Преди около час се върнах от кварталното
кино, където най-после гледах „Животът на другите“ – дълго време след като тоя
филм буквално овърша екраните на Германия. Признавам, че не обичам немското
кино. Много рядко ми се случва да видя нещо, което да ме докосне истински – повечето
неща, които те правят, ми се виждат безнадеждно обременени, möchtegern-овски,
недодялани, поучителни ...
Не мога да се отърва от усещането, че
най-здравите вериги ние сами си ги поставяме. Ей така, между другото. Докато
пием кафе, разговаряме с приятели и се мъчим да бъдем добри хора. Особено това
последното желание, дето ни кара да танцуваме какви ли не танци, само и само да
бъдем приети като нормална част от групата, много ми се вижда подозрително ...
Никога не съм вярвал, че в спора се ражда
някаква истина. Спорът такъв, какъвто го познавам, е нещо като афродизиак, но с
обратно въздействие – вместо да събира хората, той ги насъсква едни срещу други
и ги кара да се надлайват, даже и ако едно такова занимание инак ги изпълва с
насмешка или неудобство ...
Едно време, като чуехме „живот като на
кино“, и си представяхме плажове, лимузини, луксозни имения, ята блондинки и
аполоновци с бронзов тен, пърхащи из тях... Ех, минало незабравимо! Сега
настанаха такива времена, че наистина всички се чувстваме като кино-герои –
само че я в някой екшън, я в психотрилър ...
Хайде да си поговорим за времето! Защо за
времето ли? Ами знаете как е: като няма за какво, хората си говорят за това. Но
за да не си помислите, че ще ви занимавам само с празни приказки, бързам да
кажа – няма да ви говоря за времето така, изобщо, а ще използвам учени думички
като климат, гигакалории, метеорология ...