Дискусии

18 Юли, 2019 108

Устни традиции и форми на изразяване…

Отдел: Дискусии - Култура Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
Устните традиции и форми на изразяване включват два…

Изкуство

18 Юли, 2019 308

Александър Солженицин – Нобелова лекция…

Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Александър Солженицин
Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет,…

Изгледи

16 Юли, 2019 138

Новата динамика на Гърция

Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Артемис Сийфорд и Бенджамин Хадад
Последното десетилетие беше доста грубо за Гърция. След…

Драскулки

09 Юли, 2019 262

Бяло

Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Здравка Евтимова
Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, усещаше,…
  • 06 Юли, 2019 499 2

    Червеният полковник

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Ванцети Василев
    Събуди ме сутрешният глад. Изправих се на крака и разкърших снага. Отърсих сламата, полепнала по…
  • 25 Юни, 2019 355

    Човекоскот

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Дулсе Мария Кардозо
    Щом забеляза, че Маркиняш пак е бременна, отчето ѝ нареди да махне плода, противно на Божиите и…
  • 23 Юни, 2019 727 2

    Глад

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Здравка Евтимова
    Тео я гледаше и колкото повече я гледаше, толкова повече се съмняваше – дали тая е с всичкия си.…
  • 22 Юни, 2019 349

    А как ми е скъпо, Господи, миналото…

    Отдел: Драскулки - Свободен текст Автор(и): Юлиана Методиева
    Една мисъл обаче не ме напуска. Все повече деца се превръщат пред очите ми в категорични граждани.…
  • 12 Юни, 2019 495

    Женева, 1959 г.

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Орхан Памук
    През септември 1959 г. аз и по-големият ми брат, Шефкет, бяхме записани в начално училище по…
  • 17 Ян, 2019 2427 5

    Анатомия на верблюда

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Николай Петков
    Верблюдът беше един от първите ми детски спомени. С тази дума чичо ми Милко наричаше всяко нещо,…
  • 05 Ян, 2019 1876 4

    Париж в жълта жилетка

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Евдокия Борисова
    Бунтовният дух на Париж ме обзема още в автобуса на път към пистата. Странно или не, асоциацията се…
  • 11 Авг, 2018 3863 4

    Малка доматена сага

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Евдокия Борисова
    Не знам за турското, византийското и съветското, но доматеното владичество е безспорен факт по…
  • 04 Авг, 2018 2021

    Да отвориш вратата

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Мюмюн Тахир
    Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е…
  • 19 Юли, 2018 2337

    Моят Шабат

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Вивиана Асса-Леонидова
    „Моят Шабат“ е третата част от бъдещата ми книга, която има работно заглавие „Аврамов мост“.…

Видрица

09 Юни, 2019 613

Снимки от чернобилската катастрофа, 1986

Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
Преди тридесет и три години, на 26 април 1986, серия от…
  • 28 Сеп, 2018 4051 2

    С надежди за едно ново начало

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Уважаеми читатели, Оттук нататък „Либерален преглед“ ще излиза през неопределени…
  • 02 Мар, 2018 3829 2

    Татуировката – изкуство или кич?

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Искаме или не, татуировките са вече неразделна част от съвременния начин на…
  • 14 Дек, 2017 4603

    Най-четените текстове за 2017

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Апр, 2017 5814 1

    Ваканция в Иран

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Невша Таваколиан
    През 1980-те, когато бях дете, семейството ми рядко си позволяваше ваканции. В Иран…
  • 29 Дек, 2016 8241

    Най-четените текстове за 2016

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Ное, 2016 7977 2

    Правите кроасани и залезът на цивилизацията

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Адам Гопник
    Международните пекарски кръгове бяха покрусени, както би се изразил „Ню Йорк Таймс“, от…
  • 21 Окт, 2016 6768

    Пролетен полъх в Париж

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    През март месец най-посещаваният парк на Париж привлича погледа най-вече с екзотичните си…
  • 25 Юни, 2016 8026

    Нанкин – стар и нов Китай

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Аврам Агов
    Откъдето и да се погледне забуления в тънка мантия от влага и смог Нанкин, навсякъде се…
  • 08 Мар, 2016 7333

    Зашеметяващият градски ландшафт на Хонг Конг

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Алан Тейлър
    Пространството винаги е било нещо особено скъпо в Хонг Конг. Малката анонимна територия,…
  • 06 Фев, 2016 14424 3

    По Сена, в Париж

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    В Париж Сена често се променя, тя ту е синьоозелена, ту бледокафява, ту просветва от…

1 1 1 1 1 Оценка 68% (5 гласувания)

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
За повечето европейци загубата на Константинопол е голямо историческо нещастие, поражение на християнството, което никога не е било поправено. Въпреки сегашните приятелски отношения между Турция и Запада, все още има остатъци от недоверие, а понякога и враждебност, чиито корени отиват далеч назад в европейското християнско минало. За повечето образовани западноевропейци думите „турчин“ и „Турция“ са свързани със сложни емоционални асоциации, оцветени от столетия на съперничество; за източноевропейците пък, традиционната картина на турския потисник се е превърнала в част от националния фолклор. Този западен образ на турчина има няколко източници. Първият от тях е страхът, запечатан в западното съзнание през дългия период, в който турците са напирали към сърцето на Европа и са изглеждали като заплаха за самото съществуване на християнството. Ричард Нолс, хроникьор на турските нашествия от времето на кралица Елизабет, изразява страховете на цяла Европа когато говори за турчина като за „сегашния бич на света“. Дори в далечна Исландия хората са се молели да бъдат избавени от „лукавството на папата и ужаса на турчина“. Че последното не е било някакъв измислен страх се потвърждава от нападението на турски корсари над Исландия от 1627, когато няколкостотин пленници са откарани в Алжир.

Това чувство на страх се подсилва от религиозната враждебност между християнството и исляма, водеща началото си от времената на първите арабско-мюсюлмански завоевания, които отнемат на Запада християнските провинции Сирия, Египет, Северна Африка и Испания, и ги присъединяват към ислямския свят. Сблъсъкът е подновен от християнските контраатаки в западното Средиземноморие и Кръстоносните походи, а после отново от мюсюлманската офанзива, подхваната срещу Европа от османските турци. Дори секуларизацията на Европа от времената на Ренесанса нататък не смекчава сериозно тази враждебност, сигурно защото религиозната зложелателност обикновено надживява религиозната вяра. Западните пътешественици в Турция, които са основният източник на информация за западния свят, обикновено насърчават тези предубеждения, с малки изключения. Повечето от тях не разполагат с нужната острота на възприятието и въображението, необходими за да се разбере, че макар онези „добри качества“, които те познават от къщи, може би наистина липсват в Турция, но пък там има други такива, от по-различен вид. Те не разбират, че това е друга цивилизация, със собствена етика и собствени стандарти и ценности. В по-нови времена западната враждебност срещу турчина е била подхранвана от ентусиазма на филихелените (гръколюбците), които, в заслуженото си възхищение пред Гърция, са били несправедливи към турчина, виждайки в него единствено бруталния разрушител на свободите на Елада, и забравяйки известните думи на византийския сановник Лука Нотарас, „по-скоро ще приема в града властта на турския тюрбан, отколкото онази на латинската тиара“.

В наше време към всичко това се добавя и един друг източник на погрешна информация. От времето на разпространението на национализма на Балканите и в Близкия Изток, от руините на Османската империя възникнаха повече от десет нови държави – всяка със своите собствени легенди за освобождение и свой собствен вид национална историография. Като повечето освободени народи, балканските, а след тях и арабските държави, обикновено се стремят да обяснят всички дефекти и недостатъци на собствените си общества чрез лошото управление на техните паднали имперски владетели. По-сръчни в западния начин на изразяване от самите турци, те са успели да убедят повечето западни наблюдатели в истинността на своята историческа версия.[1]

Би могло да се очаква, че възраждането на учеността в Европа и развитието на научната история ще доведат до по-безпристрастни гледища и по-малко предубедени подходи. А всъщност те не го правят. Предразсъдъците, както обикновено, само се увеличават от невежеството. Макар да е общоприето, че не може да се пише примерно френска история без някакво позоваване на френски източници, западноевропейците са продължавали да пишат турска история без никакво позоваване на онова, което самите турци имат да кажат за нея. Но турските източници действително съществуват, при това в големи количества – истории, хроники, милиони архивни документи, много от които са били публикувани. Вече не е нужно да се разглеждат турците единствено през очите на техните съперници и врагове.

