Изкуство – Литература

Романите на Олга Токарчук срещу национализма

Токарчук се наслаждава на ролята си на човек, който оспорва утвърдени разбирания, и в едно интервю, след като книгата е спечелила наградата Nike, тя призовава сънародниците си да признаят по-тъмните елементи от миналото на нацията. „Измислили сме си тази история на Полша като отворена, толерантна страна“, казва тя. „И все пак сме извършили ужасни неща, като колонизатори, като национално мнозинство, което е потискало малцинството, като собственици на роби и убийци на евреи“. Пощенската ѝ кутия и страницата ѝ във Фейсбук незабавно били наводнени със съобщения, обвиняващи я в национална измяна. „Единственото правосъдие за тези лъжи е смъртта“, писал някакъв човек. Други призовали тя да бъде изгонена от Полша. Крофт се притеснила за безопасността на Токарчук и я помолила да напусне страната за известно време. Издателите на Токарчук временно ѝ предоставили телохранители. Но Токарчук си остана непоколебима. Според нея ереста разкрива границите на конвенцията, но освен това поставя предизвикателството да се преминат тези граници; това е „акт на свободния разум“.

Автор(и): Рут Франклин

Прочети още...

„Когато пиша, наоколо трябва да е шумно“. Кратка разходка из света на Елиф Шафак

Струва ми се, че писателите, които се гордеят особено много с точните си и непокътнати графици, ден след ден, са хора на определена възраст и с определени привилегии. Понякога пиша през деня, друг път през нощта, в зависимост от хода на ежедневието. Аз съм майка, имам много отговорности. Така че жонглирам с много неща, като всички жени. Не обичам мълчанието. Когато пиша, наоколо трябва да е шумно. Слушам на слушалки шумна и динамична музика. Слушам обикновено готически, индустриален, симфоничен метъл и метълкор. Колкото по-шумна е музиката, толкова по-спокойно е писането ми.

Автор(и): Елиф Шафак, Шрешта Саха

Прочети още...

„Ако красивото не боли, можете да го купите“. Интервю с Петер Хандке

Още през 1979 г. в речта си по повод приемането на наградата „Кафка“, Вие заявихте: „Докато се опитвам да открия формите на истината, аз се намирам в търсене на красотата, на разтърсващата красота, на шока, идещ от красотата“.

Вижте, понякога в речите си казвам нещата програмно, тоест по начини, които повече не бих използвал. Други са си противоречили много повече, Брехт например. В сравнение с Брехт аз съм, както казват в Австрия, просто „будала“.

Описанието на красивото продължава да си остава програмно за Вас.

На проблемно-красивото, да. Трябва да боли, разбирате ли? Ако красивото не боли, можете да го купите. Човек трябва да почувства съществуването в онова, което пиша, животът и смъртта, преходността и безсмъртието. Колкото по-красиво, по-дълбоко и вярно е нещо, толкова по-болезнено е то. Боли ни да знаем, че трябва да умрем, че някой ден може и да не бъдем повече в състояние да четем или обичаме, или да търсим гъби.

Автор(и): Андре Мюлер, Петер Хандке

Прочети още...

За мястото на писателя в обществения живот

Като приемам наградата, с която вашата свободна Академия най-великодушно ме удостои, изпитвам чувство на огромна признателност и напълно съзнавам до каква степен това високо отличие превъзхожда моите скромни лични заслуги. Всеки човек, особено ако е творец, се стреми към признанието Това се отнася и за мен. Но узнавайки за вашето решение, неволно сравних неговата значимост с това, което всъщност представлявам.

Всеки, който е още достатъчно млад и богат единствено със своите съмнения и още не е усъвършенствал писателското си майсторство, би изпитал чувство на уплаха при известието за това решение, поставило го под ослепителния прожектор на славата. И как би приел тази висока чест, след като в Европа други наистина големи писатели са осъдени да останат неизвестни?

Автор(и): Албер Камю

Прочети още...

Александър Солженицин – Нобелова лекция по литература

Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет, изхвърлен от вълните на океана в пясъка или паднал от небето; предмет, отразяващ ту мъгляво, ту ярко слънчевия лъч – и го върти в ръцете си, оглежда го от всички страни и се чуди как би могъл да му влезе в работа и търси да му намери някакво нисше предназначение, без да предполага, че неговата мисия е да обслужва Висшето; така и ние, държейки в ръцете си Изкуството, самоуверено се считаме за негови стопани, смело го насочваме, обновяваме, реформираме и прилагаме като манифест, продаваме го за пари, угаждаме на силните, използваме го ту за развлечение – под формата на естрадни песнички в нощен бар, ту за политически и ограничени социални нужди; а в същото време изкуството не се осквернява от нашите опити, не губи своя произход; всеки път, независимо за какво е било употребявано, то ни дарява част от своята тайнствена вътрешна светлина.

Автор(и): Александър Солженицин

Прочети още...

За изгубената битка

Не съм сама на тази трибуна… Около мен звучат гласове, стотици гласове, те са винаги с мен. Още от детството ми. Живеех на село. Ние, децата, обичахме да играем навън, но вечер сякаш магнит ни привличаше към пейките, на които се събираха пред своите къщи или хати, както ги наричат у нас, уморените жени. Никоя от тях нямаше съпруг, баща, брат, аз не си спомням мъже след войната в нашето село – през Втората световна война в Беларус на фронта или в партизански отряд бе загинал всеки четвърти беларусин. Нашият детски свят след войната беше свят на жени. Най-добре съм запомнила, че жените говореха не за смърт, а за любов. Разказваха как се сбогували последния ден с любимите си, как ги чакали, как още ги чакат. Минаха години, а те ги чакаха: „да се върне, ако ще да е без ръце, без крака, ще го нося на ръце“. Без ръце… без крака… Струва ми се, че аз от дете знаех що е любов…

Автор(и) Светлана Алексиевич

Прочети още...

„Прекосяване“ на Пайтим Статовци – една албанска одисея

Пайтим Статовци е роден в Косово през 1990 г.; семейството му е емигрирало във Финландия точно когато е започнало геноцидното нападение над Босна, а по-късно и над Косово. Финландски писател с косовско-албанско наследство, Статовци работи на терена на едно плодородно творческо смесване, което му позволява да постигне многостранната перспектива на външния-вътрешен човек.

Зловещият му дебютен роман от 2017 г., Моята котка Югославия, представя герои като питон-домашен любимец и говореща котка, с която ненавиждащият самия себе си главен герой, син на косовски имигранти, има двусмислена връзка. Освен това той включва и жива история-на-израстването на млад косовар, с разказ за клановите политики и бруталното сексуално пробуждане. Романът спечели награди във Финландия и беше сравнен с [култовия филм на ужасите] Покани ме да вляза, заради подривния си подход към интимността. Това е роман, който влиза под кожата ви.

Прекосяване успява да нанесе още по-опустошителни удари: това е работа на завършен писател. Книгата разширява и усложнява централната тема на Статовци за младежкия бунт – против конвенционалната принадлежност, предварително определените идентичности, националностите, семействата, произхода, против живота като предсказана тирания. Ключовият мизансцен е Албания (финландското заглавие е Tiranan Sydan, „Сърцето на Тирана“), а основният проблем на двусмисления главен герой, Буяр, има корените си в суровата съдба на родината му. Подобно на Моята котка Югославия, на едно от нивата си романът следва разказа за израстването, включващ Буяр и неговия блестящ приятел-трансвестит, Агим, които израстват някъде в края на 40-годишната диктатура на Енвер Ходжа.

Автор(и): Капка Касабова

Прочети още...

Камбаната не бие за piaffer

Вено е нормалният българин – нищо, че е заклал двама души – който се връща към селото (Природата, демек) и там намира своите врагове. Чуждите, различните. Един Динко от Ямбол, на когото поп Васил, който цял живот си е падал „по тънката част“ и по „пукницата“, но е съхранил „светлата промисъл и Висшата духовност“, поверява атрибутите на религията. И той, Вено, спасява кожата си, като подмамва врага да разсече на две тялото на някогашната си любима, вместо неговото собствено.

Трудно ми е да приема морала, който стои зад тази идеология. Трудно ми е да приема, че един писател може да вижда своя народ като изостанал, архаичен, по мъжкарски самодоволен, самоизолирал се от света, който му се привижда като заплаха. Защото не го разбира. Идеологическата безпомощност се превръща в неморално идолизиране на ценности, които предстои и трябва да бъдат преодолени и забравени.

Камбаната на Славов не бие за пиафè – аристократична фигура, постигната от аристократи с аристократични коне. И вътре в грубата душа на Вено няма пиафè. Има нож. Въпреки намерението на поета, в двата му последни „романа“ камбаната бие на умряло.

Автор(и): Златко Ангелов

Прочети още...

Покаяние Господне – новата поетична книга на Румен Леонидов

Съвсем отскоро държа в ръцете си ръкописа на новата поетична книга на Румен Леонидов „Покаяние Господне“, последно издание, „Факел“, 2020 г.

Състои се от няколко цикъла, Просъници, Бдения и Сънописи. Терминът Бдение е с църковния смисъл. Още Христос се е молел нощно време. Бдението е обичаен обряд в манастирите или в черквите особено в навечерието на празници. Целта е уединението и бодърстването на душата, будното (в смисъл на ускорено и активно възприемане) състояние на духа за посрещането на Второто пришествие и за среша с Бог. Другите цикли на книгата са описани като просъници – унес предшестващ истинския сън, в който все пак има някакви видения, и истинските сънища, чиито описания авторът нарича Сънописи.

Можем да се досетим за темата и защо точно тя е вдъхновила автора. Напоследък доста автори пишат поезия на религиозна тема. Повечето от тях са израснали в годините на тоталитаризма. Сега, почти трийсет години след това е интересно какво ги е развълнувало и вдъхновило. Трябва да поясня, че и в други бивши соц. страни има подем на тази тема. Обясненията са лесни, търсенето на идейни и нравствени опори, на философия даваща смисъл на битието и т.н. Не знам как е в Полша, където на времето католическата църква е била основен пилон на опозицията и дали поляците и сега намират във вярата теми за творчеството си.

Автор(и): Христос Хартомацидис

Прочети още...

Владимир Набоков, литературният бежанец

„Умираме бавно от глад и на никого не му пука“, споделя Набоков през 1937 с един братовчед от Париж, малко преди усилията им да се увенчаят с успех. И макар че Франция е недоволна от притока на чужденци – тя е по-малко приветлива към чужденците от Берлин – Набоков успява да си осигури работна виза. Вера пристига, посрещната от огромни свастики, веещи се пред павилиона на Алберт Шпеер по време на Международното изложение от същата година. Семейството се разделя и се установява на различни адреси, за да не затруднява щедрите домакини.

Автор(и): Стейси Шиф

Прочети още...

Южната завеса: „Граница“ на Капка Касабова

Високо в Родопите на границата между България и Гърция има пещера, наречена Дяволското гърло, през която Орфей е слизал в подземния свят. Всички, които са опитали да го последват, са изчезнали. В този район планинските върхове служат като гробници на тракийски царе. Смели воини, но несвикнали на завоевания, траките са шокирали съседите си, гърците, като пиели неразредено вино. Не са ни оставили писания, от които да ги помним: само злато, но пък огромни купове от него, умело оформени в маски, ритони и пегаси. Днес хълмовете са пълни с ловци на съкровища, а обиците на тракийските царици си намират нови убежища в Берлин, като спечелените по този начин пари плащат за вилите на бивши гранични служители и комунистически полицейски шефове.

В някои от селата на този район хората живеят до невероятна възраст, толкова дълго, че смъртта на 90 години тук изглежда ранна. За известно време група японски изследователи ще идват и ще прекарват тук лятото, ще пият тукашната вода и ще правят кисело мляко по местния метод, за да се опитат да разберат дали тайната на дълголетието е в киселото мляко, в изворите или в нещо друго. Местните хора настояват, че тайната е човек да има три сърца: „Едно, да обичаш хората. Друго, да обичаш себе си. И третото – да обичаш планините.“

Автор(и): Якоб Микановски

Прочети още...

„Калуня-каля“ – урок по творческо писане за недостатъчно добрите

Стигнах до „Калуня-каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на „Хермес“. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност го завърших на инат.

Дълго време не знаех какво мисля за книгата и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През цялото време изпитвах противоречиви чувства към текста – на места езикът ми харесваше толкова много, – както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна, не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило.

Автор(и): Диана Петрова

Прочети още...

Поетът с две родини

Излезе от печат юбилейната стихосбирка „Дръвче“ на Румен Иванчев. Ще кажете, че това не е новина, и с право. Тя излезе още в началото на ноември, миналата година (2017) и заслужено бе ознаменувана с поне две представяния пред изкушената пловдивска и столична публика. Както винаги „Жанет-45“ са безупречни в оформлението и подредбата на книжното тяло, а от очарователната корица на художника Любомир Михайлов ни се усмихва прясно разлистено младо дръвче, прошумолява обнадеждаващо, защото сред клоните му ни поглежда любопитно и живо синьо око, широко отворено към света. Пролетно ми е някак и разтварям отново стихосбирката, която, признавам, в началото на зимата само прелистих. Юбилейна е за автора, но няма да спомена кръглия брой на годините, защото и без друго никой не ще ми повярва. Юбилейна е и защото точно преди петдесет години едно младо момче обикаля столичните вестникарски будки, за да види реакцията на своите читатели, открили първите му стихове по страниците на „Родна реч“, „Средношколско знаме“ и „Народна младеж“. Днес вече отдавна по будки и лавки не се продава поезия.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

В режим на оцеляване

Пълно признание: Ако някой намери нещо субективно в това ревю (особено такова, което няма да се хареса на академичните естети), то се дължи на обстоятелството, че историята в романа „Хавра“ се случва в моя роден град, който напуснах на 36 години. Субективен момент е може би и това, че се зачетох в романа с големи очаквания, предизвикани от неудовлетвореността ми от първия роман на Захари Карабашлиев, „18% Сиво“, която бях изразил в рецензия, призоваваща автора да не хаби таланта си в лесни сюжети и двуизмерни характери. Отговорността на таланта, бе главната ми мисъл, е да се употреби според предназначението си. А то е не само да разказва истории по увлекателен начин, а, отстранен от историята, която разказва, да внушава чрез нея важните истини за човешкото състояние, до които много хора не могат да достигнат сами. Вярата, която изразих тогава, че Карабашлиев ще употреби таланта си според това предназначение, я виждам сбъдната в „Хавра“.

Автор(и): Златко Ангелов

Прочети още...

Орхан Памук: Понякога, да преподаваш собствените си романи изглежда като предателство към литературата

Но колко силен акцент би трябвало да поставям върху турската история, трансформацията на Истанбул, или исляма и секуларизма, за да стане логиката на моите романи по-достъпна за студентите ми? След цял един живот, прекаран в борба срещу политическия натиск върху литературата, отдаването на учебно време за неща като социален контекст или политически иронии, вместо на литературните нюанси, ме кара да се чувствам като предател. Независимо дали преподавам собствените си романи или Ана Каренина, Госпожа Далауей и Червено и черно, понякога изпитвам усещането, че, каквото и да правя, в действителност аз предавам литературата – чувство, което си остава у мен като някаква сърдечна болка.

Автор: Орхан Памук

Прочети още...

Пръстът на Сталин

Алегориите правят нещата плоски. Освен това те ласкаят, което, мисля, е и ключът към тяхната привлекателност. Показвайки светове, населени с чудовища, карикатури на реални животни, тези [англоезични] произведения ни позволяват да надничаме през оградата към една преобърната версия на собствения ни свят, дори и когато ни подтикват да се потупваме по рамото заради многостранните удоволствия на живота в свободния Запад. Бохумил Храбал прави нещо друго и едва ли е случайно, че книгите му почти никога не са алегории. Или по-скоро: сцените и ситуациите в романите му, които понякога изглеждат като метафори, идват от неща, които той е преживял. Храбал открива алегориите си в [реалния] свят.

Автор: Джейкъб Микановски

Прочети още...

Писането като терапия (Интервю с Данило Киш)

Според мен прозата винаги се приближава до философията, когато няма друг изход – романът сам по себе си е един вид простонародна и пародийна философия. Погледнете например „Дон Кихот“, погледнете „Гаргантюа“, вижте Достоевски, Толстой, Ман. Всъщност, мисля, че се е променило единствено отношението към пародийния елемент – тъй като писателят все по-малко вярва във философемите, той предлага като реални и единствени свои собствени философеми, в които също не вярва или поне ги подлага на съмнение. По този начин това става все повече и повече елемент на прозата, и в двете ѝ значения – като житейска проза и прозата като жанр.

Автори: Данило Киш, Миливое Повлович

Прочети още...

Вапцаров и македонизмът

Българо-македонският прочит на „общата история“ все трябваше да започне някой ден. Което не се случи нито след падането на Берлинската стена, нито след разпада на Югославия. Как обаче ще заработи мултидисциплинарната експертна комисия на паритетен принцип, предвидена в клаузите на подписания договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете държави, предстои да видим. Историци вече изразиха съмнения тъкмо по „експертността“ и „обективността“ на прочитите, каквито едва ли са възможни. Още повече – ако си послужим с едни известни думи на литературоведа Цветан Стоянов от началото на „Геният и неговият наставник“ – че цялата „тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална“.

Автор: Тони Николов

Прочети още...

Триковете на диктатурата

Въпросът какво трябва да бъде отношението на литературата към един тираничен режим е сложен. Тоталитарните режими са склонни да ласкаят литературата, за да могат толкова по-добре да я надзирават, паралелно с това да я заплашват със смърт и затвор. Парадоксално, но и при един жесток режим може да възникне първокласна литература – и такъв режим дори ще опита да извлече печалби от подобна литература. Диктаторските системи се отличават не толкова с произвол, колкото с лукавост. В течение на години се правят тайни досиета, за да могат да се цапат авторите. След падането на комунизма аз бях един от първите, който изиска досието му да бъде представено публично. Преди няколко години случайно попаднах на доклад на албанските тайни служби от 1982. В него става дума за потвърждение на факта, че писателят, с когото разговаряте тук и сега, е бил участник в заговор, който уж е целял държавен преврат. Тук става дума не за дреболии, а за сериозни неща – и то такива, които по онова време можеха да доведат директно до разстрел.

Автори: Исмаил Кадаре, Вьолка Хайдари

Прочети още...

За духа и поезията на Весела Василева

Едно име в литературната ни история, днес познато основно на ценители, продължава да свети, подобно на необикновено цвете под похлупак. Весела Василева, родена през 1919 г., е сред талантливите и харизматични представители на своето поетично поколение – поколението, започнало разгръщането на поетичния си талант преди Втората световна война. Весела израства в семейство, което е част от елита на демократичните среди на тогавашна България. Баща ѝ Григор Василев е бележит общественик – адвокат, журналист и политик, министър в кабинета на Андрей Ляпчев. Майката, Мара (Станишева) Василева, също е ярка фигура в тогавашния културен живот на София. Весела, едно от четирите им деца, отрано се откроява с личността и литературния си талант.

Автор: Невена Борисова

Прочети още...

Неда Антонова: Думите са бижута за масово поразяване

Неда Антонова е автор на стихосбирки, исторически романи, повести, театрални пиеси и новели. Актуалните ѝ творби са романите „Съвършената,“ „Царица Елеонора българска“ и „Неговата любима“, които излязоха през последните няколко години и се радват на сериозен успех. Част от творчеството ѝ е преведено на руски, френски, полски и чешки език. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“. Настоящото интервю е дадено за сайта delo.bg навръх Деня на народните будители.

Автори: Неда Антонова, delo.bg

Прочети още...

Защо, наистина?

Защо, наистина? „Менят се времената“ е обяснението на Левчев, допълнено със задоволство от тази „плесница за академичния вкус“. Плесницата щеше да бъде страшна – също като легендарния дъжд, – но преди петдесет години. Боб Дилън отдавна вече е президент, император, пантократор на академията, на всички академии. Чудно ли е, че колегите му от Стокхолм решиха да го въздигнат? В действителност това решение издава безотговорност, инсценирана като дързък скок в бъдещето, след което човек се пита: а какво ли ще ни поднесат догодина?

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Защо Дилън?

В дома му в Ню Йорк, през декември 1994, на моя въпрос дали поезията не се превръща все повече в камерно изкуство, Алън Гинзбърг ми каза: „Писаната академична поезия е камерно изкуство, но има и друг вид поезия, която има огромна аудитория и която може да промени света, както направиха „Бийтълс“ и Дилън. Стиховете в рокендрола допринесоха повече за промяната на бюрократичния марксизъм, отколкото цялото оръжие по света. Камерно изкуство може да се нарече академичната поезия, както и определен вид от тази съвременна поезия, която е трудна за разбиране, но която в бъдеще ще бъде много по-популярна. В наши дни няма много интересна такава поезия, въпреки че Аполинер и Арто са постигнали огромно влияние чрез своите имитатори, сред които съм и аз. Не забравяй, че Сафо е пяла така, както Боб Дилън; и Омир е пял. Тяхната поезия не е била писана.“

 

Автор: Владимир Левчев

Прочети още...

Свръхземната същност на живота

Общ недостатък на най-младите ни лирици, „модернисти“ е, че зле са разбрали своите учители, за които творчеството не е словесна игра, а вътрешна необходимост. Не се чувства интимната, непосредната връзка между онова, което пишат, и онова, което преживяват. Техните песни не са лирически изповеди; в тях липсва звеното, що свързва творението с вътрешния мир на твореца. Разбира се, всичко това се дължи на обстоятелството, че тия наши лирици са бедни и откъм вътрешни преживявания, и откъм идеи, и откъм художествени образи – най-вече откъм самокритика.

Автор: Боян Пенев (подбрал: Асен Валентинов)

Прочети още...

Димчо Дебелянов и доброволчеството

Преди няколко години акад. Иван Радев от Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ изказа аргументирано становището си, че поетът Димчо Дебелянов не е заминал като доброволец на фронта за участие в Първата световна война. Твърдението на акад. Радев определено предизвика шок и в културните среди, и сред много по-широки кръгове от обществото, отдавна свикнали с разпространената и неподлежаща на съмнение „официална“ версия, кристализирала като мит и придаваща още по-мъченически ореол на Димчо Дебелянов като жертва на Войната.

Автор: Славимир Генчев

Прочети още...

Литературни страсти à la Bulgarie

Кратката компилация от мнения, обменени във Фейсбук по въпроси, свързани с болежките на днешната „литературна България“, може и да изглежда леко отнесена от гледната точка на настоящето, но пък, кой знае, бъдещите поколения може и да открият в нея неща, невидими за нас днес и сега. Самият аз съм напълно доволен да играя ролята на архивар. Отново: кой ли може да каже кое ще се окаже важно (или не?) в бъдещето…

И така: професор Александър Кьосев в задочен диалог с Милен Русков (и Деян Енев)…

Милене, с литературните пирамиди въпросът стои като с финансовите. Когато се повдигат обвинения, те трябва да бъдат с факти, имена, конкретни описания как става процеса на корумпиране и пр. Неща, които ако не са доказани, поне могат да бъдат проверени. Ако няма такава конкретност, съдът обикновено прекратява делото – по липса на доказателства, лошо подготвено обвинение. Как става разпределението „по квоти“, кой точно го контролира, с какви интереси, как е принудил другите да му помагат, какво им е обещал? Как стават договорките в комисии и за награди, кой може да свидетелства за това? Кой поддържа вътрешната дисциплина и солидарност в „пирамидите“ чрез какви лостове на влияние? С общи приказки и обвинения „по вероятност“ няма да стане: това поражда опасност от конспиративна картина, която трябва да приемем на вяра.

Автор(и): Александър Кьосев & Cie.

Прочети още...

Светът на ръба

В Русия ставах все по-известен, а на тема „Соларис“ беше откачил не само Тарковски, за чийто филм с него страшно се скарахме – но за това съм разказвал подробно на Береш. Само да се появя в Москва, и учените ме отлюспваха от писателската делегация. Затова не се запознах с никакви писатели, може би с изключение на братята Стругацки, а само с физици, астрофизици, кибернетици; канеха ме на закуска, обяд, вечеря. Започнах също да се срещам с дисиденти, които ми задаваха трудни въпроси като например: защо у нас няма самиздат. Не знаех какво да отговоря – при тях вече имаше и самиздат, и тамиздат, тоест, онова, което се печаташе в чужбина. Един ден посетих така наречения Институт за високи температури край Москва, за който трябваше да имаш специален пропуск и изнесох нещо като беседа за работещите там. После, докато се обличах, някой пъхна в ръката ми листче, на което пишеше: „На този човек може спокойно да се доверите“. А човекът ми каза: „Моля, излезте в девет вечерта от хотел „Пекин“, където живеете, и застанете на ъгъла“.

Автор: Станилслав Лем

Прочети още...

Не вярвам във фантазията на писателя (Интервю с Данило Киш)

Убеден съм, че писателят няма право да се оставя на фантазията. Във всеки случай, аз поне не вярвам в писателската фантазия. В литературата от ХХ в. се случи една съществена промяна, изразяваща се в това, че литературата вече не е или не трябва да бъде романтична в историческия смисъл на понятието романтизъм. В романтизма движещата сила на литературата е фантазията. След всичко, което ни поднесе историята през този век, съвсем ясно е, че фантазията, а с нея и романтизмът, вече нямат никакво значение. Модерната история създаде толкова автентични видове реалност, че на днешния писател не му остава нищо друго освен художествено да ги оформи, да ги „измисли“ ако трябва, т.е. да употреби автентичните дадености като суров материал и чрез въображението си да им придаде нова форма.

Автор: Данило Киш

Прочети още...

Кнаусгор или Феранте?

През 1959 литературният критик Джордж Стайнър публикува книга на име „Толстой или Достоевски“. В нея не се задава въпроса кой от двамата писатели е по-добрият – те „и двамата са титани“, пише Стайнър. Вместо това се пита какво може да означава предпочитанието на даден човек към единия или другия. Открийте кой от двамата руснаци предпочита даден читател и защо, твърди Стайнър, след което „според мен вече ще сте проникнали в неговата собствена натура“, защото предпочитанието към Толстой или Достоевски „обвързва въображението с едната или другата от две радикално противоположни интерпретации за съдбата на човека, за историческото бъдеще и за мистерията на Бога“.

Автор: Джошуа Ротман

Прочети още...

Смътният: ,,Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера

Преди време, когато за първи път прочетох „Непосилната лекота на битието“ и споделих впечатленията си (възторга си) с един мой познат англичанин – доцент по чешка литература, той не можа да сдържи учудването си: „Как е възможно да се възхищаваш на тази политическа публицистика?“ В неговия вкус не можех да се съмнявам, в своя – не исках; оставаше ми да допусна, че разминаването на нашите прочити се дължи на нещо по-важно от недоразумение. По-късно гледах екранизацията на романа от режисьора Филип Кауфман и подозрението ми се засили: независимо от огромната известност на Кундера на Запад, нещо в него се изплъзваше на западното културно око и стилът му ставаше едноизмерен. Западният културен филтър пропускаше историята на Томаш и Тереза или като откровен (и елементарен) политически реализъм, или като еротична мелодрама: Кауфман „преразказваше“ романа като историята на един холивудски красавец, който има известни политически неприятности.

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Мечтата на тялото: ,,Чевенгур“ на Андрей Платонов

Що се отнася до романа „Чевенгур“, Максим Горки ще се окаже прав – наистина няма да го напечатат. Той е отхвърлен през 1929 г. от издателство „Федерация“, а после – въпреки отчаяните преработки, които прави Платонов, и въпреки опитите му да публикува поне фрагменти, ръкописът е върнат последователно от всички издателства и списания, в които е предложен. За първи път е публикуван в цялост (през 1928 г. излизат в списание две глави от романа като самостоятелни повести) след повече от четиридесет години – през 1972 г., извън пределите на Съветския съюз. В родината на Андрей Платонов. „Чевенгур“ беше издаден едва през 1988 г.

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Лолита, липсващият глас в хора

В началото беше Долорес. „Долорес е много красиво име, име с дълъг траурен воал, с влажни очи. Умалителното на Долорес е Лола, а умалителното на Лола – Лолита … За моята нимфетка ми трябваше умалително с лирично звучене. Л е една от най-искрящите букви, а финалната сричка -ита излъчва изобилие от романска нежност, каквато именно желаех да постигна.“ Всъщност в началото, в 1947, когато Владимир Набоков започва с първите бележки по романа си, тя е била Хуанита (или Джоанета) Дарк, а самият роман се е наричал не „Лолита“, а „Кралство край морето“. Хуанита? Едва ли с героиня с подобно име романът щеше да развихри същия фурор, едва ли щеше да предизвиква и днес онази смутeна тръпка и похотливо-съучастническа усмивчица, винаги когато се спомене името Лолита.

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Поема за желанието

Необикновеността на романа не е в сюжета, а в метода: в смелия, непоколебим избор на състояния и изразни средства, с които тези състояния са описани. Признавам, че не ми беше лесно да намеря най-подходящите български думи, за да предам дори най-простата линия на повествованието и да избегна богатия на двусмисленост словесен арсенал, който различните култури употребяват, за да означат отношения, дефинирани от най-съкровени човешки потребности и социална стигма – дотолкова сложни и нееднозначни, дори бих казал нови и непознати, са отношенията и душевните преживявания, които съставляват плътната тъкан на разказа на Грийнуел.

Автор: Златко Ангелов

Прочети още...

Не се страхувай

Стогодишнината от рождението му е добър повод да направим отново Албер Камю от този изумителен мъж, който дойде от големия студ на миналия век и стана звезда на парижките интелектуалци: роден на 7 ноември 1913 в Алжир от една неграмотна жена направо на голия пръстен под на една винарна край Мондови и умрял на 4 януари 1960, когато луксозната кола на приятеля му Мишел Галимар се разбива в един чинар по Route nationale на път към Париж. Едва ли ще открием този съвременник на нашите разочарования във витрините на изложбите, организирани по повод годишнината от рождението му. Затова аз се отправям на път от мита към човека Камю, към специалните места, хората, къщите и пейзажите, които бяха неговият живот.

Автор: Ирис  Радиш

Прочети още...

Какво чух за Елиът Уайнбъргър

Чух, че Е. У. живее в Ню Йорк, че е писател, есеист и поет, че превежда Октавио Пас и китайска поезия, че е чел всичко или за всичко на Земята, а останалото е видял със собствените си очи. Не съм чул, но мога да ви кажа, че Е. У. е разказвач на приказки, изкусител и археолог на духа; „събирач на светове“, който обира паяжините от ъглите на интелектуалната история.

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици