Златко Енев живее и работи в Берлин, откъдето издава известното електронно списание за политика и култура „Либерален преглед“.

„Реквием за никого“ е шестата му книга, публикувана в България.

2014 07 Requiem Cover burned 

Книгата можете да вземете за прочит тук,
с едно щракване на мишката...

* * *

Средата на 80-те години. Преспан, задрямало градче някъде дълбоко в българската провинция. „Възродителният процес“ върви с пълна пара, перестройката – по-малко. Хората, довчера живели в лениво добросъседство, днес внезапно са настръхнали едни срещу други като пословичните разярени оси. Цари обърканост и страх, атмосферата буквално пращи от предусещането за идещия катаклизъм… Това е фонът, на който се разгръща мрачната и нерядко яростна история от този роман, не свенящ се да използва средствата на един жесток натурализъм, инак сравнително слабо познат в нашата литература.

„Реквием за никого“ не е исторически роман, макар че събитията, описвани в него, безспорно притежават исторически измерения. Тук няма претенция да се разказва „истината“. И ако в романа се търси някаква конфронтация, то това е конфронтация не с конкретни политически или социални реалности от настояща България, а единствената, която според автора си заслужава усилията – онази с човешката душа, опитваща да се прикрива от самата себе си. „Защо, по дяволите, сме такива?“ – може би това е единственият въпрос, който продължава да чука непрестанно откъм криволиците на романното действие, от прашния малък Преспан, през Сърбия, Косово и Босна, чак до жестокия, шокиращ финал в Берлин. Отговор, разбира се, няма, остава единствено надеждата… Надеждата, че усилието да си останеш човек е единственото, което си струва, дори и когато то изглежда толкова непосилно, толкова безсмислено и губещо, колкото това е случаят днес, сега, тук…

Усилието да бъдеш човек.

* * *

Откъси от книгата:

Миризмата й – остра и възбуждаща, го подлудяваше не на шега, но той не й се поддаваше, държеше юздите здраво, в очакване на момента, когато тя ще бъде готова. Не знаеше кога точно – беше наредил да я държат в отделно помещение, съвсем сама, до второ нареждане. Осем часа дотук, сама със себе си и надвисващата нощ. Сама, убийствено красива. Беше я наблюдавал вече няколко пъти през шпионката, скришом, наслаждавайки се на ерекцията, която всеки път го караше да намества панталона си отново, в малко по-удобна позиция. Никога не би допуснал, че е туркиня, ако не го знаеше предварително. Тя носеше външността си с небрежна грация, дори и тук. Изглеждаше като човек, който знае цената си, който е свикнал да я получава без особена подкана. Никакъв грим, само малко червило по устните, цялата в траур, разбира се, но блузата й беше разкопчана точно толкова, колкото е необходимо, за да се знае кое какво е, а полата – нито къса, нито дълга, разкриваше от краката точно толкова, колкото човек да си представи останалото във всички подробности. Седеше, без да кръстосва крака, но и без да придърпва полата си, очите й бяха зачервени, но не плачеше, не направи нито един опит да попита кога най-после ще я разпитат, ще я пуснат ли да си ходи, какво изобщо ще се случи. Просто седеше и чакаше. Изглеждаше корава на пръв поглед, но миризмата я издаваше. Ловджийският му нос отдавна я беше подушил, вярно и безотказно. Тя нямаше ни най-малък шанс, като животно за отстрел. Което, разбира се, не намаляваше удоволствието ни най-малко. Ловът си е лов дори и когато всичко е предварително решено. И плячката не става по-малко апетитна от това, че е напълно беззащитна. Дори напротив. Дори напротив.

– Бакалов, доведи задържаната – обади се той на младичкия лейтенант, когото след повишението беше получил като един вид личен адютант, специална награда за специални заслуги, – а след това, както обикновено. Никакви телефони, никакви безпокойства, никакви глупости. Ще работя цяла нощ, ясно ли е?

– Тъй вярно, другарю майор – отвърна оня някак пресипнало. Даже по телефона се чуваше как се облизва. – Цяла нощ работа, разбрано.

– Добре, давай, давай. – Ангел тропна слушалката малко сърдито, хлапето май започва да си позволява повече от необходимото, ще трябва да го стегне тия дни.

Но онзи вече чукаше на вратата, ето, въвежда я, изглежда го очакващо, но без да се хили, поне толкова му стига умът.

– Свободен си – каза той и седна зад бюрото, намествайки в движение панталона си. – Гражданко, седнете.

Тя изгледа подозрително металния стол с олющена седалка от изкуствена кожа, покрита с тъмни петна, поопъна полата си, седна. Той запали цигара, посочи въпросително пакета.

– Благодаря, не пуша – отвърна тя сухо.

– Само тук или изобщо?

– Не пуша – повтори тя и стисна устни. Покрай устата и очите й се появиха ситни бръчици. Недей така, жено, загрозява те.

– Както искаш – отговори той равнодушно. – Аз обаче ще пуша. Чака ни дълга нощ, много работа.

Тя не реагира, но миризмата се усили, само мъничко, но достатъчно. Ангел разтвори леко ноздри, пое я внимателно, наслади й се, после стана и се приближи към туркинята. Заобиколи стола, застана зад нея и започна да я наблюдава от упор. Рядка плячка – красива, непокорна, упорита. Играта започваше да му доставя истинско удоволствие.

– Знаеш за какво си тук, нали? – подхвърли той по някое време.

– Да – отвърна тя.

Той се закашля, цигарата му загорча. Смачка я грубо в пепелника още недопушена, обърна се към туркинята, изгледа я продължително. Очите й потрепваха леко, но лицето й изглеждаше спокойно.

– Тогава ще се разберем лесно – подхвърли той небрежно. – Може и да те пусна без нищо.

– Не вярвам – отвърна тя равнодушно и той изведнъж почувства как панталонът му отеснява взривно, болезнено. Оголи зъби в хищна усмивка, посегна да я погали, но спря по средата, замисли се.

– Защо не ми вярваш?

Тя не отговори и след известно време той повтори въпроса си.

– Когато го донесоха вкъщи, по него здрава кост нямаше – каза тя по някое време. – Всичко му бяхте изпочупили, от краката до главата. Не можахме даже да го измием като хората…

Той се намръщи и посегна да запали нова цигара, поколеба се, после побутна пакета с отвращение.

– Паднал по стъпалата, потрошил се – промърмори той някак против волята си. – Стават такива работи.

Тя мълчеше. Той разкопча още едно копче на ризата си, сне вратовръзката. Така както вървеше, тая май щеше да го накара да запретне и ръкави.

– Знаеш какво пишеше в смъртния акт, нали?

Тя продължи да мълчи. Той изведнъж кресна с всички сили:

– Да или не?

– Да – промълви тя тихо, някак примирено.

– Като знаеш, кажи го сега, високо и разбрано. Да не се напъвам да те слушам.

– Инфаркт – каза тя едва доловимо.

– Какво, какво? Нищо не разбрах.

– Инфаркт на миокарда. Инфаркт на миокарда.

– Не ми крещи сега, не съм глух. – Той придърпа още един стол и седна срещу нея така, че коленете им почти се докосваха. – Така е вече по-добре. Слушай сега, Ремзие…

Тя видимо потръпна. Той изчака малко и попита:

– Ремзие или Румяна, как предпочиташ?

Тя пак замълча, но вече си личеше, че в очите й напират сълзи. Той я хвана за брадичката и внимателно повдигна лицето й така, че очите им застанаха на една и съща височина.

– Ремзие или Румяна?

– Ремзие – прошепна тя.

– Тъй. Дай сега да изясним едно нещо от самото начало. Ще ме слушаш ли ти, или ще ме ядосваш?

Тя стисна устни. Ангел вдигна ръка, без да бърза, и я зашлеви, внимавайки да не я нарани с пръстена. Тя се присви и притихна, очевидно не й беше за пръв път.

– Ще ме ядосваш ли, Ремзие?

Изчака малко, отново замахна, остави я да се присвие, в последния момент задържа ръка и я погали по бузата, леко, нежно. Отново хвана брадичката й, прокара леко палец по устните й. Те потръпваха, някак неволно. Ангел поотвори устата й, внимателно пъхна палец навътре. Тя не го пое, но и не го отблъсна. Топло, топло.

– Така ми харесваш повече – прошепна той, хвана коленете й и започна лекичко да ги разтваря. Тя се опита да се съпротивява, но той държеше здраво и след малко тя отстъпи. Полата й се отдръпна нагоре, оголи бедрата, откри края на черни чорапи, поддържани от елегантни, скъпи жартиери. Дъхът на Ангел изведнъж започна да пресвирва. Той пъхна длан между бедрата й, започна да се катери нагоре, бавно, бавно. Тя стисна крака и задържа ръката му. И двамата трепереха.

– Ако нашите разберат, ще ме заколят като яре – прошепна тя вече почти в ухото му.

– Никой няма да разбере, Ремзие – каза той тихо, придръпвайки я към масивното бюро. – Никой нищо няма да разбере.

 

* * *

 

Главочът измери компанията с покровителствен поглед. Бяха все здрави мъжаги, бачкатори – кой от каменната кариера, кой от циментовия завод, кой от ремонтния цех към ме-те-се-то. Той обичаше да е заобиколен от здрави мъже, в такава компания се чувстваше уверено, сред свои. Но дори и сред тях той се открояваше като канара сред чакъл. Мъж-страшилище – кажи-речи два метра висок, с могъщи гърди и грамаден корем, брадат и космат, масивен, скроен за всичко друго, но не и за дреболии. Рамката на бившия световен шампион все още си личеше под масивните пластове тлъстини, които беше натрупал откак се беше отказал от активния спорт. Тук, в родното село, той нямаше какво да доказва – всички го познаваха, всички се гордееха с него, всички го приемаха без да му връзват кусури. По-добре пръв на село, отколкото втори в София. Главочът си знаеше мястото.

Въпреки хладината на ранния утринен час челото му беше покрито с пот, а ризата – разкопчана до пояс. Празните бирени бутилки, точно деветнайсет на брой, бяха внимателно подредени пред него, отделно от останалите. Той протегна ръка назад и пое последната, двадесета бутилка, която някой услужливо му подаде.

– Станчо, дай фунията! – изкомандва той кратко. И после: – Колко време имам още?

– Към две минути, – обади се Станчо Абазата, вечният му придружител – сух, сбръчкан и, както винаги, неспокоен като невестулка.

Момчетата се разкикотиха почтително. Главочът пак е измислил нещо ново, пак ще ги удиви с някой трик.

– Последната ще я изпия през фуния – обяви Главочът и изпъна врат назад. – Гледайте сега.

Набута фунията в устата си, пое дълбоко дъх и започна да налива. Останалите се облещиха и наставаха, да видят по-добре. Измама нямаше – той наля съдържанието на бутилката без да прави паузи, все едно, че наливаше в каца. Измъкна фунията от устата си, оригна се оглушително, избърса уста с ръкав и постави празната бутилка при останалите. Мъжагите зареваха тържествуващо.

– Момент, момент! – изпъна врат Стойко Лес’цата, все още надяващ се на чудо. – Не сме свършили, трябва да издържи още петнайсет минути без да пикае.

Главочът го изгледа насмешливо, извади цигара, запали.

– Бай Рачко – провикна се той към кръчмаря, който дремеше зад тезгяха вътре в кръчмата. – Дай още една тарга. Лес’цата плаща и двете.

– Още петнайсет минути. Още петнайсет минути – опита се Лес’цата да протестира, но дружният кикот го надви, той махна с ръка и започна да търси пари по джобовете си. – Добре де, добре. Печелиш.

– Аз тоя номер съм го правил още когат’ ти си се напикавал в гащите, Лес’ца – каза Главочът снизходително. – Не се ядосвай, не си първият, който губи тоя бас. Абаза, кажи му бе.

Абазата се закиска тъничко, но не каза нищо. Бай Рачко донесе бирената каса с пъшкане.

– Момчета, цяла нощ ви уйдисвам на акъла, хайде сега и вие да ме уважите малко. Тая е последната, стига толкова.

– Стига за душманите, бай Рачко – отвърна Главочът и го изгледа с оловен поглед. – Докато плащаме, тая кръчма е наша. Хайде, давай, че ожаднях.

Старецът го изгледа накриво, но си замълча. Обърна се и закуцука обратно.

– И донеси малко салам, че мезето свърши – подхвърли Главочът след него. – Няма защо да го режеш, аз си имам чекийка.

Извади големия ловджийски нож, с който никога не се разделяше, заби го в масата със замах. Бутилките нападаха, раздаде се звън на натрошена стъклария. Бай Рачко погледна през рамо, помаха с глава и се затътри да търси салам.

Първите слънчеви лъчи започнаха да огряват малкия, но спретнат селски площад. Тук-там откъм дворовете се чуваше мучене и блеене, подранили стопани се готвеха да изкарват добитъка. Новият културен дом, подарък от другаря Денчо Паладински, най-видният от всички братоевчани, блестеше на слънцето като полиран. Денят щеше да бъде горещ, познаваше се още от сутринта.

– Хей, това не е ли Васко полицайчето бе? – подвикна някой от компанията. – Глей го кво се е забързал, прави се, че не ни вижда.

Главочът бавно се извърна, вторачи зачервени очи в указаната посока.

– Аха. Прави се, щот’ не му отърва. Васко, Васко, я ела тука бе! Ела тука, на тебе говоря! Не се прави на ударен, ела тука!

Васко, нов милиционер, още чужд в селото, кажи-речи подскочи при звука на заповедния глас, пооправи фуражката си, огледа се дали наоколо има хора, после се обърна и се затътри към двора на кръчмата.

– Добро утро – процеди той несмело. – Какво има, Главоч?

– Какво има ли? Аз ли да ти казвам какво има или ти ще ми кажеш? А? Я си припомни!

– Главоч, казах ти вече…

– Каквот’ си ми казал, аз с него гъза си обърсах – прекъсна го Главочът и по­гледна към забития в масата нож. – Ама аз каквот’ ти казах ти спомняш ли си? В Братоево турчин не е стъпвал и няма да стъпи! Това тука е българско село, ей! Ти си мислиш, че кат’ те изпратиха от Преспан и вече ще можеш да ни командваш, а, Васко? Вчера пак сте докарали тука един автобус резаци, да ядосвате хората…

– Ама, Главоч, текезето издъхва бе, човек. Работна ръка трябва.

– Кат’ ви трябва работна ръка, ще намерите българи, пък ако ще и от чужбина да ги внасяте! – отряза Главочът. Някой от компанията понечи да се засмее, но Главочът го пресече с поглед. – В това село турци не са стъпвали и няма да стъпят, ясно ли ти е!

– Слушай, Главоч, ще отида и ще се оплача от теб!

– На кого ще се оплачеш бе, мекере! – Главочът се пресегна, сграбчи Васко за куртката и започна да го тресе небрежно. Разхвърчаха се копчета, фуражката на полицайчето отхвръкна настрана. – На кого ще се оплачеш? Аз с бай Денчо през месец съм на лов, със съдията и Братоев от Преспан що ракия съм изпил по балкана, ако я събера, ще те удавя. Ти ли си тръгнал да ме плашиш бе, лайно!

Той го бутна небрежно и Васко седна на задника си. Главочът се пресегна, извади една бира от касата, отвори я със зъби и я подаде на полицайчето.

– Ха сега пий една бира за твое си здраве, че можеше и да не ти се размине толкова лесно. И друг път, когат’ ти кажа нещо, слушай хубаво, да не се налага да ти прочиствам ушите. Ей ти тука и мезе, да не речеш, че се стискам.

Васко опъна врат и покорно започна да пие бирата, както си седеше на земята. Мъжагите наоколо мълчаха почтително. Голям българин е Главочът. Голям.

* * *

Полицаят отсреща я наблюдаваше с немигащ поглед, от който й се искаше да закопчее още едно копче на леката си блузка. Марион се повъртя малко на коравия, нечист стол, търсейки по-удобно положение, но от немигащите очи нямаше къде да се скрие и в края на краищата реши да приеме битката, каквото и да означава това. Двата погледа се срещнаха, преплетоха, опитаха набързо сили. Онзи се усмихна зъбато, презрително.

– Знаете защо сте тук, нали?

– Мога само да предполагам.

– Тоест?

– Вие и без това ще ми кажете.

Той бръкна в чекмеджето си, извади няколко листа хартия, побутна ги към нея.

– Това вашият почерк ли е?

Тя дори не ги погледна.

– Запитах ви нещо. Тук е място, където на въпросите се дават отговори.

Марион продължи да стиска устни.

– Слушай, путко! – скокна онзи изведнъж от мястото си. Колкото и да се напрягаше, тя не успя да потисне уплашеното си потръпване. – Ако си мислиш, че само защото си германка, не можем да те оправим тук за пет минути, много се лъжеш. И по-яки крака от твоите сме разтваряли.

Приближи се до нея, хвана я грубо за брадичката, повдигна лицето й.

– Питам те за последен път: това твоят почерк ли е?

– И какво, ако е моят? – Тя се опита да измъкне брадичката си от хватката, но онзи стискаше яко, като с клещи. Сигурно щяха да й останат сини петна.

– Ако е твоят – а аз знам, че е твоят – ти си престъпница, закононарушителка. А това значи, че ти се полага съответно наказание.

– Аз не съм българска гражданка – изтърси тя, преди да е размислила, и веднага съжали за думите си. Онзи подуши страха й, начаса. Изкикоти се като хиена, отблъсна лицето й презрително.

– Абе, вас в Гедерето още на нищо ли не са ви научили? Аз си мислех, че другарите там по-здраво пипат.

Застана зад гърба й, замълча. Тя отново изпита желание да закопчее копченцето.

– Слушай, Марион, ти все пак си ми интересна. Интелигентна жена, млада, хубава – той направи многозначителна пауза. – И такова нещо.

Това „хубава“ и се стори като парченце лед, което някой е пуснал изотзад във врата й. Тя потръпна отново. Онзи се приближи и постави ръце на раменете й. Тежаха като чукове.

– Защо, Марион? Защо?

Обхвана я такава злоба, че тя едва не се разплака, ей така, от яд. Защо всичко в живота й трябва да се повтаря непрекъснато – и все по този нелеп, отвратителен начин? Опита се отърси ръцете му от раменете си, но не успя. Обзе я погнуса, сякаш някой бавно и с наслаждение я мажеше с някакви нечистотии – лайна или нещо подобно. Отвори уста, поколеба се.

– Ще ви кажа, ако…

Ръцете взеха да се спускат надолу, търсейки гола кожа. Имаше чувството, че всеки момент ще й прилошее.

– Ще ви кажа, ако… махнете ръцете си от мен.

Онзи наистина я пусна, почти обидено. Нараненото му мъжко его буквално зацвърча пред вътрешния й поглед. „Като притиснато животинче“, помисли тя със злобно задоволство. Полицаят запали цигара, издуха дима във врата й. Защо ли всички идиоти на тоя свят пушат?

– Слушам те…

– Защото това… не правилно. Die Würde des Menschen ist unantastbar.

– Какво, какво?

– Достойнството на човека е… недосегаемо. Не, не, това не правилна дума. – Винаги, когато започнеше да се вълнува, българският език й изневеряваше и това, разбира се, я изпълваше с още повече несигурност. Слава Богу, онзи мълчеше и слушаше. – Думата… думата е… „неприкосновено“. Достойнството на човек е неприкосновено. Конституция. Основен закон.

Полицаят пушеше и мълчеше.

– Чия конституция? – запита той по едно време.

– Всяка – каза тя засрамено. – Човешката.

Онзи изведнъж изгуби търпение.