Това отрицателно отношение към турците, ако и преобладаващо, не е единственото. Съществува и нещо друго, което би могло да бъде наречено „положителната легенда“ за турчина в Европа – при което аз нямам пред вид политическите и военни съображения, които от време на време са карали европейските сили да сядат на маса с турчина, ако и с много дълга лъжица. Понякога това е била западната доктрина за „благородния дивак“ – където турчинът безцеремонно е бил поставян в тази роля. Друг път турците, като други екзотични народи, са били използвани като средство за правене на социални коментари върху Запада; в трети случаи те са били използвани като средство в някоя антихристиянска – или, по-точно казано, антикатолическа полемика, както например в случая, когато протестантски полемисти от 16 век противопоставят турската толерантност на католическото потисничество. От време на време една или друга национална или социална група на Запад е преживявала или си е въобразявала чувство на привързаност към турците. Такъв например е бил пан-туранският мит, подхванат от някои унгарски интелектуалци, които през 19 век са се опитвали да създадат маджарско-турски съюз в защита срещу общата заплаха от пан-славизма. Такова е било и отношението на някои кръгове сред управляващите класи в Англия, които са виждали у османския мюсюлманин един вид джентълмен, представител на утвърдената религия, докато за тях османският християнин е бил фракционерски настроен неконформист. Казано общо, има два прототипа на турчина в западната легенда, единият от тях изразяван чрез прилагателното „отвратителен“, а другият – чрез думата „джентълмен“. И двата имат само малко общо с реална Турция. В следващата част от този текст аз ви предлагам да изследваме някои от специфичните обвинения, отправяни срещу турците, или по-скоро срещу някои техни утвърждавани недостатъци, чието съществуване е мълчаливо предпоставено като аксиоматично, и да проверим до каква степен те могат да бъдат оправдани при едно безпристрастно разглеждане на фактите.

Общоразпространено мнение е, че турчинът е бил брутален варварин без култура. Но османските турци имат богата литература, отиваща назад до тринадесетия век в Турция, а дори и по-назад сред източните турски народи от централна Азия. Ако и не на нивото на по-ранните мюсюлмански литератури на арабски и персийски език, в нея има много неща, които притежават далеч по-голямо от някакво само локално значение, особено сред великата традиция на историческите писания. Османската историография се състои не просто от анали, а от реална история, понякога достигаща епически качества. Тази литература е слабо позната на Запад – но това едва ли е вина на самите турци. По-достъпни за чуждите посетители са великолепията на османското изкуство и архитектура – впечатляващите джамии, които все още украсяват Турция и държавите-наследници; миниатюрите, металните изделия и произведенията на индустриалните и декоративни изкуства. Не на последно място сред тях е характерното изкуство на калиграфията, често подценявано или неразбирано от западните наблюдатели, но способно да достига високи нива на артистична изразителност. Турската култура е, както може да се очаква, най-вече ислямска, а образованите османци са били също толкова добре запознати с познатите класически арабски и персийски произведения, колкото и техните западни съвременници с онези на Гърция и Рим.

Не е липсвал дори и интерес към западната цивилизация, макар и много ограничен. Мохамед Завоевателят е имал познания по гръцки, както и библиотека от гръцки книги. Обкръжението му е включвало хора като италианския хуманист Чириако Пицоколи от Анкона и гръцкия му колега Критобол. Последният – който е и биограф на Мохамед – споменава интереса му към гръцките старини и останки. Описвайки възхищението му пред Партенона, той дори го удостоява с титлата „гръколюбец“. След завладяването на Константинопол Мохамед е трябвало да сдържи обещанието си пред войските да ги остави да плячкосват завладения град в продължение на три дни, но както гръцките, така и западните автори потвърждават, че на четвъртия ден е взел мерки да запази ръкописите, сградите и реликвите в града. Някои учени казват, че турското завоюване на Константинопол е било по-малко разрушително от онова на кръстоносците през 1204 г.

Една дума, често използвана за описание на Османската империя е „прогнила“, и съществува общото впечатление, че османското правителство винаги е било некомпетентно, продажно и неспособно. Но безбройните документи в истанбулските архиви показват, че до края на шестнадесети век империята е била управлявана от изкусна бюрократична организация, изключително съвестна в задачата да управлява една гигантска империя. Само една от сериите с регистри например съдържа над 1,000 тома със списъци на градове, села, населения и приходи за цялата империя от Будапеща до Багдад. Съществуват 50,000 и повече подвързани регистри, както и милиони документи, все още запазени в турската служба по документите, които показват, че, каквито и да са били недостатъците на османската администрация, в своите ранни и средни периоди империята е била всичко друго, но не и прогнила.

Срещу обвиненията в разрушителност, които често се отправят срещу турското управление, може да се посочат същите свидетелства. Регистрите показват, че е имало увеличение на населението и благоденствието в повечето области след завоюването им. И пътешествениците – които в никакъв случай не са някакви приятелски настроени свидетели – потвърждават това. В арабските страни османското владичество е донесло мир и сигурност след кошмара на управлението на мамелюците. На Балканите също османското управление е донесло обединение и сигурност на мястото на предишните конфликти и безредици. При завоевателните войни голяма част от предишната поземлена аристокрация е била унищожена, а останалите без собственици земи са били включени в османската феодална система и предадени като имения на османските войници. При османското управление притежателят на феодално владение не е имал истински притежателски права, а е получавал само дохода от обработването на земята, без да може да я предава в наследство. Вследствие на това селяните са имали далеч по-голяма свобода отколкото преди това, докато начинът, по който е функционирал ислямският закон, е предотвратявал както фрагментирането, така и концентрацията на поземлената собственост. Тази сигурност и благоденствие, дадени на земеделско общество от правителство, което е наследило древната лоялност, отдавана от балканските народи на имперския византийски трон, е допринесла много за да ги помири с другите недостатъци на османското управление, и обяснява до голяма степен дългото време на спокойствие, което е царяло в Балканите чак до експлозивното избухване на националистическите идеи, внесени от Запада. Дори и на Константинопол османското владичество е донесло ново благоденствие, тъй като градът е бил преобразен от един вид бавно загиваща вкаменелост в процъфтяваща столица на велика империя.

Друго обвинение е онова в тирания. Със сигурност султанът не е бил демократ; но в края на краищата, демокрацията такава, каквато я познаваме и практикуваме всички ние, е процъфтяла само на няколко места, и в повечето от тях тя е нещо ново и несигурно. Султанът е бил не толкова истински деспот, колкото върховен пазител на дадения от Бога Свещен закон на исляма, на който самият той е бил подчинен. Вярно е, че Свещеният закон му е гарантирал почти деспотична власт и че не е имало средства за налагането му върху султана. Но в крайна сметка Свещеният закон си е останал основата на социалната и политическа структура на империята и той е бил съблюдаван от султаните, чието господство е било приемано и зачитано от хората, както мюсюлмани, така и християни, като правилно и неизбежно.

Две други качества, които са били приписвани на турците, са фанатизъм и нетолерантност. Османските турци действително са били фанатични мюсюлмани, отдадени изцяло на поддържането и разширяването на ислямската държава. Но търпимостта е нещо друго. Според принципите, практикувани от модерните демокрации, търпимостта означава липса на дискриминация. В този смисъл, османците са били не точно толерантни, тъй като не-мюсюлманите не са граждански и социално равни на последователите на правата вяра, а са подложени на ред ограничения. Но демократичният вид търпимост е нов и несигурен, дори и в Европа, и не е особено резонно да търсим някакво негово съответствие в старата османска империя. Ако определим търпимостта като липса не на дискриминация, а на преследване, то османските свидетелства чак до късния деветнадесети век са отлични. Добре познатото предпочитание на гърците от 15 век към мюсюлманското пред франкското управление не е било лишено от свои основания. Конфронтацията между християнството и исляма понякога е била сравнявана с настоящата Студена война. Сравнението е валидно в много отношения, но ние трябва винаги да помним, че през 15 и 16 век потокът от бежанци и преселници е бил от Европа към Турция, а не обратно. Когато Османското управление на Балканите е приключило, балканските народи са подновили националното си съществуване, със собствените си религии и национални култури, непокътнати. Но в днешна Испания и Сицилия няма останали мюсюлмани, нито пък хора, говорещи на арабски език.

Добър пример за начина, по който европейските пътешественици и дипломати са недоразбирали и тълкували погрешно османските институции, се дава от думата „рая“. Според повечето западни пътешественици, следвани от повечето западни историци, думата рая означава добитък и е била прилагана към християнските поданици на империята, като хищническото отношение към тях вече се съдържа в самото понятие. А всъщност османското използване на думата до средата на осемнадесети век обозначава селското население на империята, независимо от религията му. С други думи, мюсюлманските селяни са рая, докато християнските жители на градове не са. Самата дума идва от арабския език и означава „паса“, като един по-добър превод би бил „стадо“, с което се изразява добре познатото пасторално разбиране за управлението, което е общо и за християнството, и за исляма. Всъщност тук имаме случай за куриозното развитие на западното влияние върху Турция, тъй като от средата на осемнадесети век нататък западното погрешно разбиране на понятието бива възприето от самите турци, които започват да го използват – и понякога прилагат – в онзи, някога грешен, западен смисъл.

Със западането на Османската империя някои от традиционните обвинения срещу турците започват да стават отчасти оправдани. Османската култура запада и се превръща в просто повторение и имитация на по-ранни модели. Османската администрация се изтощава докато империята действително става прогнила. Увеличаващите се слабости пред изгледите за чуждо нашествие и вътрешни бунтове често са водели до потисничество, бруталност и тирания. Подозрителността, омразата, страхът – и понякога, можем да добавим, примерът на западната нетолерантност – постепенно са се превърнали в правило на турското отношение към подчинените народи.

Но каквото и да се твърди, може би ще кажат някои, турците са чужд и враждебен елемент в Европа. До много скоро това описание без съмнение е било заслужено. Но това не трябва да се преувеличава. Хората, които са завоювали югоизточна Европа, не са били някакви варвари от централноазиатските степи, а цивилизован мюсюлмански народ – и ислямът, въпреки дългия си конфликт с християнството, има много общо с него. И двете религии споделят еврейското наследство на пророчеството, откровението, етическия монотеизъм и божествения закон. И двете са споделяли – или по-скоро разделяли – елинистичното наследство, от което ислямът е запазил философията и науката, докато Западът е задържал литературата и изкуството. Ислямът е далеч по-сроден с Европа в културните си традиции, отколкото с истинския Ориент от Индия и Китай. Но турците са познати и в един по-близък, по-материален смисъл. Те са в Анадола от 11 век насам, абсорбирайки древните раси на полуострова; в Европа те са от 14 век. По времето когато завладяват Константинопол те вече са добре аклиматизирани на Балканите, смесени с гръцка, славянска и албанска кръв. Мъже от християнски произход са на видни длъжности в двора и армията – еничарският корпус се е състоял само от такива. Мохамед завоевателят е бил у дома си както при гръцкия език, така и в Гърция. В много отношения турците са по-малко чужди в Константинопол, отколкото са западните християни.

Загубата на Константинопол със сигурност е била поражение за християнството и Европа – но може би не чак толкова тотална, колкото някога сме били склонни да се страхуваме. Не е без значение това, че в наши дни турците празнуват годишнините от Завоеванието според григорианския, а не според мюсюлманския календар. Нито пък това е било победа на варварството, а по-скоро на една различна и нелишена от достойнства цивилизация. Четирите стройни минарета, които турците са прибавили към църквата Света София може и да са оскверняване, от християнска гледна точка. Но те едва ли са обезобразяване.

1953 г.

Източник



[1] Чувства се, че текстът е писан преди 60 години. Времената, в които западните изследователи на Османската империя (може би) са били повлияни от възгледите на източните си колеги, днес изглеждат безвъзвратно отминали (ако изобщо някога ги е имало). Налице е, както изглежда, една точно противоположна тенденция – днес вече самият Запад се опитва да убеди Изтока в погрешността на предразсъдъците срещу собственото му минало и нуждата от евентуално преразглеждане на Османската история. От друга страна, най-успешните опити на източните, и по-специално балкански, историци днес са съсредоточени в усилията да се размият и смекчат фиксираните начини, по които Западът традиционно е стигматизирал Ориента и по-специално Балканите. Виж в тази връзка „Балкани – балканизъм“ на Мария Тодорова, както и „Inventing Ruritania“ na Vesna Goldsworthy. Бел. пр.

Бърнард Луис
Бърнард Луис (род. 1916) е един от водещите световни тюрколози, британско-американски историк, ориенталист и политически коментатор. Понастоящем е професор емеритус в университета Принстън. Специализира по историята на исляма и е особено известен в академичните кръгове с работите си по история на Османската империя.

support

Посетители: 68

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Автора ни дава добра... преди 2 часа
  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 4 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 5 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 5 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 2 седмици
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 2 седмици
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици