени с модерни картини и фотографии на птици – по собственото му признание той е нещо като птиценаблюдател (също като Уолтър) и на масата пред нас се намират две играчки-птици, които цвърчат електронно – и дразнещо – когато регистрират някакво движение. „Запазил съм си един скъпоценен час за наблюдение на птици следващия месец в Норфолк, едно величествено местенце в Англия“, казва той с ентусиазъм.

Франзен споделя апартамента с Катрин Четкович – приятелката му от последното десетилетие – която описва в мемоара си Зоната на неудобството от 2006 като „калифорнийска писателка-вегетарианка, малко по-възрастна от мен“. Бил е женен веднъж, за друга писателка, Валери Корнел, с която се е запознал в университета. Докато разговаряме, в откритата кухня прави нещо дребна жена с кестенява коса до раменете, която след това напуска апартамента. „Това беше калифорнийката. Не бях достатъчно учтив, за да ви запозная.“

Методичен писател, Франзен започва работа всеки ден в седем – дори и в края на седмицата – и пише солидно в продължение на шест часа. Когато е по средата на някоя книга, той живее почти като отшелник. „Трябва да съм вкъщи в девет вечерта, защото тогава си лягам. В Ню Йорк това по принцип означава, че не можеш да се видиш с никого.“

Той прекарва част от годината в Санта Круз, Калифорния, но когато е в Ню Йорк, работи в звукоизолиран кабинет близо до дома си, експериментирайки с диалога на глас докато пише. „Говоря буквално до пресипване“, казва той. „Намирам писането по някакъв начин мъчително, изпълнен съм със страхове и съмнения.“

В следобедите той разпуска. „Ако сме в Калифорния, просто седя отзад на терасата и слушам птиците в продължение на 45 минути. След това отивам на фитнес или играя тенис с Кейти, ходя да пазарувам, прекарвам по някой час с електронната поща, пия по нещо, а вечерта чета. Или, ако тъкмо следим някоя телевизионна серия на DVD и сме уморени, си позволяваме и това.“

Прекарал дълги години в борба, преди да пробие с Корекциите, Франзен все още привиква с живота в светлината на прожекторите. „Мисля, че е по-трудно за Кейти, отколкото за мен – просто защото шумът се вдига около мен. Но по принцип хората, които ме разпознават на улицата, обикновено са интересни, притежаващи достатъчно чувствителност, за да не бъдат досадни, просто любезни. Веднъж имах неприятно преживяване, по време на суматохата около Опра. Бях в пощата и там ме спря един добре изглеждащ господин на средна възраст, който ме попита „Вие Джонатан Франзен ли сте?“ „Да“, отговорих аз, с доста надежда. При което той ми отговори: „Исках само да ви кажа, че ви намирам жалък.“

Той се смее: „суматохата“, която споменава, е начинът, по който той реагира преди девет години на избора на Корекциите за Клуба на книгата на Опра – което, според един цитат, използван вън от контекст, го карало „да се присвива“. Опра веднага махна книгата му от списъка си и отказа поканата му за шоуто си. Той беше маркиран като елитарен сноб. „Днес вече съм по-внимателен и по-малко раздразнителен участник в интервюта, отколкото преди девет години“, шегува се той. Дали ще се съгласи да участва в шоуто й, ако тя го покани отново? „Да“, казва той без колебание. „С удоволствие бих оправил отношенията ни.“

Но около Франзен все още се веят противоречия. Издигането му до културна икона предизвика кисели коментари от ония, които смятат, че романите, писани от жени, биват постоянно подминавани. Джоди Пикулт и Дженифър Уайнър, и двете авторки на бестселъри[1], чиито книги никога не биват рецензирани сериозно, бяха въвлечени в свадата, твърдейки, че литературният истеблишмънт има двойни стандарти. Франзен обаче не се занимава с това.

„Аз съм съгласен с тях в значителна степен. Когато един писател-мъж просто пише приемливо за неща като семейството, книгата му бива сериозно рецензирана, защото: ,Уау, един мъж се е заинтересувал сериозно от съдържанието на ежедневието‘, докато при една жена това просто бива наречено чик-лит[2]. При канона има дългогодишен дисбаланс, както и човек да определя какво е това канон.“

В действителност Франзен може успешно да се сравнява, ако не и превъзхожда, с която и да е авторка, при красноречивото описание на емоционалното съдържание на ежедневието. В Свобода, една възрастна майка казва на зрялата си дъщеря как се справя с багажа в живота си. „Просто трябва да се опитвам да не мисля прекалено много за определени неща, инак те ще разкъсат сърцето ми.“

Питам Франзен дали, след като човек веднъж се е спуснал под повърхността, всички семейства са нефункциониращи – и без да искам поставям в ход още една изобличителна реч. „Толкова ненавиждам думата ,нефункциониращ‘, вие и в Англия ли я използвате? Ако някой каже: „произхождам от нефункциониращо семейство‘, това звучи като предизвикателство. Или, ако кажете за нечие семейство, че то е нефункциониращо, вие звучите като медик, предписващ някакъв нормативен стандарт за функционалност.“

А каква е думата, която използва самият той? „Ами, знаете ли, има го това неизбежно първо изречение от Ана Каренина [„Всички щастливи семейства са еднакви; всяко нещастно семейство е такова по свой собствен начин.“] Аз действително вярвам, че има щастливи семейства – може и да имат малки сблъсъци тук и там, но нещата по принцип функционират. Аз бих ги разделил на щастливи семейства и интересни семейства.

И все пак той казва, че му е трудно да категоризира собственото си семейство. Израсъл в Сейнт Луис, Мисури, където баща му е работел за железниците, той бил „окъпан в любов“. „Гледам към семейството си, което беше емоционално разбъркано, с много, почти постоянна фрустрация, разочарование, хронични депресии, страхове, липса на щастие. Майка ми беше много разочарована, в много отношения, почти през целия си живот – тя беше изключително обвързана с децата си, защото нямаше достатъчно други занимания в живота си. А баща ми беше гневен на света и се чувстваше постоянно подценен.

Братята ми преминаваха през Шестдесетте и имаше страхотни битки. По същество аз се превърнах в измамен, потаен човек от много ранна възраст, просто за да спася идентичността си. И все пак, когато гледам назад, това беше едно невероятно обичливо семейство и в края на краищата всички се справиха добре.“

И двамата му родители сега са мъртви. Преди да се скара с Опра, той се върна обратно на улицата, на която е израсъл, опитвайки се да помогне на екипа на Опра да създадат някаква представа за мястото. В една затрогваща статия в The New Yorker той описва как снимките почти са го разпорили по шевовете – емоциите били прекалено силни и баналността на онова, което правел, го довела почти до физически колапс. Той директно отказал да посети старата си къща.

В Корекциите той мъчително използва постепенната умствена деградация на баща си, за да опише Алфред, чийто ум бавно го напуска. В Свобода, казва той, вече е преминал към неизследвана територия, рисувайки героите най-вече от въображението си. „Положих специални усилия, за да ги накарам да изглеждат не като мен.“

Той признава, че борбата с депресията, която минава през целия му последен роман, е отчасти описана от личен опит. „Винаги съм имал леки сблъсъци с умерената депресия, и веднъж или два пъти попаднах в по-дълбоки води. Но за щастие никога не се е налагало да постъпвам в болница. Неотдавна имах много тежък, но кратък срив, бях силно потопен в работата над Свобода, първите четири глави бяха готови и си мислех, че всичко върви чудесно, но се оказа, че съм имал напълно погрешна идея за това какво всъщност е тази книга.“

Как се справя с такива проблеми? „В главата ми има една много проста схема, според която депресивната ми страна произлиза от баща ми, но у мен живее също и страната, която е майка ми, която винаги успяваше да намери енергия, за да върви напред. Разбирам, че депресиите не идват без причина. Всички алармени звънци се задействат и сградата се затваря за всичко, и онова, което е останало от мен, трябва да премине през цялата сграда, помещение след помещение, докато открие източника на неприятностите.“

Преди няколко години неговият голям приятел и колега-романист Дейвид Фостър Уолас извърши самоубийство след цял един живот, преминал в борба с депресията. Франзен е прекарал голяма част от лятото в опити да убеди Уолас, че животът все пак си струва да се живее и че най-доброто, което може да напише, все още му предстои. Но през септември 2008 Уолас се обеси. „Бях гневен“, казва Франзен. На Уолас или на света? „На Дейвид. Но бях гневен по един начин, който ми даде много специфичен прилив на енергия.“

Миналата година Франзен внезапно започна отново да намира себе си. Питам се дали след огромния успех на Корекциите той не се е чувствал потискан от тежестта на очакванията? „Не, собствените ми очаквания бяха по-тежки, когато пишех Корекциите, защото чувствах, че съм способен на много неща, а никога не бях признат като такъв. В най-лошите дни имах усещането, че са ме сбъркали с някой, който е никой, някой, когото не бихте чели. Много по-трудно е да се работи, ако нямате никакви основания да вярвате, че някой ще тръгне да чете книгите ви.“

Сега публикацията на книга от Франзен е събитие от национален мащаб. Президентът Обама поискал копие от още непубликувания Свобода, за да го вземе със себе си по време на отпуската. Имало ли е отзиви? „Чух, че го е прочел.“ И? „Ами, споменаха ми думата ,потресаващо‘. Което, разбира се, може да означава много неща.“ Подсказвам му, за да го подразня, че може би Обама е искал да каже „Най-после я свърших: потресаващо“. Франзен не се смее: „Ако той наистина я е прочел и то внимателно, бих бил поласкан и невероятно горд.“

Дори Мичико Какутани, страховитата критичка от New York Times – която отхвърли предишната му мемоарна книга като „капризна, помпозна, обсебена“ – говори за Свобода като за „най-дълбоко прочувствания му роман досега“. Но Франзен не е чак толкова готов да закопае томахавката с нея. „Все едно да слушаш как някой самодоволен десетокласник сипе морални оценки“, казва той. „Тя е едно национално притеснение.“

Франзен прави пауза в писането докато се посвещава на „рекламния ужас“ от следващите няколко месеца. „Сигурно бих могъл просто да си стоя вкъщи и книгата пак ще се продава добре, но в шумната култура, в която живеем, романистите понякога се чувстват като последните няколко аборигени. Изпитвам нещо като посланическо задължение да изляза навън и да кажа: ,Ние не сме застрашени от изчезване. Опитайте я – и може би ще ви хареса‘.“

Докато правим снимките, аз го питам дали може да разгледам библиотеката в другия край на стаята. „Добре, но бързо“, казва той рязко, очевидно бидейки напълно против. Сега е малко неудобно, така че аз правя каквото ми е казано и много набързо преглеждам авторите, откривайки Дикенс, Киплинг, Стайнбек, Гюнтер Грас, Дон Делило, Вирджиния Улф. Никакви модерни жени-писателки, с изключение на Лори Мур, чието творчество никога не би могло да бъде категоризирано като чик-лит.

Макар че Франзен е майстор при описанието на семейния живот, той никога не е имал собствени деца. „Човек не може да свърши всичко“, въздиша той. „Това със сигурност не идва от някаква принципна съпротива срещу увеличаването на световното население.“ Докато се борел с писането на Свобода, той си втълпил, че евентуалното бащинство действително би могло да подпомогне творческия процес. „Много сериозно обмислях дали да не осиновя някои сираци от войната в Ирак.“ Споменал плана си в разговор с редактора му в The New Yorker, който бил ужасен. „Той взе от бара две клечки за зъби, направи с тях кръст и бавно ги прокара пред лицето ми, за да прогонел злите духове.“ Франзен се смее.

„След което много разумно посочи, че на тоя свят има много повече хора, които могат да бъдат добри родители от такива, които могат да пишат добри книги.“

Източник



[1] От вида на така наречената „комерсиална женска литература“, със заглавия като например „Добра в леглото“ Бел. пр.

[2] Презрително название на женската литература, „литература за мацки“. Бел. пр.

Хелена де Бертодано
Хелена де Бертодано е британска журналистка, сътрудничеща на множество американски и британски издания.

Посетители

25
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 2 дни
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019