1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 11 Best TV 21

 

„Телевизията винаги разкрива нещо за това кои сме ние“, казва телевизионниaта критичка Карин Джеймс. Тазгодишното издание на анкетата на Би Би Си „Култура“ обобщава 100-те най-важни телевизионни предавания на 21-ви век, според оценките на телевизионни критици и журналисти от цял свят. Разсъждаваме върху начина, по който гледаме телевизия през 21-ви век, фокусираме се върху печелившото предаване в анкетата и изследваме сериала, който определя бъдещето на телевизията. В предишните издания на анкетата на BBC Culture поканихме критици да пишат за 25-те филма, които заеха първите места. Тази година вместо това помолихме критици от цял свят да разсъждават върху 25-те телевизионни предавания, които в най-голяма степен определят 21-ви век. Това са сериалите – изброени без определен ред – които са едновременно влиятелни и значими, които са открили нови хоризонти, които отразяват живота конкретно през този век или които са променили по някакъв начин телевизионната култура. Това са сериалите, които разкриват нашите истини, нашите надежди и нашите страхове. Всички тези забележителни телевизионни сериали ни разказват нещо за нас самите, независимо от коя част на света сме. Всички те предлагат нещо уникално за нас като зрители: разбиране на нашия свят, познание за нашите ближни или, което е също толкова важно, възможността да се посмеем – и да намерим удоволствие – в този век, в който всички живеем.

 

Drag Race на РуПол

Drag Race [Състезанието на травеститите] на РуПол е чиста радост. Това е щастие в дантелена перука. То вече е дотолкова навлязло в ежедневието ни, че изплезването на езика се е превърнало в универсален език[1]. Шоуто си проправи път както в мейнстрийма, така и в сърцата ни, и след 12 години вече е сертифициран феномен. То създаде множество международни превъплъщения, спечели награди и трансформира телевизионния пейзаж в едно по-всеобхватно и по-анархично място. РуПол и екипът му пренесоха изкуството на драга от баровете и клубовете в големите градове и го излъчиха в милиони домове, като въведоха непосветените в света на пристягането и прибирането – и направиха звезди от неговите трудолюбиви кралици. Състезанието успява да обори хетеро-нормативното пространство на риалити телевизията, като същевременно вдъхновява легионите си фенове да се гордеят със своята индивидуалност. Къде другаде по популярната телевизия ще намерите болезнено честни дискусии за израстването на хомосексуален човек, конверсионната терапия, правата на транссексуалните, расизма, образа на тялото, бездомността, здравеопазването и хомофобията? Drag Race осигури така необходимата видимост, вмъкната между хумора и жизнерадостта. То възхвалява представянето и хитростта, като изразява убеждението, че независимо колко лоша е играта на живота, винаги можем да пресъздадем себе си и да продължим; можем да се научим да обичаме себе си, с всички недостатъци.

Дженифър Ганън, журналистка и телевизионна водеща на свободна практика (Ирландия)

Mad Men [Момчетата от „Медисън авеню“]

„Носталгия. Тя е деликатна, но силна.“ Независимият, но морално съмнителен Дон Дрейпър ни казва това още в началото на сериала Mad Men и то помага да се улови магията, която се крие зад богатото и натрапчиво качество на драмата на Матю Уайнър, която разглежда вътрешните машинации на рекламна агенция в Ню Йорк от 1960-те години. Джон Хам създаде образ на класически антигерой в ролята на Дон, но актьорският състав винаги е бил безумно богатство. Женските персонажи бяха особено силни и уникални по свой собствен начин – от тихата амбиция на Пеги Олсън на Елизабет Мос до пасивната обида и тъга на Дженюари Джоунс в ролята на Бети Дрейпър. Mad Men беше сериал, който винаги поставяше характера на първо място, възнаграждавайки зрителите с живо и подобно на роман пресъздаване на една отминала епоха, която наистина показва как всички ние се борим с пъзела на маркетинга.

Люис Найт, телевизионен журналист (Великобритания)

Изгубени

Сериалът Изгубени промени значително зрителския пейзаж, като много от въздействията му се усещат и до днес, 17 години след като катастрофичната драма за пръв път кацна на телевизионния екран през 2004 г. Нейните създатели изградиха около мистериозния остров на сериала една митология, която изпрати феновете му във всевъзможни заешки дупки из целия интернет, за да разгадаят уликите – нещо, което днес е обичайна практика на хората, обсебени от мистериозни сериали. Но освен това те ни накараха и да се загрижим дълбоко за техните герои – етнически разнообразна група от странстващи души, които отразяваха все по-глобално свързаното общество. Изгубени стана популярен точно в момента, в който социалните медии ставаха популярни, превръщайки се в първото предаване, което предизвика масови разговори в новите ни глобални водоохладители: Twitter и Facebook. И във време, когато имаше известни съмнения за това, Изгубени доказа, че публиката обича серийното разказване, което изисква инвестиция в разказ с голям обхват. Това беше един поглъщащ, забавен, емоционално обогатяващ сериал, който повиши очакванията ни за това каква може да бъде телевизията в началото на новия век – и ни показа как ще изглежда тя през следващите десетилетия.

Джен Чейни, телевизионна журналистка, Vulture, New York Magazine (САЩ)

Хартиената къща

Когато хората започнаха да търсят сайтове за стрийминг, за да запълнят дните си по време на Ковида, един сериал се издигна над всички, с 65 милиона зрители през първите четири седмици на почти световно блокиране: Хартиената къща [Money Heist]. И е очевидно защо: Хартиената къща, или La Casa de Papel, е безмилостен. Този трилър с високо темпо е създаден за зрителите на 21-ви век, с обрати, които никога не разочароват, ясна предпоставка с добро темпо и фантастични изпълнения от всички актьори. Когато бъдат кръстосани котка и мишка, става възможно да се види как морално сивото решение на само един човек може да повлияе върху цялото общество. Ако бихме могли да участваме в майсторски клас по размиване на границите между добро и зло, то създателят на сериала Алекс Пина сигурно би бил професорът. Въпреки че някои части може да се сторят разтеглени, а зрителите да спорят за дупките в сюжета, не може да се отрече, че феновете ще останат заради любовта към сериала. Хартиената къща е напълно абсурден и ние просто не можем да спрем да го гледаме.

Ингун Лара Кристяндотир, телевизионна журналистка и репортерка, Fréttablaðið (Исландия)

Планетата Земя

Зашеметяващият разказ на Дейвид Атънбъро улавя духа на Планетата Земя – епична поредица, заредена с цялата игривост, любопитство и сериозност на този велик човек. Пред заплахата от климатичната криза и масовото изчезване на много видове, Планетата Земя ни показва защо си струва да се борим за природата, докато зрителите се озовават в ситуацията да крещят окуражително на игуана, която бяга от змии, или на морж, който защитава малкото си от хищна полярна мечка. Първоначалната поредица (2006 г.) е заснета в новаторска HD резолюция в продължение на пет години, а продължението (2016 г.) отнема почти шест. Задкулисните кадри за това как са заснети някои от най-трудните сцени само допълват магията. Там, където много велики телевизионни предавания водят до интроспекция, Планетата Земя изисква от зрителите да погледнат навън, за да видят свят, пълен с чудеса, които си струва да бъдат ценени.

Лейла Латиф, телевизионна журналистка на свободна практика (Великобритания)

Оранжевото е новото черно

Традиционно ние – зрителите – сме свикнали да гледаме мъже в затвора. Особено татуирани, предизвикващи хаос злодеи, които са допълнително подсилени от тежките условия на живот в системата. Затова сериалът Оранжевото е новото черно (Orange Is the New Black, OITNB), който се фокусира върху разнообразна група затворнички, идва като глътка свеж въздух. Сериалът беше и възхитително нюансиран: в него нямаше добри или лоши герои, а само истински хора. Въпреки смяната на режисьорите – в проекта са участвали няколко души – сериалът от седем сезона никога не се отклонява от историята, на която се основава. Освен това той спомогна за насърчаване на диалога относно социално-политическите несправедливости, разпространени в САЩ, които са актуални и за други краища на света, и се осмели да говори за живота в център на ICE (имиграционните и митническите служби на САЩ). И наистина проправи пътя за по-комплексни женски роли от всякакъв вид – каквито и да са те, каквито и „грехове“ да са извършили.

Палаби Пуркаястха, дигитален журналист, WION (Индия)

Наркомрежа

Наркомрежа никога не се е страхувал от амбицията. Подходът и начинът, по който ние все още го преживяваме като зрители, беше едновременно личен и политически, голям и малък, тъй като достигаше до неизказани истини, но и успяваше да ни разсмее, разплаче и усмихне. Това беше сериал, който информираше и забавляваше. И тук, както във всеки велик сериал, писането беше неразривно свързано с актьорите. Загрижени бяхме за почти всяко лице, което минаваше покрай нас, макар и за кратко, и се чудехме какво се случва с тях, след като Дейвид Саймън и Ед Бърнс насочват обективите си другаде. Наркомрежа, заедно със Семейство Сопрано, е еталонът за велика телевизия през XXI век; и до днес техният романистичен подход към разказването на истории не е правен по-добре, макар че мнозина са се опитвали. Освен това е, и вероятно винаги ще бъде, най-хуманният сериал, правен някога.

Матиас Бергквис, телевизионен журналист, Expressen (Швеция)

Стивън вселенски

Трудно е да се каже дали някой би могъл да предвиди, че детското филмче за вълшебно момче, което се впуска в приключения с извънземни, ще се окаже едно от най-проникновените изследвания на пола, колониализма и травмите на нашето време. Но по някакъв начин Стивън вселенски успява да надскочи своя произход и да изгради толкова обширна митология, че завладява въображението и на възрастни, и на деца. Понякога музикалната поредица даваше кратки уроци за любовта и добротата, разделени на 11-минутни парчета. Титулярният герой внасяше оптимизъм и искреност в разгръщащата се мрежа от разрушения на поколенията, която той имаше за задача да прекрати. Огромният състав от герои в сериала дава възможност за перфектни метафори за всичко – от телесната автономия и съгласието до депресията, тревожността и безответната любов. С израстването на Стивън темата на сериала се развива заедно с него, разглеждайки тежките чувства на юношеството и зрелостта, както и необходимостта да се излекуваме от болките на миналото. Макар че приключенията продължават в музикален филм и последващ финален сериал, именно оригиналният петсезонен сериал е сърцето и душата на прогресивната етика на шоуто, свързана със стойността на куиър взаимоотношенията, намереното семейство и трансгресивната сила на безусловната любов.

Катрин Янг, филмова и културна критичка на свободна практика (Тринидад и Тобаго)

Анатомията на Грей

С Анатомията на Грей Шонда Раймс не просто създаде най-дълго излъчваната медицинска драма в историята на праймтайма, но ни дари с истински културен сериал. Проливали сме много сълзи заради драматичните смърти на любимите ни герои и сме се радвали на триумфа на лекарите от болница „Грей Слоун Мемориал“ с всеки спасен живот или предотвратена криза. Силните жени, представени на екрана, властват сезон след сезон. Мередит Грей (Елън Помпео), Кристина Янг (Сандра О) и Миранда Бейли (Чандра Уилсън) проправиха пътя на толкова много други, които да ги последват, и стояха като фар на надеждата за бъдещи страховити героини. Никога не съм виждала толкова силно и възхитително приятелство в телевизията, колкото това между Мередит и Кристина. Разнообразието и приобщаването също винаги са заемали централно място в сериала „Грей“ – нещо, което го направи новаторски при старта му през 2005 г. – докато сюжетите му даваха възможност за развитие и отваряха терен за теми като домашното насилие, психичните заболявания и други проблеми. Сериалът винаги е изпреварвал времето си и по този начин се е утвърдил като попкултурен феномен. Израснахме с „Грей“ като нещо познато и – по собствения му драматичен начин – се подготвям за невъобразимата загуба, когато сериалът приключи.

Мариска Фернандес, филмова и телевизионна критичка на свободна практика (Канада)

Убийството

Честно казано, оригиналното датско заглавие Forbrydelsen – опитайте се да го произнесете три пъти подред – звучеше много по-добре от The Killing. И все пак този датски криминален сериал беше много повече от разследване на няколко убийства. И трите сезона бяха многопластови и завладяващо драматични, дори когато засягаха датската политика и икономика. Убийството привличаше зрителя като гора, пълна с тайни. Софи Гробьол не само направи хипнотизиращо впечатление в ролята на Сара Лунд, жената с неудобен вкус към цветните пуловери, но и сюжетните обрати бяха новаторски сложни за подобен род сериали. Сценаристът Сьорен Свеиструп издигна телевизионния сценарий на съвсем ново ниво. Сериалът се превърна в еталон за бъдещите криминални поредици, но това съвършенство рядко е било достигнато от неговите наследници.

Аб Загт, телевизионен журналист, Algemeen Dagblad (Нидерландия)

24

21-ви век едва бе започнал, когато през 2001 г. бе излъчен сериалът „24“, първо в САЩ, а след това и по целия свят. По-малко от два месеца преди това се случи 11 септември и тероризмът се превърна в мания (и страдание), както в художествената литература, така и в реалния живот. За добро или за лошо, сериалът, създаден от Робърт Кокран и Джоел Сърноу, бързо се превърна в пристрастяване. Зад него се криеше една революционна формула: идеята за събитие, представено в реално време, в което всяка част от 24-сезонния сезон представя един час от един ден в живота на специалния агент от отдела за борба с тероризма (CTU) в Лос Анджелис, изигран от Съдърланд. Не ви звучи достатъчно вълнуващо? Опитайте се да си представите ежеседмично 45-минутно високотехнологично експлозивно пътуване, в което нито един герой не е в пълна безопасност и което винаги води до момент на напрегнато очакване в края на всеки час.

Карлос Хели де Алмейда, журналист в областта на киното, телевизията и изкуствата, O Globo (Бразилия)

Разказът на прислужницата (The Handmaid's Tale)

Малко са сериалите, които са имали такъв тревожен социален и политически отзвук като Разказът на прислужницата. Антиутопичната визия на Маргарет Атууд от 1985 г. за патриархалната държава Гилеад, която поробва плодовитите жени, принуждавайки ги да раждат за своите така наречени командири, се превърна във футуристично предупреждение за заплахите за правата на жените. Когато през 2017 г. се появи драмата, базирана на тази книга, тя се оказа опасно близка до реалността на един свят, залитащ към авторитаризъм. Костюмът на прислужниците – червено наметало и бяла забрадка – се превърна в емблема, носена в знак на протест по време на реални женски шествия в няколко държави и особено в САЩ, където правото на аборт е все по-застрашено. Сериалът нямаше да ни говори толкова директно, ако не беше богат на образи – в разказа за Джун (Елизабет Мос), яростната прислужница, решена да се противопостави на Гилеад, и в ослепителния си дизайн с цветни кодове – синьо за съпругите на командирите, сиво-кафяво за лелите-отстъпнички като Лидия (Ан Дауд), които служат на държавата и потискат другите жени. Телевизията винаги разкрива нещо за това кои сме ние. Разказът на прислужницата отива отвъд това, за да разкрие някои съществени истини за културата, надеждите и най-големите ни страхове.

Карин Джеймс, критичка – BBC Culture (САЩ)

Несигурна

Създавайки и развивайки Несигурна за HBO, Исса Рей промени пейзажа на съвременната телевизия, каквато я познаваме. Това, което започна като уеб сериал и мемоар „Неприятните приключения на неудобното чернокожо момиче“, се превърна във визитна картичка на Рей, която влезе в историята на Холивуд като първата чернокожа жена, написала и участвала в сериал на първокласна кабелна телевизия. „Неприятните приключения“ на героинята ѝ в „Несигурна“ – включително отношенията ѝ с гаджето Лорънс и желанието ѝ да намери удовлетворение от работата – отразяват нюансирания опит на чернокожите жени на хилядолетието, докато в основата си сериалът позволява да наблюдаваме отблизо завладяващата динамика между Исса и най-добрата ѝ приятелка Моли. Светлосенките на техните взаимоотношения се развиваха в течение на сериала до четвърти сезон, в който трябваше да се питаме дали те ще се справят или не. Както отбелязват критиците, Несигурна е отговорът на това поколение на сериали като Living Single и Girlfriends, осъвременени за нашето време на секстинг и пътувания с Uber. И всичко това се случва толкова великолепно, с поразително кинематографично усещане и саундтрак, който пулсира в чест на културно разнообразния Лос Анджелис.

Надя Неофиту, журналист на свободна практика (САЩ)

Мога да те унищожа

С умелото си замисляне и откровената си смелост Мога да те унищожа е до такава степен съвършен представител на този век в телевизията и културата, че едва ли би могъл да бъде сравнен с нещо друго. В рамките на 12 епизода Михаела Коел разгръща зашеметяващ разказ за това какво се случва с човек след сексуално посегателство, как съвременният свят усилва и усуква най-съкровените ни мисли и защо може да е адски трудно да разбереш нюансите на собствения си живот, дори когато го живееш. С ярки визуални ефекти, хитроумни шеги и интелигентни изпълнения на Коел, Веруче Опия и Паапа Есиду, Мога да те унищожа е толкова добър, колкото може да бъде телевизията.

Каролин Фрамке, главна телевизионна критичка, Variety (САЩ)

Fleabag

Базиран на монолог, който Фийби Уолър-Бридж е изпълнявала за първи път на сцена, телевизионният сериал Fleabag заема най-добрите части от оригиналната концепция – жена, която излага на показ всички свои недостатъци и грешки – и ги доразвива. Той добавя повече нюанси към останалите герои и отделя място за съществуването на Fleabag. Когато Уолър-Бридж премахва „четвъртата стена“, като ни позволява да се запознаем с мислите и личните ѝ шеги, тя ни приобщава още повече. Да, тя казва груби неща, като например, че е извратена и егоистична, но ние все още виждахме частици от себе си в нея. Тя признава неща, които досега не бяхме чували да се признават по телевизията. Изрича на глас нещата, които ни носят срам и вина; самосаботажа, който си причиняваме, натиска, който си налагаме. По-важното е, че тя направи така, че да е нормално да чувстваме тези неща. Във време, преди разговорите за психичното здраве да станат толкова открити, тя положи всичко на масата – без срам. Във втория сезон Уолър-Бридж отново ни събра в греховете ни, а несъвършеното ѝ изкупление стана наше собствено.

Надя Неофиту, журналистка на свободна практика (САЩ)

Офисът (Великобритания)

Израснах, гледайки британски телевизионни комедийни сериали като Some Mothers Do ‘Ave ‘Em, който беше много популярен в Нигерия. Смесицата от остроумие, сарказъм и самоирония на британския хумор винаги ми е допадала. В последно време най-привлекателният от тях е „Офисът“ (Великобритания), в който щурият Дейвид Брент дава тон на сериал, който доставя комедийно злато с интимен хумор. Офисът е близък до нас, много от героите ни напомнят за хора, с които сме работили, или за шефове, които сме имали, и затова го смятам за велик сериал. Подигравателният подход добавя слой реализъм, който ви въвлича в света на хартиената компания „Уърнам Хог“, а американският му вариант се превърна в едно от най-добрите американски телевизионни предавания на всички времена.

Айомиде Тайо, телевизионна журналистка, Opera News (Нигерия)

Момичета

Почти десетилетие след излъчването на пилотния му филм по HBO, „Момичета“ на Лена Дънам е любопитна капсула на времето. Сериалът е възхваляван за откровеното представяне на секса, парите и работата. Той превърна Дънам, както се изразява героинята ѝ Хана Хорват, в глас на нейното поколение – или поне в глас на едно поколение. Но сериалът беше и безкрайно критикуван за своята „белота“. „Момичета“ никога не е бил замислян като всеобхватен портрет на жените от ръба на хилядолетието. Той беше сатира за белите привилегии и егоизма на 21-ви век. Но тъй като беше и един от малкото полуреалистични образи на градския живот на поколенията, зрителите очакваха нещо, което сериалът никога не е искал да предостави. Това неразбиране, подсилено от ордата мигновени наблюдения, несправедливо опетнява наследството на „Момичета“. Гледайки го сега, е по-лесно просто да се насладим на превъзходния сценарий, култовия избор на песни и бъдещата филмова звезда Адам Драйвър в най-неприятната му форма. Освен това сериалът проправи пътя за други поколения. Дали щяхме да имаме I May Destroy You, Fleabag или Master of None, ако не беше Хана Хорват, която играеше пинг-понг без сутиен? Мисля, че не.

Антон Ванха-Маджамаа,
телевизионен журналист на свободна практика (Финландия)

Игра на тронове

Дракони. Луди крале. Кръв. Тоест кървища – и една вълнуваща история за спечелени и загубени кралства. „Игра на тронове“ ни държеше в напрежение в продължение на осем години, в осем дълги сезона, през които историята на Железния трон и нефункциониращите семейства, които претендираха за него, ни завладяваше със своите щуротии. На много места по света хората не спяха, за да проследяват премиерите на новите сезони до 2 часа през нощта. „Игра на тронове“ преосмисли телевизията, идвайки след различни невероятно престижни предавания. Но имаше и нещо друго. Имаше тежест. Имаше гравитация. Беше епичен, грандиозен и величествен. Като хроника на благородници и простолюдие, сляпа лоялност и измама, величави амбиции и епични провали, романтика и забранена любов, „Игра на тронове“ може да се възприеме като някаква лудешка смесица от Шекспир, „Нощта на живите мъртви“ и „Денят след утре“; постапокалиптично фентъзи, маскирано като историческа драма. Това беше и възвишено кинематографично изживяване, което имаше глобален масов характер.

Тони Кан, писател и културен критик, thelagosreview.ng (Нигерия)

Pose

Pose е нещо повече от телевизионен сериал. Като първият сериал, който истински възхвалява цветнокожите транссексуални жени, самото му съществуване е жизненоважно изявление, което има повече сила да промени света, отколкото може би всяко друго шоу в този списък. Подобно на Бланка и другите пионери на обратността в тази история, съавторът на Pose Стивън Каналс се е борил с откази отново и отново, за да създаде безопасно пространство за ЛГБТК+ зрителите, които никога досега не са виждали себе си отразени на екрана. „Трябва да сияеш толкова ярко, че да не могат да ти откажат“, казва Бланка. И Pose ни научи как да направим точно това. Да живеем истината си, да процъфтяваме като хомосексуални хора, защото правилното представяне не само помага на маргинализираните групи да се чувстват видени. То може да вдъхнови хората да живеят своята истина, дори пред лицето на непреодолими трудности. А при правилните обстоятелства предавания като „Поза“ могат дори да спасяват животи.

Дейвид Опи, телевизионен журналист, Digital Spy (Великобритания)

BoJack Horseman

На пръв поглед е лесно да отпишем привидно простия, странен и карикатурен свят на Холивуд. Ако сте като мен, първите няколко епизода сигурно са били трудни за възприемане; Боджак не е нито чаровен, нито симпатичен – и от мен се очаква да го гледам в продължение на шест сезона? Да, това е така, и не само ще гледате как един възрастен мъж (или кон) проваля живота си, докато излиза извън контрол и се впуска в неизбежната бездна на самотата, но и ще обичате всяка секунда от това. Независимо дали ви харесва или не, BoJack Horseman ви кара да поставите под въпрос собствения си морал с трогателната грижа на бивш любовник. Боджак напомня на първия ми опит с влакчетата в увеселителен парк: Без да знам какво ме очаква, избрах да се кача и щом само веднъж се започна, никакви крясъци или плач не помогнаха да сляза по-рано. А след това си купих още един билет.

Даниел Тин, телевизионен журналист, The Times of Malta (Малта)

В центъра на събитията [The Thick of It]

Началото на новия век беше белязано от отвратителната тенденция на „новия оптимизъм“ в американската комедия, където духовното изкупление беше достъпно дори за най-малко заслужилите. В противоположния край на спектъра е The Thick of It, язвителната британска сатира на Армандо Янучи, чиято основна предпоставка е, че всички, които участват в управлението, са презрени получовеци, интересуващи се единствено от самосъхранението си. Показвайки все по-изобретателните начини, по които безсилните политици и безполезните държавни служители могат да създават монументални кризи от нищо, сериалът направи звезда от Питър Капалди (години след като беше спечелил „Оскар“ за късометражен филм, който беше режисирал), чийто язвителен спин-доктор Малкълм Тъкър неистово бушуваше из Уестминстър като някаква нечистоплътна Годзила. Всякаква вяра в политиката беше уверено и сигурно опровергана.

Али Арикан, филмов критик на свободна практика (Турция)

Черно огледало

„Черно огледало“ се превърна в световен културен феномен в епоха, доминирана от серийни драми, които се гледат наведнъж; това не е малко постижение за антологично шоу, определяно от теми, а не от непрекъснати сюжетни линии. Провокиращите мисълта, спекулативни сюжети на творението на Чарли Брукър, заедно със страхотните изпълнения, превърнаха сериала в нарицателно наименование за тревогите, свързани с технологичния прогрес, а в основата на сериала е постоянно присъстващият въпрос: „Прекалено далеч ли сме отишли?“. Истинските чудовища в „Черно огледало“ обаче не са машини, а хора, които намират все нови и нови инструменти, за да злоупотребяват с други хора. Въпреки някои неравномерни моменти в по-късните сезони, „Черно огледало“ наистина улови духа на времето, когато става въпрос за страховете ни относно настоящето и бъдещето.

Хосе Гонсалес Варгас, телевизионен журналист на свободна практика (Испания)

Малка брадва

Антологичният сериал на Стив Маккуин за борбите и празненствата в лондонската западноиндийска общност между 1962 и 1981 г. трябваше да се появи отдавна, но пристигна в края на 2020 г. като чувствено, изпълнено с уважение историческо изследване. Пълнометражните глави се опират на известни и неизвестни личности от онова време – от Франк Кричлоу, чийто ресторант The Mangrove е подложен на полицейски набези на расова основа и довежда до знаково съдебно дело, до обитателите на дансинга на едно мъгливо, опияняващо хаус-парти в Западен Лондон, чиято нощ завършва с еуфорично изпълнение на Silly Games на Джанет Кей. Маккуин е майстор на интонацията и детайлите и чрез своята уникална визия гарантира, че триумфът и трагедията са показани навсякъде, като в същото време работи с музикалния ръководител Ед Бейли и неговите съавтори, за да изпълни антологията с несравним саундтрак. Чрез тази щателна работа режисьорът е създал нещо възпламеняващо.

Бет Уеб, телевизионен журналист, Empire, Pilot TV, NME (Великобритания)

Обадете се на агента ми!

Блестящият френски сериал „Обадете се на агента ми!“ е перфектната сплав от блясъка на филмовата индустрия и живота на страстните агенти, които усилено работят зад кулисите. Тези агенти са истински загрижени за своите клиенти и техните проекти и именно затова сериалът се отличава от сивата маса. Заедно с това клиентите, които са едни от най-добрите френски актьори, се самоизяждат с готовност[играят самите себе си във всевъзможни абсурдни ситуации, бел. пр.], като напълно подкрепят репутацията си и я довеждат до абсурдни крайности. Остроумието тук не е референтно, а по-скоро се основава на ситуации и характери, поради което сериалът с такава лекота преминава границите. Влиянието му се отразява в многобройните римейкове, които се появяват по целия свят. Избягвайки цинизма, сериалът умело балансира между критичния хумор, злощастните недоразумения и шаржа, а тъй като е продукт на Франция, в него има и фарс. Това е рядко срещана и жизнерадостна отвара, която е пламенно любовно писмо към киното и неговата индустрия.

Източник 

 

[1] Изплезването на езика е описано като „характерната фраза“ на Алиса Едуардс, американска драг изпълнителка, известна най-вече с участието си в телевизионното предаване RuPaul's Drag Race. Според Джейми Лий Къртис Тейт от Vice News, „чрез Алиса този жест е преминал в доста масова употреба сред куиър хората. Той има различни значения, но обикновено се използва, за да се подчертае нещо, да се отхвърли друг човек или да се въздейства като възклицателен знак.“ (по Уикипедия)

Pin It

Посетители

63

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 9 часа
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 10 часа
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 3 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици