Речта на Хрушчов от 1956, изобличаваща престъпленията на Сталин, е политически акт от който – както пише биографът му Уилям Таубман – „съветският режим никога не се възстанови напълно, нито пък самият Хрушчов“. Макар и да е откровено опортюнистическа, в тази реч има и нещо повече, един вид безразсъдно прекаляване, което не може да бъде разбрано само чрез понятията на политическата стратегия. Тя до такава степен подкопава догмата за непогрешимото водачество, че цялата номенклатура изпада във временна парализа. Десетина или повече делегати припадат по време на речта и се налага да бъдат изнесени навън с медицинска помощ; един от тях, Болеслав Биерут, твърдият генерален секретар на полската комунистическа партия, умира от инфаркт малко след това. Образцовият сталинистки писател Александър Фадеев се застрелва няколко дни по-късно. Работата не е в това, че това са били „честни комунисти“: повечето от тези хора са брутални манипулатори без каквито и да е илюзии по отношение на съветския режим. Онова, което се пречупва, е тяхната „обективна“ илюзия, фигурата на „големия друг“ като предпоставка, въз основа на която те могат да упражняват бруталността си и да задоволяват жаждата си за власт. Те са прехвърлили вярата си на този друг, който вярва вместо тях, така да се каже. Сега обаче заместителят им е изчезнал.
Хрушчов залага на надеждата, че неговото (ограничено) признание ще засили комунистическото движение, и в краткосрочен план той се оказва прав: не бива да забравяме, че ерата на Хрушчов е последния период на истински комунистически ентусиазъм, на вяра в комунистическия проект. Когато, по времена посещението си в САЩ през 1959, той казва на американския министър на земеделието „вашите внуци ще живеят при комунизъм“, Хрушчов изразява убеждението на цялата съветска номенклатура. Дори когато Горбачов опита една по-радикална конфронтация с миналото (реабилитациите включваха вече и Бухарин), Ленин си остана недосегаем, а Троцки – несъществуващ.
Сравнете тези събития с китайския начин на раздяла с маоисткото минало. Както показва Ричард Макгрегор в Партията, „реформите“ на Дън Сяопин протичат по един радикално различен начин. При организацията на икономиката (и до известна степен културата), онова, което обикновено се възприема като „комунизъм“, бива изоставено, и вратите се отварят широко за така наречената „либерализация“: частна собственост, преследване на печалби, начин на живот, основаващ се на хедонистичен индивидуализъм и т. н. Партията запазва хегемонията си, но не чрез доктринална ортодоксия, а чрез запазване на статуса си като единствен гарант за стабилността и процъфтяването на Китай (в официалния език конфуцианската идея за Хармоничното общество замества на практика всички позовавания на комунизма).
Едно следствие от потребността на партията да запазва хегемонията си е плътното регулиране и наблюдаване на начина, по който се представя китайската история, особено онази от последните два века. Историята, която непрекъснато се рециклира от държавните медии и учебници е онази за унижението на Китай, което е започнало с Опиумните войни и е завършило едва с комунистическата победа през 1949. Да бъдеш патриот означава да поддържаш комунистическата партия. Когато историята се използва за целите на някаква легитимация, тя не може да поднася никаква съществена самокритика. Китайците са се поучили от неуспеха на Горбачов: пълното признаване на „основателските престъпления“ води до събаряне на цялата система: те трябва да бъдат отричани. Разбира се, някои маоистки „крайности“ и „грешки“ бяха осъдени (големият скок и масовият глад, свързан с него; културната революция), а оценката на Дън за ролята на Мао (70 процента позитивна и 30 процента негативна) е неразделна част от официалния дискурс. Но оценката на Дън функционира като формално заключение, което прави всяка последваща дискусия или уточнение излишни. Мао може и да е 30 процента лош, но той продължава да бъде възхваляван като отец-основател на нацията, тялото му е в мавзолей, а образът му – на всяка банкнота. По един класически образец на фетишистко отрицание, всички знаят, че Мао е направил грешки и е причинил огромни страдания, но образът му си остава магически неопетнен. По този начин китайските комунисти могат да запазят и агнето цяло, и вълка сит: икономическата либерализация е комбинирана с продължаващо управление на комунистическата партия.
Но как функционира това на практика? Как се комбинира партийна хегемония с модерния държавен апарат, необходим за регулирането на една експлодираща пазарна икономика? Каква е институционалната реалност, поддържаща официалния лозунг, според който добрите икономически постижения са начинът, по който се води борба за социализъм? Онова, което имаме днес в Китай, не е просто комбинация от частна капиталистическа икономика и комунистическа политическа власт. По един или друг начин държавата и партията притежават по-голямата част от китайските компании, особено големите: самата партия изисква от тях да имат добри пазарни постижения. За да се разреши това очевидно противоречие, Дън скалъпва уникална двойна система. „Като организация партията стои извън и над закона“, разказва на Макгрегор Хе Вейфанг, професор-юрист от Пекин. „Тя би трябвало да притежава законова идентичност, тоест лице, което да може да се дава под съд, но партията дори не е регистрирана като организация. Тя съществува напълно извън правната система.“ „Може би изглежда трудно“, пише Макгрегор, „да се държи скрита някаква организация с размерите на китайската комунистическа партия, но тя се грижи много внимателно за тази си роля.“ Големите партийни отдели, контролиращи кадрите и медиите поддържат много нисък публичен профил. Партийните комитети (известни като „водещи малки групи“), които ръководят и диктуват политиката на министерствата, които от своя страна имат задачата да я осъществяват, работят невидимо. Спецификите на всички тези комитети, а в много случаи дори и съществуването им, рядко се дискутират от държавно-контролираните медии, камо ли пък да се дискутира начина, по който те вземат решенията си.
Един случай от времето на Дън Сяопинг илюстрира добре цялата странност на партийната йерархия. Дън беше все още жив, макар и оттеглил се от поста генерален секретар, когато един от най-важните членове на номенклатурата беше „прочистен“. Официалното обяснение беше, че в интервю с чуждестранен журналист той е разкрил държавна тайна: а именно, че Дън все още е върховният авторитет и по същество взема всички решения. Всъщност всички знаеха, че Дън все още дърпа конците; това просто не можеше да се каже публично. Тайната беше не просто тайна: тя се обявява като тайна. С други думи, от хората днес не се очаква да не знаят, че една скрита партийна структура засенчва държавните организации: от тях се очаква да осъзнават съвсем ясно съществуването на една подобна мрежа. Правителството и другите държавни органи, „които на повърхността функционират по същия начин както и в много други страни“, са на централната сцена: министерството на финансите предлага бюджета, съдилищата произнасят присъди, университетите обучават и раздават степени, свещениците водят ритуали. Така, от една страна, съществува законодателната система, правителството, избраното национално събрание, съдебната власт, управлението чрез закони и пр. Но от друга страна – както подсказва официалната фраза „партийно и държавно ръководство“ – „партията“ винаги е на първо място: ние имаме партията, която е вездесъща, но винаги остава скрита на заден план. Връчването на Нобелова награда на Ли Сяобо беше акт на признаване на напреженията и антагонизмите, които съпровождат китайския успех, но също и напомняне, че простото превръщане на Китай в парламентарна демокрация може лесно да увеличи тези антагонизми, вместо да ги разреши.
Има, разбира се, множество държави, някои от тях дори формално демократични, в които някаква полусекретна върхушка контролира правителството; в Южна Африка по време на апартейда например това беше т. нар. Broederbond. Онова, което прави китайския случай уникален, е че самото дублиране на властта между обществените и скритите региони е само по себе си институционализирано.
Назначаванията на ключови постове – в партийните и държавни органи, но също и в големи компании – се правят първо от един партиен орган, Централния организационен отдел, чието главно управление в Пекин няма официален телефонен номер, нито пък някакъв знак на самата сграда. Техните решения, след като бъдат взети, се предават на легалните органи – държавните събрания, мениджърските бордове – които минават през ритуала на потвърждаването им чрез гласуване. Самата двойна процедура – първо партията, после държавата – се провежда на всички нива, включително и фундаменталната икономическа политика, която първо се обсъжда от партията, след което нейните решения се осъществяват от държавните органи. Пропастта между партията и държавата е най-очевидна при борбата с корупцията: когато има подозрения, че някой висш функционер е замесен в корупция, обвиненията се разследват първо от Централната комисия за дисциплинарни инспекции, един партиен орган, неограничаван от законови финеси: заподозрените могат да бъдат отвлечени, подложени на сурови разпити и държани под арест в продължение на шест месеца. Присъдата, издавана в края на краищата, ще зависи не само от фактите, но също и от сложни, провеждани зад сцената преговори между различни партийни клики, и ако функционерът бъде признат за виновен, само тогава той се предава на легалните държавни органи. Но на този етап вече всичко е решено и ритуалът е чиста формалност – единствено самата присъда може да бъде (понякога) смекчена.
Иронията е в това, че самата партия, със сложните си процеси, скрити от обществения поглед, е най-големият източник на корупция. Вътрешният кръг, състоящ се от висшите партийни и държавни функционери, както и от шефовете на икономиката, общуват едни с други посредством специална телефонна система, „червената машина“. Притежаването на някой от нерегистрираните й номера е ясен знак за собствения статус. Един заместник-министър разказва на Макгрегор, че „повече от половината от обажданията, които получава на „червената си машина“, са искания за услуги, идещи от висши партийни функционери, като например: „Можете ли да дадете на сина ми (дъщеря ми, племенницата, племенника, братовчеда или добрия ми приятел), работа?“
На партийния конгрес, който се провежда приблизително на всеки осем години, новият централен изпълнителен орган – деветте членове на настоящия Комитет на политбюро – се представя като свършен факт. Самата изборна процедура включва сложни преговори, извършвани зад сцената; присъстващите на конгреса делегати, които не знаят предварително кой ще бъде избран, са формално поканени да гласуват, но винаги дават безусловното си съгласие. Най-мощната фигура в партията има по правило (но не винаги) три титли: президент на републиката, генерален секретар на партията и председател на Централната военна комисия (върховен военачалник). Последните две титли са много по-важни от първата. Народната освободителна армия е изцяло политизирана и следва мотото на Мао, според което „партията командва пушката“. В буржоазните държави от партията се очаква да бъде аполитична, неутрална сила, защищаваща конституционния ред; за китайските комунисти една такава деполитизирана армия би била възможно най-голямата заплаха, тъй като тя е тяхната гаранция за това, че държавата ще остане подчинена на партията. Но ако трябва да функционира, една такава структура трябва да се основава на деликатен баланс между власт и протокол И понеже партията действа извън закона, начините, по които се очаква хората да следват партийните решения, се управляват от сложен комплекс от правила.
Идеята за партията-държава не отговаря на сложностите на комунизма от 20 век: между държавата и партията винаги има пропаст, а самата партия функционира като поставен в сянка двойник на държавата. Дисидентите винаги са призовавали за нова политика на увеличаване разстоянието между партията и държавата, но те не разбират, че партията вече е това разстояние: тя въплъщава фундаменталното недоверие срещу държавата, нейните органи и механизми, така че те трябва да бъдат контролирани, държани в шах, по всяко време. Един истински комунист от 20 век никога не приема държавата: той приема необходимостта от някакъв фактор, намиращ се извън закона, който има властта да надзирава дейностите на държавата.
Този модел, разбира се, ще бъде критикуван като недемократичен. Етическо-политическото предпочитание към демократическия модел, при който партиите са – поне формално – подчинени на държавните механизми, попада в капана на „демократичната фикция“. Той игнорира факта, че в едно „свободно“ общество доминацията и подчинението са разположени в „аполитическата“ сфера на собствеността и мениджърската власт. Дистанцията между партията и държавния апарат, както и способността на първата да действа без законови ограничения предоставят една уникална възможност: „незаконни“ действия могат да бъдат предприемани не само в интерес на пазара, но понякога и в интерес на работниците. Например, когато през 2008 г. финансовата криза удари Китай, инстинктивната реакция на китайските банки беше да следват предпазливия подход на западните банки, радикално орязвайки кредитите за фирми, желаещи да се разширяват. На неформално ниво партията просто нареди на банките да продължават да дават кредити, и този подход се увенча с успех – поне засега – растежът на китайската икономика беше запазен. Да вземем друг пример: западните правителства се оплакват, че индустриите им не могат да се конкурират с китайската при зелените технологии, защото китайските компании получават помощ от правителството си. Но какво лошо има в това? Защо Западът просто не последва примера на Китай и не направи същото?
Но Китай не е Сингапур (нито пък, ако трябва да бъдем точни, е и самият Сингапур): това не е стабилна икономика с авторитарен режим, който гарантира хармония и държи капитализма под контрол. Всяка година хиляди въстания на работници, селяни и различни малцинства биват потушавани от полицията и армията. Не е за учудване, че официалната пропаганда толкова натрапчиво настоява на идеята за хармоничното общество: самото това настояване говори за противоположното, за заплахата от хаос и безредици. Тук трябва да се има пред вид основното правило на сталинистката херменевтика: тъй като официалните медии не говорят открито за проблемите, най-надеждният начин да се открият те е да се търсят компенсаторни ексцеси в държавната пропаганда: колкото повече се възхвалява „хармонията“, толкова повече хаос и антагонизми съдържа реалността. Китай се намира едва-едва под контрол. Той заплашва да се взриви.