– Човешката, а? Че коя е тая човешка конституция бе, Марион? А? Турската ли? Пакистанската? Или занзибарската? И за какво достойнство си тръгнала да ми говориш, като тук под носа ми някой се опитва да ми открадне страната. Родната страна, под носа, Марион? Днес имаше България – утре я няма, станала турска. Това ли ти е на теб човешкото достойнство, а?

– Тези хора… също българи. Български граждани, значи българи. Законът е един и същ за всички.

Онзи отново се изсмя, но този път горчиво, истински.

– Е, най-после да се съгласим за нещо. Ние нали точно същото казваме бе, Марион? Това са българи, а не турци. Българи, които са забравили корена си. И сега ние им го връщаме обратно.

– Гражданството е… не същото като националност. Човек избира гражданство, но не и произход, не и националност. Аз съм гражданка на ГДР. Това е избор. Но Германия – това нещо повече от избор. Германия – това е съдба.

– Знам, знам: Германия над всичко! – изсъска онзи ядно, после отново зае мястото си зад бюрото, запали нова цигара. Огледа я отново от глава до пети, но този път хищността в погледа му беше изчезнала, сега там се четеше само досада, може би дори леко раздразнение. – Е, аз пък тогава ще ти отговоря така: България над всичко, Марион! България над всичко! Това вече със сигурност можеш да го разбереш, нали?

– Германия… не е над всичко – прошепна тя с усилие. – Човешкото достойнство – по-високо от Германия.

Онзи угаси нервно цигарата си, хвана глава в ръце, замисли се. Красивото му, мъжествено лице изведнъж се промени и започна да изглежда някак по-различно, почти привлекателно.

– Достойнство… Германия… Човешко… Дрън-дрън, че пляс, Марион. Имаш късмет ти, че си родена далеч от тук. Имаш късмет, Марион.

 

Златко Енев живее и работи в Берлин, откъдето издава популярното електронно списание „Либерален преглед“. Този сборник представя подбор от текстовете, написани за „Прегледа“ през последните няколко години.

  

Намерено някъде из книгата:

Баща ми – моят любим българин, почина преди няколко месеца, изправен. По този начин той даде на синовете си последния – и може би най-важен –, пример в живота си, но не това е, за което искам да говоря тук. Бай Митко Енев умря, докато се опитваше да изкачи стъпалата, на края на които го очакваше линейката, обещаваща спасение или поне надежда срещу примката на инфаркта, която, както сигурно разбирате, вече беше го оплела съдбоносно. Той не успя да се изкачи, но преди това отказа помощта на санитарите и съседите, които настояваха да положат нелекото му тяло в носилка. Надявам се да ми простите горделивите думи, но аз виждам в това един пре­красен акт на свободна воля, едно истинско българско дебелоглавие, предпочитащо сто пъти да покаже среден пръст на смъртта, отколкото да се унижи и да наведе глава пред неизбежното. И навярно тук някъде се крие зародишът на онова, което ми позволява да живея в Германия без да се чувствам притеснен всеки път, когато трябва да поясня, че съм българин. „Бъди какъвто щеш, но продължавай да го правиш до края“ – нещо такова се върти из главата ми когато мисля за смъртта на баща си. Това, както и надеждата, че децата ми, ако и да не говорят български, все пак носят в себе си нещичко от дебелоглавието на своя дядо. И от неговата широка душа, която непрестанно настояваше да гледа през пръсти на житейските проблеми. Цял живот.

Жегата като въплъщение на българското
Издателство „Изток–запад“, 2010, 14 лв.

Пробен текст

 

Сълзите

– Да те оставя ли сам? – попита майка му изотзад и се закашля, остро, режещо.

Той не отговори, придърпа с крак една от табуретките и се отпусна тежко върху нея. Ковчегът се заклати застрашително и той го подпря с коляно, гледайки стреснато към мъртвеца, който за малко не се изтърси на пода. Беше евтин, паянтов ковчег, направен от тънки летви и прекалено плитък за все още тежкото тяло на баща му, което стърчеше поне с педя над страничните стени. „Утре ще трябва да връзваме капака с въже, ако не искаме да го изгубим по пътя“, помисли той, после се запита дали не е редно да целуне баща си, но восъчната студенина го отблъскваше и той се задоволи с това да поправи малката китка изкуствени цветя, бутната в ревера на старичкото, поизносено сако.

Майка му затвори вратата зад себе си. Той зарови глава в ръце и се унесе.

* * *

Телефонът иззвъня малко преди полунощ и сърцето му подскочи. Мразеше тия късни обаждания, винаги беше ги мразил. Знаеше, че рано или късно ще дойде и това, но все се беше надявал, че ще го завари някъде през деня.

Беше Люси, жената на брат му. Гласът й трепереше, той трябваше да се напряга, за да я разбира.

– Кога? – изръмжа той, притискайки слушалката към ухото си с все сила. Болката го успокояваше малко.

– Днес, преди два часа. Инфаркт, докато се качвал по стъпалата. На място.

– Батко какво прави?

– Плаче, не иска да говори. Погребението е в други ден. Не можело да се отложи, защото спира тока, повече от два дни не могат да го държат в моргата.

– Добре, аз ще се оправя – каза той и прекъсна линията. Ухото го болеше и пищеше тъничко, някъде отвътре.

 

– Да те оставя ли сам? – попита жена му, някъде откъм другата страна на леглото.

Той изръмжа нещо нечленоразделно и се зави през глава. Сега вече го болеше не само ухото, болката се беше разпростряла из дребните костици по долната част на черепа му и го караше да скърца със зъби, тихичко, за да не се чува. Опита се да открие в себе си нещо, което би могъл да нарече с някакво свястно име – скръб, мъка, може би дори отчаяние – но вътре нямаше нищо, той се чувстваше празен и лекичък, толкова лекичък, че дори една пръдня би го запокитила напред като реактивен двигател. Впрочем, вечерята тежеше в стомаха му като камъните в корема на вълка, той напразно се въртеше и търсеше позиция, в която да успее да заспи. По дишането й можеше да разбере, че и тя не спи, че иска да му каже нещо, може би нещо мило, добро, човешко, но празнотата го беше оставила безсилен и изцеден, като пословичната риба на сухо, и сега той не успяваше да събере сили, за да отвърне на зова й – докато накрая тя се отказа и заспа, оставяйки го сам и вслушан в приглушеното тракане на стенния часовник, което днес, кой знае защо, му напомняше за терцините на Данте.

* * *

Изглежда в края на краищата все пак беше заспал, защото не си спомняше за привичния ужас преди приземяване – опомни се едва когато почувства как някаква ръка го разтърсва, внимателно, но упорито. Беше една от стюардесите, не съвсем младо момиче, но с хубав и стегнат задник, в който той напразно беше се опитвал да се заглежда, още на тръгване, в Берлин.

– Пристигнахме – каза тя с професионална усмивка. – Добре дошли в София.

– Колко е часът? – попита той ужасено, докато яростно дърпаше раницата си от багажното отделение. – Закъсняхме ли?

– Не, напротив – изгледа го тя изненадано, почти уплашено, но той вече хвърчеше напред по празния коридор, някакъв странен, разсеян терорист, забравил да изпълни мисията си.

 

– К’во става, пич, таксе ли търсиш? – Брадясалият, дългокос тип го изглеждаше преценяващо, подръпвайки от фаса си. – Айде с мене, няма да се пазарим много.

Той мълчеше.

– Пич, ти добре ли си, а? – онзи го изгледа загрижено. – Нещо много си пребледнял, да не ти е лошо?

– Баща ми … го погребват утре – изграка той, потискайки болката, която този път се беше загнездила в стомаха му. – Трябва да хвана нощния влак за Шумен, в единайсет. Или да ме караш до Шумен, но не знам дали имам толкова пари.

Онзи подсвирна и погледна часовника си.

– Двайсет минути оттук до централна гара … Добре, пич, моли се само тая нощ да са пияни сите софийски катаджии. Хайде, идвай.

Уличните лампи по Цариградско шосе прехвръкваха над главите им като тараби. Шофьорът беше се вкопчил във волана с побелели ръце, тихичко си напяваше Руфинката и само от време на време яростно натискаше клаксона, за да прошепне след това „яки са ни ангелите, пич, и тоя път ни се размина“. Той се беше свил в седалката, повтаряйки си, че все пак е закопчал предпазния колан, затваряше очи при всяко следващо изпреварване и притискаше с две ръце раницата към стомаха си. Добре, че не беше ял нищо.

 

– Давай, давай, пич, имаш три минути още! Не се осирай накрая, братче, бягай! Не ти ща парите, бягай, чуваш ли? Аз да не мислиш, че баща нямам?

Той си обеща да даде парите на първото цигане, което се мерне пред очите му, после затропа лудо по мръсния под на празното, миризливо фоайе. Дебелата лелка зад мътното прозорче стреснато отброи парите му, изръмжа нещо на изпроводяк и продължи да дреме. Той отново хукна, болката заедно с него.

* * *

– Успях, тате, пристигнах – прошепна той уморено. Дебелата свещ, втъкната между пръстите на мъртвеца, замига припряно в отговор. – Уф, ще си събуя обувките. Ти прощавай, ако понамирисва, от вчера съм на път.

Априлското утро, сиво и опушено, не бързаше да прогонва мрака отвън. Той внимателно придърпа табуретката до стената, облегна се и с наслада пое студенината на неотопления зид. Побиха го тръпки, отдръпна се. Чак такава жега не чувстваше.

Поседя малко, вгледа се в жабешки плоското, непознато лице, въздъхна.

– Ама и ти намирисваш, тате, ще отворя малко да се проветри. Само малко, знам, че не обичаш течение.

Пламъкът на свещта затрепери сърдито, но после се успокои, притихна. Старецът винаги е бил разбран човек.

– Едно момче помогна, нашенче. Само дето не ни утрепа и двамата, вече си мислех, че заедно ще вървим нагоре … Уф, прощавай, глупости говоря, от безсъние ще е.

Поседяха още малко, помълчаха.

– Тате, ще те питам нещо, няма кой друг – престраши се той накрая. – Ти да не се обидиш нещо … Малко ме е срам, ама няма как. Защо не мога да пророня и сълза бе, тате? Аз човек ли съм или камък? Кажи ми, защо е така?

Свещта го изгледа учудено, замисли се, после припука няколко пъти, но дръпна нагоре и се разгоря уверено. Той въздъхна облекчено.

– Уф, вече си мислех, че ще ми се скараш. Ти сигурно си забравил, ама аз помня как те питах като дете защо никога не плачеш, а ти все ми казваше „Щото съм татко“. Чак после се престраши и ми разправи, че и ти плачеш понякога, ама тайно. Само че аз и тайно не мога, тате. Срам ме е страшно, мъча се, но не ще и не ще. Не знам какво ще правя утре, като се съберат хората. Бива ли такова нещо, а, тате?

Стана и затвори вратата към терасата. Старата къща започваше да се пробужда, с проскърцване и покашляне, може би почесвайки се там, където човек се почесва сутрин … От долния етаж вече се чуваше суетня, тракаха врати, носеше се миризма на готвено.

– Добре тате, аз ще те оставям тогава. Малко да се стегна, че съвсем на партизанин съм замязал. Пък и хората ще искат да ме видят, жива мечка от Берлин дошла … Хайде, ти почивай.

* * *

Ръмеше неприятен ситен дъжд, над гробищата брулеше безмилостен вятър и поп Стайко през цялото време притискаше килимявката си, ако и да се мъчеше да чете старателно – брат му беше дал някой лев отгоре, за да пробуди поне малко ентусиазма на отчето. Червеният му ракиджийски нос капеше, старецът се секнеше басово в голяма кърпа на квадрати и продължаваше да чете, търпеливо изреждайки безкрайните имена от списъка, приготвен от някой грижлив роднина. Сигурно чичо Димчо, той май единствен знае историята на семейството.

Обядът премина делово, без ненужни прекъсвания. „Слава Богу, че тук няма навик да се държат безкрайни речи“, мислеше си той, докато опъваше поредната ракия – мека, но яка, като тукашните хора. Ако не я държиш под око …

Брат му седеше до него, наплакал се беше, сега изглеждаше явно облекчен, даже беше се впуснал в дълги, заплетени и несмели обяснения с братовчеда, с когото не разговаряше вече от години. Майка му беше прекалено заета да подтичва и да се грижи за всичко, черният чембер се беше килнал и откриваше хубавите й, все още напълно запазени коси. От време на време огледалото отсреща му показваше едно присвито в спазматична тръпка лице, цялото само очи, заради тъмните кръгове, и той бързаше да отмести засрамен поглед. Не, нито следа от влага. Сухи, вторачени, вкочанени очи.

Вечерта отпусна натежал корем, денят се беше изнизал като тъничка пушилка, незабелязано. Вкъщи работата продължаваше – отново софра, този път само за най-близките, отново тежки лица, постепенно олекващи под ласкавата длан на ракията. Той седеше заедно с всички, дори не безучастно, дори разпалено, когато някой започнеше да разправя една или друга от безкрайните истории на баща му …

– Та купил значи бай Митко две дини, ама големи, по десетина кила, и понеже не му се навежда чак до задната седалка, треснал ги до себе си на предната, ама те големи, мястото тясно – и таман изпърпорил до края на баира с Трабанта, по едно време, що щеш, отваря се страничната врата и дините, бухта-бахта, надолу по баира. Бай Митко псува отгоре яко, нали го знаете какво гласище имаше, ама дините не слушат, дъндуркат си надолу и даже подскачат по паветата, мислят си тъй ще им се размине. Отдолу пък се задава Бодуров, облечен в най-новия си костюм, туй май някакъв празник беше. И вика нагоре: „Енев, няма страшно, аз сега ще ги хвана и двете!“ Хубаво, ама баш пред него едно кьор-паве, подскача значи оная ми ти диня, пръсва се на сто парчета и – пляс – право отгоре на Бодуров, барабар с новия костюм и всичко. Единият псува отдолу, другият отгоре, цял концерт направиха, като котараци напролет, после два месеца не си приказваха.

Компанията се застиска, напъна се да остане сериозна, както го изисква случая, но накрая не издържа и започна да дудне приглушено, като ручило на гайда. Той също се улови, че се тресе неудържимо, макар и да знаеше историята наизуст, в нея нямаше нищо измислено и тя отдавна вече беше станала неотменна част от фолклора на малкото градче, зажадняло за малко разтуха, като всяко провинциално гнездо.

– Ами оная, другата, като бяха едно време комбайнери. С Ламбов двамата, не я ли знаеш? Е, чакай сега, тя тая е още по-сладка. Отиват те значи на кирия, комбайнерите много им плащаха, пък през лятото винаги имаше нужда от доброволци, плюс това текезето безплатно хранеше. Та седнали нашите двамка в стола на текезето, Андрей готвача техен човек – и да вземат да изядат, ако щеш вярвай, цяла една тава с кюфтета. Надули се като плондери, не могат да се наведат и обувките си да завържат, ама нали са комбайнери, отиват след обяд пак на полето. Хубаво, ама Ламбов по едно време нещо го стегнал стомах, спрял той комбайна близо до един орех и вика на нашия: „Енев, аз сега се връщам, нещо зор ме гони.“ Бе десет минути, бе двайсет, половин час – няма го човека и това е. Отива бай Митко – и що щеш. Ламбов като клекнал, хич да не види, че му се подвила престилката, комбайнерската, и да вземе да свърши всичката работа върху нея, като на килимче. А той, нали го знаете, сто и трийсет кила човек беше, та и голямата му работа и тя не е от най-малките – напъва се значи да стане, ама не може, къде ти! Приклещена престилката под големия товар, не го пуска да стане и – край! И понеже го е срам, не смее да гъкне, клечи си там и чака да изсъхне, та да олекне. К’во се хилите бе, чиста правда ви разказвам, после два часа му стъргали престилката с чукелдеци, доде заприлича отново на нещо.

– О, тя тая нищо не е. Ами като ходили веднъж за риба, ама по забранено време, и от страх да вземе Ангел да си закачи джуката на собствената въдица, в тъмното … Та да видиш после как се буди доктор Марчев посред нощ, пък после как ги изтипосаха в градския вестник, глобата едно на ръка …

Ами тая … Ами оная … Историите летяха една след друга, все по-пиперлии, по-засукани, сърцата се отпуснаха, лицата се зачервиха. И тук изведнъж нещо го преряза отвътре, стомахът му се присви, той едва успя да скрие лице в шепи и се разтърси от конвулсии, безсилен да направи каквото и да било против напора на бурята, която напъваше да се излее през очите му. Хората изтръпнаха, замълчаха, брат му го изведе, почти изнесе, в съседната стая, но вечерта вече беше приключила и скоро след това всички побързаха да се сбогуват, със сконфузени, смалени от срама лица.

Само мъртвецът продължи да се смее, предоволен от случилото се, някъде там, от високото.

По-късно, вече в късна нощ, той се пробуди, преобърна прогизналата, мокра възглавница, прошепна сънно „Благодаря ти, тате, много ти благодаря!“, и заспа отново, дълбоко и спокойно.

Кои мислим, че сме ние?

Създаден по рецептата на немалко модерни алтернативни медии (интелектуална опозиция, състояща се от един човек), Либерален Преглед е независимо издание, посветено на обширната тема, наречена „либерализъм“, макар че аз в никакъв случай не бих го определил като само и единствено политически оцветено. Ако действително си поставям някаква задача, то тя най-общо би могла да бъде описана с думите „участие в и насърчаване на либералния дискурс в България“. Темите, които ще бъдат обсъждани тук, рядко ще бъдат определяни от политически пристрастия и (така поне се надявам) никога от лош вкус. Дали това ще ми се удаде, ще покаже времето.

Спектърът от теми, които ме интересуват е доста широк, но определящи в него са две: политика и култура. Материалите, които ще ви предлагам, ще идват както от мен, така и от международната преса, но също – и в това според мен е най-важната специфика на изданието – от самите вас, читателите. Идеята е много проста и вече многократно изпитвана: ако темите, които предлагам тук, ви се сторят интересни – и ако самите вие мислите, че имате какво да кажете по тях, моля изпращйте ми вашите собствени материали (това важи и за преводни текстове). Аз ще публикувам всичко, което според мен не взривява рамките на добрия вкус. Дали системата ще проработи, е все още неясно, но времената, в които живеем, показват, че доверието е една от най-добрите инвестиции, които човек може да направи. Дори само един поглед към „Уикипедия“ е достатъчен.

И така, нека погледнем с оптимизъм към бъдещето. В един напълно лишен от патос смисъл именно ние сме онези, които го създават.

април, 2007

(Поради многото запитвания): всички преводи на сайта, освен ако е указано другояче, са направени от издателя.

 

Златко Енев

 

Адрес за контакти:

Златко Енев
ул. „Христо Максимов“ 44 Г
1111 София

Тел.: (02) 871 55 61

Посетители

146

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Казано другояче:... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Мхм. Изпитателният... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Известно е, че до... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Даниеле,... преди 3 дни
  • Даниел писа Още
    Чак сега виждам тзси... преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много интересна... преди 5 дни
  • Марина писа Още
    Тези хора спорат така,... преди 1 седмица
  • Иво Пешунов писа Още
    Изпитвам нетърпимост... преди 2 седмици
  • Божанка Събева писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Оригиналът... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Признавам, че съм... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Ок, Златко, нашето... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мнението е нещо силно... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Как не се сетих,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И снимките от космоса,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    няма потвърдена...
    преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Само, че аз говоих не... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    Много хуманна е била... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Пак мдаа. 

    Нищо не... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Масовите медицински... преди 2 седмици
  • Аида писа Още
    Г-н Енев, абонат съм Ви... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ах да, и още нещо.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мдааа. Интересно как и... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    В Германия какви са... преди 2 седмици