Изкуство – Литература

В режим на оцеляване

Пълно признание: Ако някой намери нещо субективно в това ревю (особено такова, което няма да се хареса на академичните естети), то се дължи на обстоятелството, че историята в романа „Хавра“ се случва в моя роден град, който напуснах на 36 години. Субективен момент е може би и това, че се зачетох в романа с големи очаквания, предизвикани от неудовлетвореността ми от първия роман на Захари Карабашлиев, „18% Сиво“, която бях изразил в рецензия, призоваваща автора да не хаби таланта си в лесни сюжети и двуизмерни характери. Отговорността на таланта, бе главната ми мисъл, е да се употреби според предназначението си. А то е не само да разказва истории по увлекателен начин, а, отстранен от историята, която разказва, да внушава чрез нея важните истини за човешкото състояние, до които много хора не могат да достигнат сами. Вярата, която изразих тогава, че Карабашлиев ще употреби таланта си според това предназначение, я виждам сбъдната в „Хавра“.

Автор(и): Златко Ангелов

Прочети още...

Орхан Памук: Понякога, да преподаваш собствените си романи изглежда като предателство към литературата

Но колко силен акцент би трябвало да поставям върху турската история, трансформацията на Истанбул, или исляма и секуларизма, за да стане логиката на моите романи по-достъпна за студентите ми? След цял един живот, прекаран в борба срещу политическия натиск върху литературата, отдаването на учебно време за неща като социален контекст или политически иронии, вместо на литературните нюанси, ме кара да се чувствам като предател. Независимо дали преподавам собствените си романи или Ана Каренина, Госпожа Далауей и Червено и черно, понякога изпитвам усещането, че, каквото и да правя, в действителност аз предавам литературата – чувство, което си остава у мен като някаква сърдечна болка.

Автор: Орхан Памук

Прочети още...

Пръстът на Сталин

Алегориите правят нещата плоски. Освен това те ласкаят, което, мисля, е и ключът към тяхната привлекателност. Показвайки светове, населени с чудовища, карикатури на реални животни, тези [англоезични] произведения ни позволяват да надничаме през оградата към една преобърната версия на собствения ни свят, дори и когато ни подтикват да се потупваме по рамото заради многостранните удоволствия на живота в свободния Запад. Бохумил Храбал прави нещо друго и едва ли е случайно, че книгите му почти никога не са алегории. Или по-скоро: сцените и ситуациите в романите му, които понякога изглеждат като метафори, идват от неща, които той е преживял. Храбал открива алегориите си в [реалния] свят.

Автор: Джейкъб Микановски

Прочети още...

Писането като терапия (Интервю с Данило Киш)

Според мен прозата винаги се приближава до философията, когато няма друг изход – романът сам по себе си е един вид простонародна и пародийна философия. Погледнете например „Дон Кихот“, погледнете „Гаргантюа“, вижте Достоевски, Толстой, Ман. Всъщност, мисля, че се е променило единствено отношението към пародийния елемент – тъй като писателят все по-малко вярва във философемите, той предлага като реални и единствени свои собствени философеми, в които също не вярва или поне ги подлага на съмнение. По този начин това става все повече и повече елемент на прозата, и в двете ѝ значения – като житейска проза и прозата като жанр.

Автори: Данило Киш, Миливое Повлович

Прочети още...

Вапцаров и македонизмът

Българо-македонският прочит на „общата история“ все трябваше да започне някой ден. Което не се случи нито след падането на Берлинската стена, нито след разпада на Югославия. Как обаче ще заработи мултидисциплинарната експертна комисия на паритетен принцип, предвидена в клаузите на подписания договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете държави, предстои да видим. Историци вече изразиха съмнения тъкмо по „експертността“ и „обективността“ на прочитите, каквито едва ли са възможни. Още повече – ако си послужим с едни известни думи на литературоведа Цветан Стоянов от началото на „Геният и неговият наставник“ – че цялата „тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална“.

Автор: Тони Николов

Прочети още...

Триковете на диктатурата

Въпросът какво трябва да бъде отношението на литературата към един тираничен режим е сложен. Тоталитарните режими са склонни да ласкаят литературата, за да могат толкова по-добре да я надзирават, паралелно с това да я заплашват със смърт и затвор. Парадоксално, но и при един жесток режим може да възникне първокласна литература – и такъв режим дори ще опита да извлече печалби от подобна литература. Диктаторските системи се отличават не толкова с произвол, колкото с лукавост. В течение на години се правят тайни досиета, за да могат да се цапат авторите. След падането на комунизма аз бях един от първите, който изиска досието му да бъде представено публично. Преди няколко години случайно попаднах на доклад на албанските тайни служби от 1982. В него става дума за потвърждение на факта, че писателят, с когото разговаряте тук и сега, е бил участник в заговор, който уж е целял държавен преврат. Тук става дума не за дреболии, а за сериозни неща – и то такива, които по онова време можеха да доведат директно до разстрел.

Автори: Исмаил Кадаре, Вьолка Хайдари

Прочети още...

За духа и поезията на Весела Василева

Едно име в литературната ни история, днес познато основно на ценители, продължава да свети, подобно на необикновено цвете под похлупак. Весела Василева, родена през 1919 г., е сред талантливите и харизматични представители на своето поетично поколение – поколението, започнало разгръщането на поетичния си талант преди Втората световна война. Весела израства в семейство, което е част от елита на демократичните среди на тогавашна България. Баща ѝ Григор Василев е бележит общественик – адвокат, журналист и политик, министър в кабинета на Андрей Ляпчев. Майката, Мара (Станишева) Василева, също е ярка фигура в тогавашния културен живот на София. Весела, едно от четирите им деца, отрано се откроява с личността и литературния си талант.

Автор: Невена Борисова

Прочети още...

Неда Антонова: Думите са бижута за масово поразяване

Неда Антонова е автор на стихосбирки, исторически романи, повести, театрални пиеси и новели. Актуалните ѝ творби са романите „Съвършената,“ „Царица Елеонора българска“ и „Неговата любима“, които излязоха през последните няколко години и се радват на сериозен успех. Част от творчеството ѝ е преведено на руски, френски, полски и чешки език. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“. Настоящото интервю е дадено за сайта delo.bg навръх Деня на народните будители.

Автори: Неда Антонова, delo.bg

Прочети още...

Защо, наистина?

Защо, наистина? „Менят се времената“ е обяснението на Левчев, допълнено със задоволство от тази „плесница за академичния вкус“. Плесницата щеше да бъде страшна – също като легендарния дъжд, – но преди петдесет години. Боб Дилън отдавна вече е президент, император, пантократор на академията, на всички академии. Чудно ли е, че колегите му от Стокхолм решиха да го въздигнат? В действителност това решение издава безотговорност, инсценирана като дързък скок в бъдещето, след което човек се пита: а какво ли ще ни поднесат догодина?

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Защо Дилън?

В дома му в Ню Йорк, през декември 1994, на моя въпрос дали поезията не се превръща все повече в камерно изкуство, Алън Гинзбърг ми каза: „Писаната академична поезия е камерно изкуство, но има и друг вид поезия, която има огромна аудитория и която може да промени света, както направиха „Бийтълс“ и Дилън. Стиховете в рокендрола допринесоха повече за промяната на бюрократичния марксизъм, отколкото цялото оръжие по света. Камерно изкуство може да се нарече академичната поезия, както и определен вид от тази съвременна поезия, която е трудна за разбиране, но която в бъдеще ще бъде много по-популярна. В наши дни няма много интересна такава поезия, въпреки че Аполинер и Арто са постигнали огромно влияние чрез своите имитатори, сред които съм и аз. Не забравяй, че Сафо е пяла така, както Боб Дилън; и Омир е пял. Тяхната поезия не е била писана.“

 

Автор: Владимир Левчев

Прочети още...

Свръхземната същност на живота

Общ недостатък на най-младите ни лирици, „модернисти“ е, че зле са разбрали своите учители, за които творчеството не е словесна игра, а вътрешна необходимост. Не се чувства интимната, непосредната връзка между онова, което пишат, и онова, което преживяват. Техните песни не са лирически изповеди; в тях липсва звеното, що свързва творението с вътрешния мир на твореца. Разбира се, всичко това се дължи на обстоятелството, че тия наши лирици са бедни и откъм вътрешни преживявания, и откъм идеи, и откъм художествени образи – най-вече откъм самокритика.

Автор: Боян Пенев (подбрал: Асен Валентинов)

Прочети още...

Димчо Дебелянов и доброволчеството

Преди няколко години акад. Иван Радев от Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ изказа аргументирано становището си, че поетът Димчо Дебелянов не е заминал като доброволец на фронта за участие в Първата световна война. Твърдението на акад. Радев определено предизвика шок и в културните среди, и сред много по-широки кръгове от обществото, отдавна свикнали с разпространената и неподлежаща на съмнение „официална“ версия, кристализирала като мит и придаваща още по-мъченически ореол на Димчо Дебелянов като жертва на Войната.

Автор: Славимир Генчев

Прочети още...

Литературни страсти à la Bulgarie

Кратката компилация от мнения, обменени във Фейсбук по въпроси, свързани с болежките на днешната „литературна България“, може и да изглежда леко отнесена от гледната точка на настоящето, но пък, кой знае, бъдещите поколения може и да открият в нея неща, невидими за нас днес и сега. Самият аз съм напълно доволен да играя ролята на архивар. Отново: кой ли може да каже кое ще се окаже важно (или не?) в бъдещето…

И така: професор Александър Кьосев в задочен диалог с Милен Русков (и Деян Енев)…

Милене, с литературните пирамиди въпросът стои като с финансовите. Когато се повдигат обвинения, те трябва да бъдат с факти, имена, конкретни описания как става процеса на корумпиране и пр. Неща, които ако не са доказани, поне могат да бъдат проверени. Ако няма такава конкретност, съдът обикновено прекратява делото – по липса на доказателства, лошо подготвено обвинение. Как става разпределението „по квоти“, кой точно го контролира, с какви интереси, как е принудил другите да му помагат, какво им е обещал? Как стават договорките в комисии и за награди, кой може да свидетелства за това? Кой поддържа вътрешната дисциплина и солидарност в „пирамидите“ чрез какви лостове на влияние? С общи приказки и обвинения „по вероятност“ няма да стане: това поражда опасност от конспиративна картина, която трябва да приемем на вяра.

Автор(и): Александър Кьосев & Cie.

Прочети още...

Светът на ръба

В Русия ставах все по-известен, а на тема „Соларис“ беше откачил не само Тарковски, за чийто филм с него страшно се скарахме – но за това съм разказвал подробно на Береш. Само да се появя в Москва, и учените ме отлюспваха от писателската делегация. Затова не се запознах с никакви писатели, може би с изключение на братята Стругацки, а само с физици, астрофизици, кибернетици; канеха ме на закуска, обяд, вечеря. Започнах също да се срещам с дисиденти, които ми задаваха трудни въпроси като например: защо у нас няма самиздат. Не знаех какво да отговоря – при тях вече имаше и самиздат, и тамиздат, тоест, онова, което се печаташе в чужбина. Един ден посетих така наречения Институт за високи температури край Москва, за който трябваше да имаш специален пропуск и изнесох нещо като беседа за работещите там. После, докато се обличах, някой пъхна в ръката ми листче, на което пишеше: „На този човек може спокойно да се доверите“. А човекът ми каза: „Моля, излезте в девет вечерта от хотел „Пекин“, където живеете, и застанете на ъгъла“.

Автор: Станилслав Лем

Прочети още...

Не вярвам във фантазията на писателя (Интервю с Данило Киш)

Убеден съм, че писателят няма право да се оставя на фантазията. Във всеки случай, аз поне не вярвам в писателската фантазия. В литературата от ХХ в. се случи една съществена промяна, изразяваща се в това, че литературата вече не е или не трябва да бъде романтична в историческия смисъл на понятието романтизъм. В романтизма движещата сила на литературата е фантазията. След всичко, което ни поднесе историята през този век, съвсем ясно е, че фантазията, а с нея и романтизмът, вече нямат никакво значение. Модерната история създаде толкова автентични видове реалност, че на днешния писател не му остава нищо друго освен художествено да ги оформи, да ги „измисли“ ако трябва, т.е. да употреби автентичните дадености като суров материал и чрез въображението си да им придаде нова форма.

Автор: Данило Киш

Прочети още...

Кнаусгор или Феранте?

През 1959 литературният критик Джордж Стайнър публикува книга на име „Толстой или Достоевски“. В нея не се задава въпроса кой от двамата писатели е по-добрият – те „и двамата са титани“, пише Стайнър. Вместо това се пита какво може да означава предпочитанието на даден човек към единия или другия. Открийте кой от двамата руснаци предпочита даден читател и защо, твърди Стайнър, след което „според мен вече ще сте проникнали в неговата собствена натура“, защото предпочитанието към Толстой или Достоевски „обвързва въображението с едната или другата от две радикално противоположни интерпретации за съдбата на човека, за историческото бъдеще и за мистерията на Бога“.

Автор: Джошуа Ротман

Прочети още...

Смътният: ,,Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера

Преди време, когато за първи път прочетох „Непосилната лекота на битието“ и споделих впечатленията си (възторга си) с един мой познат англичанин – доцент по чешка литература, той не можа да сдържи учудването си: „Как е възможно да се възхищаваш на тази политическа публицистика?“ В неговия вкус не можех да се съмнявам, в своя – не исках; оставаше ми да допусна, че разминаването на нашите прочити се дължи на нещо по-важно от недоразумение. По-късно гледах екранизацията на романа от режисьора Филип Кауфман и подозрението ми се засили: независимо от огромната известност на Кундера на Запад, нещо в него се изплъзваше на западното културно око и стилът му ставаше едноизмерен. Западният културен филтър пропускаше историята на Томаш и Тереза или като откровен (и елементарен) политически реализъм, или като еротична мелодрама: Кауфман „преразказваше“ романа като историята на един холивудски красавец, който има известни политически неприятности.

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Мечтата на тялото: ,,Чевенгур“ на Андрей Платонов

Що се отнася до романа „Чевенгур“, Максим Горки ще се окаже прав – наистина няма да го напечатат. Той е отхвърлен през 1929 г. от издателство „Федерация“, а после – въпреки отчаяните преработки, които прави Платонов, и въпреки опитите му да публикува поне фрагменти, ръкописът е върнат последователно от всички издателства и списания, в които е предложен. За първи път е публикуван в цялост (през 1928 г. излизат в списание две глави от романа като самостоятелни повести) след повече от четиридесет години – през 1972 г., извън пределите на Съветския съюз. В родината на Андрей Платонов. „Чевенгур“ беше издаден едва през 1988 г.

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Лолита, липсващият глас в хора

В началото беше Долорес. „Долорес е много красиво име, име с дълъг траурен воал, с влажни очи. Умалителното на Долорес е Лола, а умалителното на Лола – Лолита … За моята нимфетка ми трябваше умалително с лирично звучене. Л е една от най-искрящите букви, а финалната сричка -ита излъчва изобилие от романска нежност, каквато именно желаех да постигна.“ Всъщност в началото, в 1947, когато Владимир Набоков започва с първите бележки по романа си, тя е била Хуанита (или Джоанета) Дарк, а самият роман се е наричал не „Лолита“, а „Кралство край морето“. Хуанита? Едва ли с героиня с подобно име романът щеше да развихри същия фурор, едва ли щеше да предизвиква и днес онази смутeна тръпка и похотливо-съучастническа усмивчица, винаги когато се спомене името Лолита.

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Поема за желанието

Необикновеността на романа не е в сюжета, а в метода: в смелия, непоколебим избор на състояния и изразни средства, с които тези състояния са описани. Признавам, че не ми беше лесно да намеря най-подходящите български думи, за да предам дори най-простата линия на повествованието и да избегна богатия на двусмисленост словесен арсенал, който различните култури употребяват, за да означат отношения, дефинирани от най-съкровени човешки потребности и социална стигма – дотолкова сложни и нееднозначни, дори бих казал нови и непознати, са отношенията и душевните преживявания, които съставляват плътната тъкан на разказа на Грийнуел.

Автор: Златко Ангелов

Прочети още...

Не се страхувай

Стогодишнината от рождението му е добър повод да направим отново Албер Камю от този изумителен мъж, който дойде от големия студ на миналия век и стана звезда на парижките интелектуалци: роден на 7 ноември 1913 в Алжир от една неграмотна жена направо на голия пръстен под на една винарна край Мондови и умрял на 4 януари 1960, когато луксозната кола на приятеля му Мишел Галимар се разбива в един чинар по Route nationale на път към Париж. Едва ли ще открием този съвременник на нашите разочарования във витрините на изложбите, организирани по повод годишнината от рождението му. Затова аз се отправям на път от мита към човека Камю, към специалните места, хората, къщите и пейзажите, които бяха неговият живот.

Автор: Ирис  Радиш

Прочети още...

Какво чух за Елиът Уайнбъргър

Чух, че Е. У. живее в Ню Йорк, че е писател, есеист и поет, че превежда Октавио Пас и китайска поезия, че е чел всичко или за всичко на Земята, а останалото е видял със собствените си очи. Не съм чул, но мога да ви кажа, че Е. У. е разказвач на приказки, изкусител и археолог на духа; „събирач на светове“, който обира паяжините от ъглите на интелектуалната история.

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Български бестселъри? Плеви, плеви!

„Хеликон“ публикува своята листа за най-продавани книги през 2015 година с обнадеждаващата сякаш констатация: „Български автори са на първите три места в годишната класация на веригата книжарници“. Информацията стимулира някои медии възторжено да ревнат за „повишения интерес към родната литература у нас“. Според мен обаче прибързано и некомпетентно изреваване: ако се доверим на Мартин Скорсезе, който на натиска на холивудските студия отговаря, че не иска да прави филми, а кино, то по същия начин бихме могли да заключим, че не всяка българска книга, фиксирана в класацията, е всъщност литература. Тоест, ако всяка литература е книга, то не всяка книга е литература. Наистина, вглеждайки се в списъка, трудно бихме могли да определим като литература книги като „Българ: Книга игра“(3 място) от Неделчо Богданов, „101 отбивки: Идеи за пътешествия до малко познати места в България“(5) от Иван Михалев и Елина Цанкова или „Прави така всеки ден. Закони, съвети, упражнения, формули, молитви“(12) от Петър Дънов.

Автор: Митко Новков

Прочети още...

Класици и политици

Напоследък мнозина от българските литератори са се отдали на спешно препрочитане на литературното наследство. Амбицията им (поразително съвпадаща със социалната поръчка на деня) е основателна и благородна: българската литература трябва най-после да се очисти от наносите на тоталитарните си тълкувания, трябва най-накрая да се види терористичната биография на Вапцаров, страстта за разрушение у Смирненски, трябва да се разбере, че Фурнаджиев е чисто „митологичен“ поет, който няма нищо общо със септемврийския „метеж“…

Има обаче и една друга група литератори. Те гледат с гордо презрение на подобни „нови прочити“, в които виждат евтин митоборчески патос и твърде конюнктурен морал. За тях и техните не по-малко благородни мотиви и основания литературното наследство е зона на почит и трепет; всеки политически юруш в него е неуместен. В собствените си очи тези литератори се държат по пенчославейковски – те не объркват „борбите на деня“ и тяхната врява с високите културни ценности, не смесват „живота в смъртта“ на класическата национална литература с политическия вятър на временното.

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

In Memoriam: Архипелагът Гриша Трифонов

Архипелаг е странно географско понятие, обозначаващо възможността островите да се доближават един до друг. Хората-архипелази в литературата и в живота като цяло са малко. Те умеят да свързват хората чрез думи и присъствие. Един от тях беше поетът Гриша Трифонов, който си замина на 23 ноември, малко след 60-годишния си юбилей. Присъствието му обаче е съхранено. След смъртта на подобни хора настъпва оглушителна тишина. След това за тях продължава да говори поезията им.

Автор: Невена Борисова

Прочети още...

Тайната история на „Сто години самота“

Габриел Гарсия Маркес започва да пише Cien Años de SoledadСто години самота – преди повече от половин век, като го завършва през късната 1966. Романът излиза от печат в Буенос Айрес на 30 май 1967, два дни преди Sgt. Peppers Lonely Hearts Club Band, и реакцията сред испаноезичните читатели е силно подобна на Бийтълманията: тълпи, камери, възклицателни знаци, усещане за ново начало. През 1970 книгата излиза на английски, последвана от издание с меки корици, на чиято обложка гори ярко слънце – новият тотем на десетилетието. По времето, когато Гарсия Маркес получава Нобеловата награда, през 1982, романът вече се счита за Дон Кихот на глобалния юг, доказателство за литературната сила на Латинска Америка, а авторът е „Габо“, познат по целия континент с първото си име, също като кубинския си приятел Фидел.

Автор: Пол Ели

Прочети още...

Старозаветният поет

Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си.

Автор: Асен Валентинов

Прочети още...

Иво Андрич и/в Турция

Би могло да се каже, че темата „Андрич и/в Турция“, в по-глобален мащаб – „Андрич и/в Ориента“, е сравнително неизследвана в иначе безспорно богатите традиции и постижения на андричевистиката и, без съмнение, нейното всестранно, задълбочено и обективно осветляване би допринесло изключително за разшифроването на много кодове в неговите произведения. Разбира се, настоящата разработка си поставя поне на този етап значително по-скромни цели и тя ще се опита да проследи пътуванията и пребиваванията на световноизвестния балкански писател в Република Турция, наследница на Османската империя, чиято политическа, социална и духовна история му служи като генератор на творчески идеи, сюжети и пр., а така също да хвърли сравнително обстоятелствен поглед върху преводите му на турски и рецепцията му, както и да предложи скромна теза за творческата история на „Прокълнатия двор“.

Автор: Хюсеин Мевсим

Прочети още...

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Именно това е темата, която придава на романа неговия разказвателен напор и която, разбира се, е причината за цялото внимание, което той получи, защото всичко, което има нещо общо с имиграцията, националната държава, мултикултурализма, етничността и религията, е експлозивна материя в Европа от наши дни. Много от елементите му са разпознаваеми, като например вестниците, които избягват да споменават или споменават само с пределна предпазливост, конфликтите, възникващи на етническа основа, или пък антирасизмът на левицата, който надделява над нейния феминизъм, което пък не ѝ позволява да критикува патриархалните структури вътре в емигрантските общности. Но в този роман всичко е пределно заострено, доведено до възможно най-крайни заключения, в един сценарий за бъдещето, който, погледнат реалистично, е по-малко от дори слабо вероятен, но все пак напълно възможен. Решаващото в романа е, че политическите събития, които той портретира, са психологически колкото убедителни, толкова и достоверни, защото това е всичко, около което този роман се върти – огромната загуба на смисъл за цяла една култура, нейната напълно липсваща, или поне силно изтощена вяра. Една култура, в която общностните връзки се разпадат и която, най-вече поради липса на издръжливост, се отказва от най-важните си ценности и се предава в ръцете на религиозно управление.

Автор: Карл Ове Кнаусгор

Прочети още...

Светлана Алексиевич: Руснаците не могат да живеят със свободата

Всъщност имам три различни родни места: западноукраинският град Иваново-Франкивск, откъдето произхожда майка ми и където съм родена; белоруското село, в което съм израснала; накрая, руската култура, която ме е възпитала и част от която станах. Баща ми, комунистът, е пристигнал в Иваново-Франкивск като част от окупационната армия на ненавиждания там Съветски съюз. През четиридесетте години на руснаци там по принцип не се продавало нищо. Ето защо като бебе едва не съм умряла. Тогава баща ми отишъл в местния манастир и казал на игуменката, „Аз съм враг, но имам малко дете, което умира от глад“. А тя му отвърнала, „Махни се веднага и не се показвай никога повече тук. Но изпрати жена си.“ На майка ми монахините давали всеки ден козе мляко. Това ме е спасило.

Автори: Светлана Алексиевич, Керстин Холм

Прочети още...

Когато свободата е безнаказаност, а беззаконието – ред, трябва да виним собственото си овчедушие

По подобие на Оруел в „1984 година“, моят герой Павел Премянов от новата ми книга „Орлов мост“, участник в протестите на знаковото място в София, си съставя абсурдни опозиции, които извиняват неговия трагично преживян, но впоследствие добре обмислен и философски оправдан цинизъм:

„КРАЖБАТА Е ПРОИЗВОДСТВО! НАСИЛИЕТО Е ДРУЖЕЛЮБИЕ! БЕЗРАБОТИЦАТА Е ПОЧИВКА! ПРОСТАЩИНАТА Е КУЛТУРА! БЕДНОСТТА Е УТЕХА! БЕЗЗАКОНИЕТО Е РЕД! СЪВЪРШЕНСТВОТО Е ЕГОИЗЪМ!“

Автор: Владимир Зарев

Прочети още...

Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада – част 3

Съществува интимна връзка между паметта и границата. Освен всичко друго тя символизира и „непрекъснатото завоевание на цивилизацията срещу варварството", тя „периодически служи за трамплин на националния подем". Защо тогава толкова драматично възприема преминаването ѝ Джем Султан в завръзката на романа „Случаят Джем"? Очевидно тя вещае някаква екзистенциална покруса? Дали защото, отново в плана на колективното възприятие, тя „е символ на миналото, олицетворение на историческото нещастие, свързано с националната съдба"? В случая това е колективната ни обща европейска или балканска съдба.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада – част 2

Нишанджи Мехмед паша е великият везир в двора на Мехмед ІІ. Романът всъщност започва с неговата изповед в показания, тя бележи и формалната завръзка на романовия сюжет. Когато Мехмед Хан ІІ Завоевателя предава богу дух, Нишанджи скрива истината от войската. Гротесковото триседмично представление от последния ден на неговото царуване (когато вече мъртъв Мехмед дефилира пред войската, седнал в царствената носилка) ще се разиграе повторно след години, когато ковчегът на „багрянородния“ Джем не ще намери покой. Нишанджи изпраща конник към Джем със страшната вест и това е началото на бунта срещу законния престолонаследник, самото „плъзгаво съвършенство и самообладание“, „слабият сух и женствен, блед умислен и потаен“ Баязид.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада – част 1

Романът „Случаят Джем“ е роман за едно дълго пътуване – историческо и екзистенциално. За живота като пътуване, при това съвсем не доброволно. Пътуване-лутане и намиране между световете на Изтока и Запада. Има такъв жанр, твърди Памук, отнесен към традициите на турската литература от 90-те години на ХХ век, който е обвързан с „фокусирането на наратива върху озападняването и опасностите от преклонението към Запада“, върху „имитирането на Запада и предизвиканото от него трагикомично объркване.“ Естетическата рецепция на романи в тоя жанр съвсем не предполага единствено трагикомизма и объркването: „Моят собствен роман „Бялата крепост“ – отбелязва Памук – е скромен принос към традицията на романа за Изтока и Запада.“

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Двама български англицисти за книгата „Калуня-каля“

Александър Шурбанов: Калуня-каля“ е истинско откритие. Това е несъмнено една от големите български – и не само български – книги на нашето време. Деян Енев, който я обърса от прахта, за да ни я покаже в нейния „чисти блеск“, я сравнява с всепризнати белетристични шедьоври на световни автори като Будзати и Кутси, а и на нашия Димитър Талев. На мен тя ми напомня за Иво Андрич. Има в нея нещо изконно балканско, което черпи своята сила от националното, но го надхвърля и разцъфтява в опияняваща смесица от етноси, вери, езици и обичаи, преливащи едно в друго, за да оформят цял един неподражаемо пъстър и неизтребим свят.

Владимир Трендафилов: Мисля, че има някакво обезумяване около този роман. Толкова ли не четат хората внимателно? И тъй като това не е първата нашенска полуда по някоя средна книга, явно шумотевицата около „Калуня-каля“ е пореден пример за това как през последния четвърт век българската литература периодично хуква по първата крива уличка, за да излезе на правия път. Преди беше поне последователна. Стоеше си в махалата на кривите улички и не помисляше да излиза на никакъв прав път. Рекламата обаче е настъпателна.

Автори: Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов

Прочети още...

Посетители: 136

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 7 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 8 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 21 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици