Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 08 Sandman

 

 

Могат ли мечтите да се сбъднат? И ако е така, кой ще ни спаси от кошмарите? Netflix превърна още един култов материал в телевизионен сериал: В петък (05.08.2022 г.) се състоя премиерата на „The Sandman“ в стрийминг платформата. Това обаче не е екранизация на известната новела на Е. Т. А. Хофман от 19 век, а на едноименната комиксова поредица на Нийл Геймън, известен автор на фантастични истории.

 

Има една история, която Нийл Геймън обича да разказва. Това е анекдот за това как „преди около 15 години, а може би и повече“, авторът отива на среща с тогавашните ръководители на Warner Bros и предлага трилогия от филми, базирани на неговия magnum opus – мрачната, интелектуална и дългогодишна поредица комикси Пясъчният човек [The Sandman]. В продължение на много години той се е съпротивлявал на опитите за адаптация на която и да е от нейните 3000 страници, но този път е решил, че сам ще поведе инициативата.

„Бях изпратен в Лос Анджелис“, разказва той пред BBC Culture. „Специално за срещата бяха поръчали много художествено изработени фигури. Из стаята се виждаха всички тези бюстове и играчки. И така, стигнах до края на представянето и единият ръководител на Warner Bros се обърна към другия ръководител на Warner Bros и каза: ‚Знаеш ли, онзи ден обядвахме, за да разберем какво е нещото което прави филмите за Хари Потър и Властелинът на пръстените толкова успешни, и го разбрахме. Това е, че те имат ясно дефинирани злодеи. Има ли в Пясъчния човек ясно определен злодей? И аз казах: ‚Не, няма. Това не е такъв тип история‘. И те казаха ‚ами много ви благодарим, че дойдохте‘ и това беше краят.“

Това е един от многото разкази на Геймън за бурните му отношения с Холивуд и по-конкретно за опасното пътуване на Пясъчният човек през 33-годишния ад на разработката. Това пътуване обаче най-сетне приключи – благодарение на нов телевизионен сериал в 10 части, който се излъчва по Netflix. „Пясъчният човек има нужда от време“, казва Геймън, който лично е участвал в разработването на сериала. „Ако някой се беше опитал да направи по-рано филм по Играта на тронове, това също нямаше да се получи. За една голяма история е нужно пространство. Трябва ти време, за да се погрижиш за героите. В първия сезон на Пясъчният човек имахме 340 говорещи роли в първите 10 епизода. Това са ужасно много хора, които трябва да опознаем, а ние едва сега започнахме. Досега сме адаптирали 400 страници от общо 3000.“

Публикуван за пръв път от DC Comics през 1989 г., Пясъчният човек се смята за един от най-интелигентните, предизвикателни и изобретателни комикси, създавани някога. В него се проследява Морфей, повелителя на сънищата, който се опитва да възстанови царството си, след като е бил затворен от хората в продължение на почти 100 години. Той пътува до Ада, за да се срещне с Луцифер; издирва кошмарния убиец, наречен „Коринтянина“, който има зъби вместо очи; сключва сделка с Уилям Шекспир и се впуска в дълго, лично търсене, за да поправи греховете на своето семейство, наречено „Безкрайните“ – вечни олицетворения на неща като смъртта, желанието и отчаянието.

До голяма степен разделени между будния свят и царството на Сънищата, комиксите са разказани с непоколебимо чувство за зрялост, дълбочина и амбиция. Това са тематично сложни творби – истории за дълбоката същност на историите – рисувани, оцветявани и пресъздавани от различни художници, но обединени от естетика, която е готическа, сюрреалистична и меланхолична. При излизането си поредицата е критически и търговски хит и е обявена (може би несправедливо, като се има предвид поредицата Swamp Thing на Алън Мур от 1982 г.) за лидер на нова вълна комикси: такива, които не са за деца, а имат по-сериозна, литературна тежест.

Това е и творба, с която самият Геймън се гордее. „Живея с чувството, че Пясъчният човек е моето наследство“, казва той, преди да го определи като „моето дете“. Както обаче Геймън сам открива, Холивуд със сигурност не смята, че това е така. Вместо това, през 1990-те години и през по-голямата част от началото на ХХI в. на Пясъчният човек се гледа не толкова като на ценно и уникално произведение, колкото като на поредната супергеройска дойна крава.

Прекъснатите адаптации

„Всичко започна през 1991 г. – разказва Геймън, – когато ме изпратиха да се срещна с една от ръководителките на Warner Bros и тя каза: „говори се за филм по Пясъчния човек. Аз казвам: ‚Моля те, не го прави. Аз се занимавам основно с комиксите и това би било просто разсейване‘. А тя казва: ‚Никой досега не е идвал в офиса ми и не ме е молил да НЕ правя филм‘. А аз казах: ‚Ами аз съм този‘. Тогава тя каза: ‚Добре, няма да правим филм‘. Това продължи до около 1996 г.“ – същата година, в която приключва оригиналният тираж на Пясъчния човек на Геймън.

Сценаристите Тед Елиът и Тери Росио, които по-късно създават Шрек и франчайза Карибски пирати, са наети да напишат един от първите проекти. Двамата са големи почитатели на комиксите и сценарият, който представят, има за цел да улови същността на изходния материал, включително и винетка, чието действие се развива около сънищата на котките. „Бяхме сигурни, че ще успеем да предадем настроението, интелигентността, чувствителността и брилянтността на творчеството на Нийл“, написа веднъж Елиът в своя блог Wordplay. Но когато дуото предава сценария, им е съобщено, че Warner Bros толкова много го ненавиждат, че той се счита за „неосъществим“, което означава, че ще им бъде отказан хонорар.

Проблемът, според теорията им, е, че между възлагането на сценария и завършването му филмовият продуцент Джон Питърс, който е продуцирал Батман на Тим Бъртън, се е включил в проекта и изглежда не го е разбрал. В статия за Wordplay Елиът казва: „Моите предположения за това защо сценарият беше наречен ‚неизпълним‘:

а) студиото искаше безплатно пренаписване, насочено към частта „Сънят на хиляда котки“ (което, ако се бяха отнесли с уважение към нас, щяхме да направим); или

б) продуцентите на Питърс искаха да ни отстранят от проекта, защото не бяхме включили единственото му, нестандартно и невероятно неубедително предложение, че хората, които улавят Морфей, са група тийнейджъри, провеждащи сеанс по време на сънливо парти; или

в) и двете.“

„Имаше един период, в който Джон Питърс караше хората да пишат сценарии с гигантски механични паяци“, казва Геймън. „Той имаше три проекта, които бяха Сандман, Супермен и Дивият, див запад. И той имаше само една идея, която беше гигантски механичен паяк.“ Подобно на Пясъчният човек, предложеният от Тим Бъртън Супермен живее, в който щеше да участва Никълъс Кейдж, преминава през собствена версия на ада на разработката. В крайна сметка механичният паяк ще си проправи път към известния касов провал Wild Wild West.

Сценарият на Елиът и Росио ще получи кратка отсрочка след участието на режисьора Роджър Авари, спечелил похвали за съавторството си в сценария на Криминале. Според Елиът той казва на Warner Bros, че „изхвърлят диамант“, и изведнъж филмът се оказва „на бърза ръка с прикрепен режисьор“. Това обаче не продължава дълго. Според Геймън това се е случило, защото Роджър Авари е „направил грешка“, като е показал на ръководството на Warner Bros сюрреалистичния стоп-моушън филм Алиса от 1988 г. на чешкия режисьор Ян Шванкмайер като пример за това как е искал да изглеждат сънищата във филма. „И докато завърши прожекцията“, казва Геймън, „името му вече беше изтрито на паркинга и той се оттегли от проекта.“

Пишейки на своя уебсайт (в пост, който вече е изтрит, но е препубликуван в книгата на филмовия журналист Дейвид Хюз Приказки от ада на разработката), Авари се позовава на творчески различия с Джон Питърс. „С мен Пясъчният човек щеше да има свой собствен облик и усещане. Но външният вид и усещането не бяха притеснителният проблем; проблемът беше, че Джон Питърс искаше някакъв Морфей в чорапогащник да пребива Коринтянина (на стр. 1). Когато повдигнах въпроса за това, че Морфей никога няма да вдигне юмрук като грубиян… ме попитаха дали изобщо искам да направя филма, или не.“

Оттук нататък, казва Геймън, сценариите, които му изпращали, ставали все по-лоши и по-лоши, като оригиналната история се осакатявала до неузнаваемост. Продуцентите например били категорични, че сюжетът трябва да бъде обвързан с настъпващото хилядолетие. Те настоявали за сцена с Морфей в рейв клуб. „Имаше една, която ми изпратиха – казва Геймън, – в която първата реплика на диалога му беше: ‚А? Вие, нещастни смъртни, сякаш вашите глупави оръжия могат да навредят на мен, могъщия повелител на сънищата, Пясъчния човек‘. Подобни диалози се запечатват в мозъка ти.“

Ще има още опити за пренасяне на Пясъчния човек на екрана. Още в 2013 г. беше обявено, че актьорът Джоузеф Гордън-Левит ще ръководи нова адаптация заедно с продуцента Дейвид Гойер. „Беше страхотен сценарий на Джак Торн – казва Геймън, – а Джо планираше да изиграе Коринтянина“. Този опит не успява да се осъществи, защото Пясъчният човек, заедно с други притежания на DC Comics, е преместен в дъщерната компания на Warner Bros, New Line Cinema.

New Line искаше да прави бързи и яростни екшъни – обяснява Геймън, – и те обясниха тази философия на Джоузеф Гордън-Левит, и Джо се махна. Те не проявиха интерес към сценария на Джак Торн и го поръчаха на някой друг. И когато този страхотен сценарист предаде един не много страхотен сценарий, той го предаде с бележка, в която пишеше: ‚Трябва да направите телевизионен сериал. Не можете да го направите другояче – това е игра на глупаци‘.“

Защо е създаден за телевизията

Фактът, че Пясъчният човек вече може да бъде направен като до голяма степен верен [на оригинала] телевизионен сериал, говори много за това колко много се е променила медията. „Истината за правенето на телевизия“, както обяснява Геймън, „е, че никога няма достатъчно пари и време, но сега вече можем да се справяме с липсата на достатъчно пари и време в много по-голям мащаб.“ И все пак, това говори и за по-широкото културно възприемане на научната фантастика и фентъзито. В края на краищата това е епохата на Marvel и Игра на тронове, на Властелинът на пръстените и Дюн, на телевизионните адаптации на книгите на Геймън като Добри поличби и Американски богове. Това е промяна, която съвпада с нарастващото влияние на самия Геймън

„В нито един момент от развитието на който и да е от тези проекти [Sandman] Нийл не е бил поканен в процеса“, казва съавторът на шоуто Алън Хайнбърг. „А когато последният кръг от филми за Пясъчния човек затъна в купища от боклуци, Дейвид Гойер, който беше продуцент в тях, отиде при Warner Bros и на практика каза: „Време е да привлечем Нийл Геймън в проекта, да го направим продуцент и да го накараме да контролира всичко. Единственият начин да направим това е да го направим вярно и да го направим заедно с автора“.

Участието на Геймън в сериала варира от подписването на концептуалните рисунки до избора на британския актьор Том Стъридж за Морфей: герой, който може да се променя в различни форми и етноси (и го прави в сериала), но който е разпознаваем най-вече като мъж, който е висок, слаб и блед като кост. „Видяхме хора от всякаква националност, от всякаква раса, на практика всеки актьор с добри скули“, казва Геймън, „но накрая все пак това беше Том. За мен нещото, което отличаваше Том, беше фактът, че той можеше да каже репликите по начина, по който те звучаха в главата ми. Диалогът на Морфей е абсурдно специфичен. Той е леко изострен, леко архаичен. Той е много точен. Той е върхът на кипящ котел от потиснати емоции, мисли и дейност. И Том го овладя по начин, по който другите актьори не го направиха.“

Първата серия на Пясъчният човек на Netflix адаптира първите два тома – „Прелюдии и ноктюрни“ и „Къщата на куклите“, проследяващи 16 броя от комиксите. Те проследяват Морфей, който се опитва да открие три могъщи амулети, които са му били откраднати, докато е бил в плен. Първия от тях е торбичка с пясък, която той издирва заедно с окултния детектив Константин на Джена Колман; вторият е шлем, който намира заедно с Луцифер на Гвендолин Кристи; а третият е рубин със силата да сбъдва сънища, който е бил използван като оръжие от психически нестабилния Джон Дий, изигран от Дейвид Теулис. Междувременно на заден план тече историята на кошмарния Коринтянин на Бойд Холбрук, който, освен че се превръща в звездна атракция на конгреса на серийните убийци, е открил момиче, което може би държи ключа към унищожаването на Мечтата.

Епизодичният характер на телевизията е по-естествен за изходния материал, който сам по себе си е разделен на части. Това обаче не означава, че осъществяването не е било предизвикателство. Отделните серии все пак трябва да бъдат адаптирани към определени сцени; кратките, отклоняващи се истории – като тази, в която Смъртта и Мечтата правят за смях един безсмъртен човек – трябва да бъдат напъхани в едночасови сценарии.

Особено труден за адаптиране е бил епизодът „24 часа“, в който се описва всеки един от ужасяващите часове от историята на едно заведение за бързо хранене, където Джон Дий може да управлява клиентите като марионетки, с помощта на рубина на Морфей. Това е мрачен и обезпокоителен епизод, който започва за Геймън като формално упражнение – 24 часа, 24 страници. „Не разполагахме с разказвач, който да ви води през него [като в комикса]“, казва Хайнбърг. „Наистина искахме героите да взаимодействат помежду си. Искахме да можете да се влюбите в тях и да инвестирате в тях, преди да се спусне мракът. Така че в общи линии Нийл просто ни даде разрешение като сценаристи да преосмислим начина, по който разказваме историята.“

За самия Геймън връщането към Пясъчния човек след толкова много години е странно, „завладяващо“ преживяване. Когато за първи път създава комикса в края на 1980-те години, той се опитва да разкаже история, която изследва какво прави ХХ век с митологията, с нея и за нея. С оглед на това той също така се стреми да направи комикса възможно най-приобщаващ, като историите изследват различни култури и митологии, както и изпреварват времето си по отношение на гей и транссексуалните герои. „Когато правех комиксите – казва Геймън, – получавах критики за това, че в Пясъчния човек няма политика. Всички други правеха комикси, в които имаше политика. И се знаеше, че има политика, защото рисуваха Маргарет Тачър с вампирски зъби. Хората казваха: ‚Пясъчният човек е напълно аполитичен‘. А аз си спомням, че си казвах: „Не мисля, че е така, но може би не е по начина, по който си мислите“.

Сякаш за да увенчае мнението си и да илюстрира колко много се е променило определението за „политическо“, Геймън казва, че наскоро е бил атакуван от, по думите му, „идиоти“ за това, че е направил от Пясъчния човек това най-неясно от всички политически неща: „пробуден“ [woke[1]]. И наистина, освен това, че Кирби Хауел-Баптист, чернокожа жена, се превъплъщава в ролята на Смъртта, докато в комиксите тя е бяла, повечето герои (включително и андрогинният Дезире, изигран от небинарния актьор Мейсън Александър Парк) са такива, каквито са били в оригиналните комикси. „Казвам си ‚ами, каквото и да припявате, ние го направихме още преди 33 години“, казва Геймън. „Спомням си, че тогава интегрирах гейове, лесбийки и транссексуални герои в историята и хората ми примигваха доста озадачено, като „ама защо трябва да вкарвате такива хора в историята си?“. А днес вече това е нещо ужасно пробудено.“

Повече от всичко обаче Геймън изпитва огромно облекчение, че неговото „дете“ вече е в сигурни ръце.

„Моето дете тръгва на училище“, казва той. „Моето дете се учи да шофира. Беше ужасно да се тревожа за предишните Пясъчни човеци. Ужасявах се, че някой ще се обади и ще каже: „А, имаме добри новини, Арнолд Шварценегер е Пясъчния човек!“. И щеше да е като: „О, не, това е най-лошото. Това всъщност е достатъчно комерсиално, за да го направи някой. Това ще бъде „Патокът Хауърд“. Ето го това нещо, което съм направил и което е спечелило всички тези литературни награди, а хората просто ще го запомнят като ужасен филм“. Не исках това да се случи.

„Има много други книги, които съм написал – продължава той, – много награди, но Пясъчният човек има общо 3000 страници и почти всяка от тези страници отнемаше още четири страници, за да се опише на художника. Така че става дума за 12 000 страници, които съм писал в продължение на 33 години. Искам това нещо да бъде направено правилно и красиво – и поне досега е така.“

 

 Източник

 

 

[1] Woke (на английски „събуден“, „пробуден“, е израз, произхождащ от афроамериканския английски език през 1930-те години, за да се опише „пробуденото“ съзнание за липсата на социална справедливост и расизъм. Бел. Пр.

Стивън Кели е британски културен журналист и копирайтър на свободна практика с над десетгодишен опит в отразяването на телевизионни и филмови събития. 

Pin It

Прочетете още...