Дискусии

18 Април, 2017 523

Македонският комплекс за производство…

Отдел: Дискусии - Свят Автор(и): Самант Субраманиан
Първата статия за Доналд Тръмп, която Борис публикувал,…

Изкуство

20 Март, 2017 2257 2

Истанбул 2016

Отдел: Изкуство - Кино и фотография Автор(и): Мустафа Мустафов
Силно впечатляващ поглед към съседната ни метрополия,…
  • 17 Мар, 2017 1141 1

    Изкуството на развалата

    Отдел: Изкуство - Кино и фотография Автор(и): Джейкъб Микановски
    В какво се състои привлекателността на руините? Не мисля, че днешното очарование от местата на…
  • 11 Мар, 2017 3679 1

    Eротичната фотография на Нели Гаврилова

    Отдел: Изкуство - Кино и фотография Автор(и): Светлозар Василев
    Събитието „16:26:36“ e седемнадесетата самостоятелна изложба на Нели Гаврилова. Тя е една от…
  • 29 Ное, 2016 2097

    За духа и поезията на Весела Василева

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Невена Борисова
    Едно име в литературната ни история, днес познато основно на ценители, продължава да свети, подобно…
  • 26 Ное, 2016 1558

    Неда Антонова: Думите са бижута за масово поразяване

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Неда Антонова
    Неда Антонова е автор на стихосбирки, исторически романи, повести, театрални пиеси и новели.…
  • 01 Ное, 2016 1689

    Защо, наистина?

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Стоян Гяуров
    Защо, наистина? „Менят се времената“ е обяснението на Левчев, допълнено със задоволство от тази…
  • 2016 11 Dilan Ginsberg
    01 Ное, 2016 1860 2

    Защо Дилън?

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Владимир Левчев
    В дома му в Ню Йорк, през декември 1994, на моя въпрос дали поезията не се превръща все повече в…
  • 07 Окт, 2016 2121

    Свръхземната същност на живота

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Боян Пенев (подбрал: Асен Валентинов)
    Общ недостатък на най-младите ни лирици, „модернисти“ е, че зле са разбрали своите учители, за…
  • 07 Окт, 2016 2725 6

    Димчо Дебелянов и доброволчеството

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Славимир Генчев
    Преди няколко години акад. Иван Радев от Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“…
  • 24 Сеп, 2016 4083 7

    Литературни страсти à la Bulgarie

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Александър Кьосев
    Кратката компилация от мнения, обменени във Фейсбук по въпроси, свързани с болежките на днешната…
  • 2016 09 Stanislav Lem
    16 Сеп, 2016 2826 2

    Светът на ръба

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Станислав Лем
    В Русия ставах все по-известен, а на тема „Соларис“ беше откачил не само Тарковски, за чийто филм с…

Изгледи

22 Април, 2017 234

От Рузвелт до Буш

Отдел: Изгледи - Свят Автор(и): Ерик Хобсбом
Ако всички интелектуалци от моето поколение имаха две…
  • 17 Апр, 2017 437

    Подклаждането на открито анти-хомосексуални настроения в…

    Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Роберт Биедрон, Ян-Александър Карон
    Роберт Биедрон е открито хомосексуален човек и един от най-популярните политици в Полша.…
  • 12 Апр, 2017 842

    Отворено писмо на Дьорд Конрад до Виктор Орбан

    Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Дьорд Конрад
    Известният унгарски писател и есеист Дьорд Конрад е написал следното „Отворено…
  • 05 Апр, 2017 1230 1

    Идеята за Европа

    Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Джордж Стайнър
    Гръмоотводът трябва да бъде заземен. Дори най-абстрактната, най-спекулативната идея…
  • 01 Апр, 2017 2020

    Тимъти Снайдър: „Постистината е предфашизъм“

    Отдел: Изгледи - Свят Автор(и): Емил Коен
    Това не е исторически трактат, не е изследване на някакви исторически събития или период.…
  • 01 Апр, 2017 1236 4

    Ясно е как, неясно е защо

    Отдел: Изгледи - България Автор(и): Веселина Седларска
    Най-краткият коментар за тези избори съвпада със забележителното изречение, което…
  • 21 Мар, 2017 1538 2

    Обратният домино-ефект в Европа

    Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Пиерпаоло Барбиери
    След унизителното поражение на Франция във войната срещу Виетмин и инвазията в…
  • 21 Мар, 2017 2600 15

    Сбогом, Източна Европа!

    Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Джейкъб Микановски
    Източна Европа изчезва. Не физическото пространство, а идеята. Онова, което поддържа…
  • 15 Мар, 2017 2656

    Турция: завръщането на султана

    Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Кристофър де Белаг
    На 16 април турците ще гласуват на национален референдум, който, ако бъде успешен, ще…
  • 14 Мар, 2017 1740 5

    Руският канал RT – нещо като BBC? Или по-скоро КГБ?

    Отдел: Изгледи - Свят Автор(и): Стивън Ерлангер
    Западът не се смее. Колкото и Русия да настоява, че RT е просто още една глобална…
  • 11 Мар, 2017 4419 14

    Ариведерчи, отец Паоло!

    Отдел: Изгледи - България Автор(и): Ива Михайлова
    В живота не е като в приказките и историите не винаги завършват с щастлив край. Така е на…

Драскулки

22 Април, 2017 201

Нещо назаем

Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Малкълм Гладуел
Вярно ли е тогава, че думите принадлежат на този, който ги…
  • 2017 03 Or woz
    25 Мар, 2017 1319 5

    Оръжие на възмездието

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Виктор Пелевин
    Към края на втората световна война, когато дори ония членове на НСДАП, които контролираха мислите…
  • 18 Мар, 2017 2104

    Изкуството на неуспеха

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Малкълм Гладуел
    Човешките същества се объркват, когато са под напрежение. Пилоти катастрофират, гмуркачи се давят.…
  • 04 Мар, 2017 1512

    Размисли за Ганди

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Джордж Оруел
    Светците винаги трябва да бъдат смятани за виновни, докато не докажат своята невинност, но…
  • 07 Фев, 2017 1450 3

    Давид и Голиат

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Малкълм Гладуел
    „Давид и Голиат“ описва какво се случва, когато обикновени хора се изправят срещу великани. А под…
  • 19 Ян, 2017 1417 1

    Четвъртък сутрин

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Иван Димитров
    Настоящият текст е откъс от „Софийски дует“ – втори роман на българския автор Иван Димитров,…
  • 02 Ян, 2017 1670

    Истински цветове

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Малкълм Гладуел
    Когато през 1956 г. започва кампанията „Тя прави ли го, или не?“, повечето реклами, насочени…
  • 29 Дек, 2016 9090 2

    История с торта

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Захари Карабашлиев
    Тази история се случи в новогодишната нощ на последната ми зима в България. С жена ми и…
  • 2017 01 KourosNaucratis
    28 Дек, 2016 5106

    Статуята, която не изглеждала както трябва

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Малкълм Гладуел
    През септември 1983 г. един търговец на произведения на изкуството на име Джанфранко Бекина се…
  • 28 Дек, 2016 4024

    Разсейки

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Захари Карабашлиев
    Благодаря ти, Господи, че му изпрати тази болест! Баща ми изкара само един курс химиотерапия и…
  • 22 Дек, 2016 1484

    Нино и Финч

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Вергил Немчев
    Мъжът зад витрината помаха за сбогом, излезе и пресече към кафенето отсреща. Върна се с кафе и…

Видрица

29 Декември, 2016 2346

Най-четените текстове за 2016

Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте…
  • 26 Ное, 2016 1532 1

    Правите кроасани и залезът на цивилизацията

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Адам Гопник
    Международните пекарски кръгове бяха покрусени, както би се изразил „Ню Йорк Таймс“, от…
  • 21 Окт, 2016 1363

    Пролетен полъх в Париж

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    През март месец най-посещаваният парк на Париж привлича погледа най-вече с екзотичните си…
  • 25 Юни, 2016 2323

    Нанкин – стар и нов Китай

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Аврам Агов
    Откъдето и да се погледне забуления в тънка мантия от влага и смог Нанкин, навсякъде се…
  • 08 Мар, 2016 2481

    Зашеметяващият градски ландшафт на Хонг Конг

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Алан Тейлър
    Пространството винаги е било нещо особено скъпо в Хонг Конг. Малката анонимна територия,…
  • 06 Фев, 2016 3687 3

    По Сена, в Париж

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    В Париж Сена често се променя, тя ту е синьоозелена, ту бледокафява, ту просветва от…
  • 01 Ян, 2016 3637

    Най-четените текстове за 2015

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    И така, онова, което започна като експеримент миналата година, тази година продължава,…
  • 12 Сеп, 2015 6421 4

    Как изглежда една вечеря в Нома, най-добрия ресторант на…

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Джули Зевелоф
    Копенхагенският ресторант Нома е бил обявяван на няколко пъти за най-добрия ресторант в…
  • 15 Юли, 2015 4116

    Най-красивите библиотеки по света

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Super User
    Библиотеките са най-пълните и невероятни сборища на човешкото познание. Четенето по която…
  • 06 Юни, 2015 4984 3

    Лондон в червено и черно

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Моис Файон
    Лондон какъвто още никога не сте го виждали. Образцово приложение на принципа Less is…
  • 25 Фев, 2015 4589

    Слизате ли на следващата?

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    В Париж, ако бързате, непременно ще се качите или по-скоро ще слезете в метрото. То…
1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

Серия „Класическа българска есеистика“

Духът на отрицание у българина от Найден Шейтанов

Оптимистична теория за нашия народ от Иван Хаджийски

Превъплъщенията на Бай Ганя от Боян Пенев

Сексуалната философия на българина от Найден Шейтанов

Изток или Запад от Янко Янев

Психология на българина от Константин Гълъбов

Българската интелигенция от Д-р Кръстю Кръстев

Български светоглед от Найден Шейтанов

Нашата интелигенция от Боян Пенев

Национално съзнание от Спиридон Казанджиев

Психология на Априлското въстание от Иван Хаджийски

Народностно обособяване на българската култура от Атанас Илиев

Половата свитост на българина като основа на неговия характер от Стефан Гидиков

Поп Богомил и Свети Иван Рилски от Петър Мутафчиев

За културната криза у нас от Петър Мутафчиев

Изток и Запад в европейското средновековие от Петър Мутафчиев

Проблемата за психологията на съвременните българи от Атанас Илиев

Ако някой би поискал да си изясни смисъла на живота ни от Освобождението насам, особено през времето на последните десетилетия, останал би слисан от странностите, с които тоя живот е изпълнен. Като че ли основната и най-съществена черта в него е отсъствието на всякаква логика. Казал би човек, че сме живели, за да творим парадокси, да доказваме, че сме способни да извратим или да стигнем тъкмо до опакото на всичко онова, което навсякъде и у всички представя цел на всяко естествено и здраво развитие.

Тоя факт в една или друга степен се набелязва у нас решително всъде. Нигде обаче той не изпъква с такава сила и нигде значението му не е тъй голямо, както в областта на образованието и изобщо на духовното ни битие.

Жертви за народната си просвета ние, общо взето, никога не сме скъпели. За това в делото на народното образование минавахме за народ, който далеко е опредил съседите си. И не само при един случай с гордост сме сочили, че по общия брой на училищата си и по процента на грамотността сме почти достигнали равнището на големите културни народи. Още по-значителен изглежда напредъкът ни в ръста на средното образование. Тук вече по относителното число на своите училища – поне до преди година и половина – ние едва имахме равни на себе си. И рядко някой народ може да се похвали с едно – съответно на числеността си – тъй голямо количество „интелигентни“ със завършено средно или висше образование, каквото вече имаме ние..

Всичко това обаче е само едната страна на въпроса, парадната му външност. Всъщност, всеобщата ни грамотност, за която тъй самодоволно обичаме да говорим, представя истинско недоразумение. Най-малко за три четвърти от всички грамотни хора у нас простото писане си остава най-сложното измежду всички изкуства. Тия, които през време на войните са имали възможността да преглеждат войнишката кореспонденция, знаят, че обикновеният грамотен българин не може сносно да напише дори неколко реда. А неграмотността у нас съвсем не е явление специфично за тия, които дължат образованието си само на първоначалното училище. В известен смисъл нещо съвсем обикновено е тя сред питомците и на средното. Разбира се, тук не е дума за неустановения, а в некои случаи и съвсем непоследователен официален правопис, който след няколкократните си промени поставя при некои случаи в затруднения и най-опитни книжовници. Средният тип образован българин не е в състояние да „съчини“ правилно, без груби граматически, езикови или стилни грешки, нито една страница. За това, въпреки грамадното количество „интелигентни“, с каквито вече е претоварен животът ни, толкова малко са българите, които могат да мислят правилно и да излагат на книга мислите си. Когато един чужденец учи езика на дадена страна, обикновено му препоръчват да чете нейния периодически печат. Това е не само, защото в него се пише просто и ясно, както хората обикновено си говорят, но още и защото главното изискване, на което навсякъде един публицист трябва да отговаря, е – да пише стилно и граматически издържано. Само у нас на това условие никой не държи. И всеки, който е общувал с чужденци, навярно не еднаж е слушал оплаквания от българския език на нашата преса. Тя не само че не съдейства да се развие и затвърди, но обикновено похабява чувството за правилна реч.

Това, което е в пресата, в още по-големи размери e в държавните и обществените ни учреждения. Те открай време си остават най-удобният и спокоен приют на безграмотността. Обикновеният нашенски чиновник – голям или малък – продължава да бъде олицетворение на човек, който не само че не знае граматиката на своя език, но няма и най-елементарен усет за него. Поради това нигде тоя език не се обезобразява тъй, както в благословените български канцеларии. Не напразно най-забавните страници на хумористическия ни печат са тия, в които се поднасят образци от словесното творчество на нашето чиновничество. А езиковата култура е най-елементарното качество на образования човек. И който нея не притежава, е лишен от първото условие за всяко по-нататъшно развитие; както – и училищна система, която не смогва нея да насади у питомците си, сама дава доказателства за своята негодност.

Но това тържествено шествие на полуграмотността у нас не е нещо, което съществува изолирано и само за себе си. То е само частичен и външен израз на друго явление, по-съществено и с по-голямо значение: необикновения ръст на така наречената полуинтелигенция. Особените условия, всред които светът се озова след голямата война, предизвикаха появата на тая социална категория почти във всички страни. Но докато там тя е нещо ново, у нас – поради причини чисто нашенски, тя не е липсвала никога през целия период на свободното ни съществуване.

Освобождението ни завари в много отношения съвсем неподготвени, за да заживеем, както трябва. Държава и общество за устройството и отправлението на многобройните си и разнообразни служби чувстваха нуждата от цяла армия малко или много квалифицирани работници. Потребни бяха хора за разните клонове на държавното и обществено строителство, дейци в стопански и културни институти, школувани специалисти в различните свободни професии или технически служби. Трансформирането на народното ни стопанство, поради новите условия на производството и размяната и поради настъпилата сложност в социалните отношения, изискваше и от обикновения жител на града и селото знания, от каквито в миналото рядко некой чувстваше особена потреба.

Пред тоя, тъй остро усетен, недостиг от образование и от „учени“ хора, държавата не можеше да остане безучастна: тя бе най-рано и най-силно засегната от него. Притури се още и съзнанието, че като народ във всяко отношение сме твърде закъснели и че на всяка цена трябва да догоним тия, които с ни изпредили. Всичко това превърна грижите за екстенсивния ръст на училищната просвета, особено тия за средното и висше образование, в основен стимул на културната ни политика. Колкото недостатъчно подготвени и да се явяваха питомците на нашите училища, и тия, които се изпращаха да добият набързо образованието си в чужди учебни заведения, те все пак се явяваха по-годни от другите, които не бяха минали никаква школа. Увлечени в това направление обаче, ние отивахме към все по-големи крайности. Защото и след като нуждата на държава и общество от масов приток на интелигентски кадри вече значително намаля, процесът на тяхното създаване не само че не бе ограничен, но се и засили. Паралелно с това, вместо да бъдат повишени, намаляваха и изискванията, на които трябва да отговаря образованият човек. Безспорен, но многозначителен факт е непрестанният стремеж у нас от десетилетия насам да се облекчи учението, да се направи то възможно по-просто, следователно, – достъпно и за най-посредствените. „Модерни“ педагогически веяния се надпреварваха, за да се поставят в услуга на това движение, при което всеки можеше да получи формално признание за образован човек.

Така, заживяло още от самото си начало при условия твърде неблагоприятни за работа, българското училище все повече падаше, вместо да се издига и да засиля въздействието си върху своите питомци. И всяко ново поколение от тия последните излизаше от него по-малко подготвено. Вместо да превъзхождат духовно своите бащи, децата се явяваха по-негодни от тях.

Намесиха се причини и от друг характер, които стихийно тласкаха развитието ни в еднаж поетите насоки. Войните предизвикаха дълбоко разстройство в икономическия ни живот. Националното ни богатство намаля; извънредно много се ограничиха и възможностите за поминък чрез непосредствена стопанска дейност. Така животът и земята ни се оказаха вече тесни за поколенията, които подрастват. И при липсата на всякаква други възможности, тям оставаше единствения изход – да се насочат към училището. Знанието е най малкото, което ги интересува; склонност към духовни занятия грамадната част от тях съвсем и не чувства. Това, което те дирят от училището, са дипломите, а от живота – хляб и след това, – удобство и лека кариера.

Така се създаде и увеличи, докато най-сетне доби пълно преобладание в живота ни, тая маса от хора, свършили разни видове училища, претенциозни и самонадеяни, но в голямото си мнозинство лишени от всякаква култура; късогледи егоисти, за които светът свършва там, догдето се простират границите на собственото им благополучие, или – в най-благоприятен случай – задълженията, които им налага тяхното непосредствено занятие. Повърхностни, лениви и равнодушни, те са готови обаче да резоньорстват на всяка тема. Самодоволни, защото им липсва самокритика, те се явяват критически настроени към всяко творческо усилие в нашата общественост, понеже знаят, че тъй се освобождават от задължението да му сътрудничат. В едни случаи безпринципни и способни на всеки компромис, а в други – готови да се наредят зад всяко модно веяние, щом като, без да изисква от тях каквито и да било жертви, то им обещава некакви облаги, или поне им осигурява възможността да минат за напредничави. Това са хората, които дирят равните пътища в живота и се плъзгат по повърхността му, но никога и не помислят да надникнат в скритите му гънки. Цялата мъдрост, с която живеят, се изчерпва със заучени формули. Повечето от тях нищо не търсят да разберат и научат, поради простата причина, че нямат никакви духовни потреби, а не са свикнали и да мислят.

Тая маса от полуобразовани хора се среща днес във всички среди на нашата общественост – от низините до върховете ѝ. Затова животът ни е задръстен и обречен на безплодие. Нашето нещастие обаче произтича не толкова от големия им брой, колкото от това, че те у нас никога не са били лишени от възможността да играят значителна роля в тоя живот, а през последните десетилетия – да изстъпят и като ръководна сила в него. Те се явяват навсякъде: в публичността – като безогледни демагози; в държавни и обществени учреждения – като важни бюрократи. Намираме ги в стопанските и културни институти, гдето дават вид, че промишляват и работят; по стъгдите, гдето шумят, или по ъглите, гдето шепнат, недоволстват и интригуват. От тях зависи всичко. Защото те са, които създават настроенията и смогват да използват всяко обществено недоволство, при все че – като решаващи фактори, – именно те или техни събратя са истинските сеячи на всяко разочарование и отрицание. Те държат в плен и съзнанието на масите. Тия последните в душата си ги ненавиждат, но вървят след тях поради това, че няма други, след които да тръгнат: срещу тях в живота ни липсва всякаква организирана сила. И няма откъде да се яви. Защото през целия период от освобождението си до днес ние не успяхме да създадем в средата си това, което се нарича духовен елит – обществен слой от морално здрави, проникнати от традициите на своя народ и всестранно просветени люде, каквито стоят начело на всяко нормално развиващо се общество, ръководят и съгласуват или контролират отделните негови прояви. А, като що годе значителна обществена величина, не се създаде у нас и оная културна среда, от която такъв духовен елит би могъл непрестанно да се попълва и обновява, която заедно с това би му служила за необходима обществена опора, осигурявала би му възможността да въздейства върху съзнанието на масите. Обществените функции на подобен елит се изпълняват у нас от същата полуинтелигенция.

Тая е причината, загдето нито в една област на националното си и държавно строителство ние нямахме и за това не можехме да следваме здраво обмислени и ясно начертани цели и загдето отсъстваше всяка приемственост в развитието ни. Липсата на кристализирана и носена от обществен елит национална мисъл у нас обяснява също тъй, защо въпроси от съдбоносно значение за племето ни от десетилетия напразно очакват да бъдат, не дори разрешени, а просто съгледани; защо големи културни почини остават в областта на мечтите и на хубавите пожелания, а други, поради това, че липсват хората, които би могли да им дадат плът и кръв, залиняват още при самото си раждане.

До каква степен е опустошен животът ни и колко голяма е липсата на „хора“ у нас, се вижда особено днес, когато тоя живот е спрял върху един от най-съдбоносните си завои. Искаме да ликвидираме с миналото, а не знаем как да сторим това и с какво да го заменим. Нужни са умове, за да покажат пътищата, които трябва да се поемат, водачи, които да поведат из тях, и най-сетне – кадри от изпитани труженици, които да ги разчистят и направят проходими. Не се явяват обаче нито едните, нито другите. И в усета за пълното си безсилие се виждаме принудени да се занимаваме с формите и да припишем всичко тям, забравяйки, че всяка форма е израз на определено, съответно ней съдържание, без наличността на което е обречена неминуемо да се из роди и свърши с резултати тъкмо обратни на тия, които са били очаквани от нея. Нали именно на това обстоятелство – отсъствието на живо, предварително дадено съдържание, т. е. на идеи, които носят разрешение на узрелите проблеми, и на хора, годни да въплътят тия идеи, – се дължи несполуката на всички по-раншни опити да бъде изведен живота ни от безпътица, нали все поради същата причина такъв край, изглежда, ще бъде отсъден и на последния измежду тях?

Обикновено се счита, че изворът на всичкото зло в живота ни днес лежи в нещастния изход на войните, в умората и разочарованията, които те донесоха на народа ни. Вярното в случая е единствено това, че войните с всичките им последици само спомогнаха, щото кризата да получи особено болезнен характер. Защото претърпените погроми не бяха нищо друго, освен естествена последица все на същия основен недъг у нас – отсъствие на зряла национална мисъл и на водачи дорасли за призванието си. Нима нашият физически и духовно тъй здрав народ, след като даде всички поискани от него усилия и жертви в тия войни, би стигнал до катастрофа, ако тия, на които всецяло бе поверил съдбините си и които бяха длъжни да промишляват за него, знаеха какво вършат и накъде го водят?

„Политици“ от разни степени и величини ние винаги сме имали в изобилие, дори много повече, отколкото това е естествено и нужно за един народ като нашия. На политиката у нас винаги се е гледало като на най-лесното и най-достъпното от всички занятия. За това и полуинтелигентът намери в нея най-благодатното измежду всички поприща. И тъкмо тази е причината, загдето тук бе тъй пълна липсата на творчески умове и загдето обикновеният политически деец у нас – както нигде другаде – до такава степен е лишен от подготовката и изобщо от качествата, необходими за тоя, може би, по-сложен от всеки друг род дейност. Някога историкът на нашето време ще се чуди на жизнената сила, развърната от народа ни в преживените големи събития; ще се чуди, може би, и на издръжливостта му в тежките следвоенни години. Това обаче, над което сигурно ще спре най-много вниманието си, ще бъде въпросът – как тоя силен и бодър народ в най-критическите години на новата си история не смогна да излъчи из себе си нужните му водачи, а остави съдбата си в ръцете на недорасли духовно свои синове.

При един или друг случай, когато се е заговаряло у нас по тоя въпрос и са се дирели отговорностите, между другото и в духа или в системата на политическия ни живот, с всички негови тъмни особености, често са се чували позовавания към миналото, към епохата непосредствено след освобождението: от тогава тая система и дух водели началото си и именно тям, все пак, сме дължали ние всичкия си осъществен до сега напредък. Тъй сложената защита обаче ако не представя някакво недоразумение, сигурно разчита на наивността на тия, за които е предназначена. Защото същността тук е именно израждането на онова, което някога бе започнато и, при благоприятни условия, можеше да даде нещо, наистина хубаво и добро. A най-верен признак на подобно израждане винаги са се явявали усилията на недостойните епигони да прикрият със заслугите на големите си предшественици своите собствени прегрешения и нищета.

Както отделните хора, тъй и народите, са склонни във времена на нещастия да се самооправдават, като отдават всичко на стечението на слепи случайности и изобщо на обстоятелства, лежащи вън от самите тях. Нещо подобно като че става в случая и с нас. Казва се, – нима на един народ като нашия, едва що възкръснал от пепелищата на миналото си, лишен и от опита, който само времето може да даде, нима на един такъв народ може да се хвърли упрекът, че в късия период на свободното и съществуване не е успял духовно дотолкова да възмъжее, че да налучка верните пътища на своето развитие, създавайки заедно с това – и необходимите му кадри от ръководители?

Всичко това може да е тъй, но само в известен смисъл и до известна степен. Защото не е напълно вярно, че свободния си живот ние започнахме без всякакъв духовен капитал и без достатъчен свой опит. Нашето политическо освобождение се предшестваше от дълъг период на борби за духовна свобода и църковно самоуправление. В тия борби народът ни прояви не само удивително сцепление и издръжливост, но и рядка дисциплина. За да се стигне обаче до крайния успех, всичко това далеч не бе достатъчно. В превратностите, през които минаха тия борби, тогавашният българин прояви такъв такт, методичност и умение да се подготвят, предугаждат или изчакват събитията и се използват благоприятните обстоятелства, че буди и днес удивлението ни. Народната маса тогава не всякога изстъпваше на сцената. Тя влизаше в действие, само когато – грижливо подготвени от мълчаливата работа на признатите ѝ водачи – настъпваха моментите за нейния натиск и той можеше да произведе желания ефект. Най-важното в тоя бавен процес на национално осъзнаване и възмога бе, че такива избраници, народни водачи не само съществуваха, но образуваха цяла плеяда: всеки достатъчно подготвен за службата, която неговите знания, способности или обществено положения му отреждаха, и всеки напълно проникнат от съзнанието за отговорностите си. Жертвите, които трябваше да се дават, не намаляваха броя на тия труженици, защото чувството за дълг бе вече разпалено в много сърца и на местото на един ратник, излязъл от строя, бяха готови да изстъпят редица други. Тоя духовен елит бе, който със своята мисъл и дело не оставяше започнатото движение да затихне и внушаваше на всяка враждебна сила усета, че има пред себе си съпротива, която мъчно би могла да бъде преодоляна.

Възпитани от примера на тия люде и носители на техните завети бяха и мнозина от първите зидари на новата ни държавност. И тям тя дължеше всичко добро, което понесе в себе си, а ние – всички постижения през новото време. Продължителите на делото, започнато от тия първи зидари, не бяха следователно принудени да градят върху нищо. Те бяха получили едно – наистина не особено голямо, но ценно – наследство и имаха лекия дълг да го запазят. На тоя именно дълг те измениха.

А за да се види какво представяха в това отношение другите и, следователно,– какво можехме да направим и ние, достатъчен е един малък паралел със западните ни съседи. Тяхното освобождение не бе предшествано от тъй буйно просветно движение, както нашето. При устройството на свободния си живот, те нямаха зад себе си нито примери, нито завети като нашите. И все пак, неизминали тридесет години от освобождението им, и там вече съществуваше национална и държавна идеология, от каквато ние и до днес сме лишени; имаха те и нещо по-вече – цяла фаланга от духовни водачи, които заработиха за нейното осъществяване. Още в 1844 година се яви знаменитото „Начертание“ на Илия Гарашанин – програма за разрешение на „югославянската национална проблема“ от тогавашното сръбско княжество. В тоя документ бяха нахвърлени големите линии на сръбската национална и държавна политика, нейните далечни цели. И въпреки превратностите и разочарованията, с които животът на малката съседна държава бе тъй богат, нейните представители следваха тия основни линии неотклонно през течение на много десетилетия. За това, когато настъпи времето на съдбоносните решения, ония там, външно много по-слаби от нас, се оказаха далеч по-подготвени да се справят със задачите си.

Вековете на робството оставиха у нас твърде тежки наслоения и още много време ще трябва да изтече, докато се освободим от тях. Редица външни фактори упражняваха, особено в най-новото време, влияния, също тъй не всякога благотворни върху ни. От особено значение тук бяха двете големи събития, с които почна новото ни свободно съществувание: Освобождението, за което ние сами нямахме никакви заслуги, а след това – неочаквано лекият ни успех при Съединението и войната в 1885 г. Не е местото тук да се спираме върху значението на тия две събития за целия ни по-сетнешен живот. Достатъчно е да обърнем внимание само на една от техните последици. – Ние заживяхме с лекомисленото съзнание, че големите постижения в историческото битие на един народ не се нуждаят от дълга и всестранна подготовка, от предварително и умело организиране на неговите духовни и материални сили, от внимателно претегляне на много външни обстоятелства. Поради това, народът ни навлезе в най-новата си история с психиката на парвенюто и авантюриста: две черти, които и до ден днешен образуват най-характерната особеност в духовния образ на нашия полуинтелигент.

В епохата на възраждането ни – епоха на безшумен труд и постепенна възмога, когато всяка лека кариера бе изключена, а общественото поприще изискваше готовност за саможертва, – тоя психологически тип бе невъзможен. И ние вече знаем, че неговата поява дойде по-късно, а широкото му разпространение – едва през първите десетилетия след Освобождението. Времето, което наследи тоя период, все повече увеличаваше духовната пустота сред нас, за да ни доведе до днешното състояние, при което всяка „духовност“ е почти отречена, а на човека, всецяло живеещ в мира на идеите, се гледа като на чудак или на същество от съвсем други свет. Затова – въпреки страшната „нужда от хора“, каквато се усеща почти навсякъде – такива не се явяват. Или пък, ако все още тук или там могат да се намерят, предпочитат да стоят настрана, усамотени като истински отшелници. Духовните връзки между тях и обществената среда са скъсани, тъй като те знаят, че в нея не ще бъдат разбрани, а още по-малко – достатъчно подкрепени.

***

Така, оставен на слепите сили в него, животът ни тъпче на едно место, за да дочака може би нови катастрофи. Защото всеки изминат ден намалява общата ни съпротивителна способност, а следователно – и възможностите да се преодолее днешното състояние. Истинска заблуда би било да се успокояваме с мисълта, че тъй като криза преживява целият свят, нам не остава друго, освен да очакваме излекуването си чрез него – от мерките или средствата, които по-мъдрите и по-опитните от нас приложат за себе си. Едничкото общо нещо между нас и тях е може би само това, че и тук и там материалните основи на съществуването са разклатени и че върху повърхността на обществения живот, в една или друга степен, е изплувала полуилтелигентността.

Но духовната криза всред напредналите общества е в известен смисъл, нещо съвсем различно по същността си от преживяваното у нас. Там тя е последица от това, което бихме могли да наречем свръхкултура. Развитието там е стигнало една точка, по-нататък от която като че ли е невъзможно да се отиде. А в историята действат същите закони, на каквито е подчинена и биологията: застоят предизвиква разложение и упадък.

Преситено от всичко, що има, човечеството там се чувства отвратено от него. И, безсилно да го замени с нещо по-хубаво и добро, то добива вкус към елементарното и грубото, дори извратеното, предава се на истинска вакханалия. А еднаж настъпила тя, отприщват се всички язове и животът се превръща в мътилка, гдето нещата загубват истинската си стойност.

Би било съвсем несъобразно с действителността да се говори у нас за подобна културна хипертрофия и за пресищане от продуктите на съвременната цивилизация: нейните истински ценности и до днес ни остават непостижими. И ако в некои области или прояви на живота ни, споменатата вакханалия вече прониква, това се дължи на обикновения инстинкт за подражание, особено присъщ на всички недорасли. Упадъкът обаче намира у нас една среда, която, поради низката степен на развитието си, особено му благоприятства. При все това, ако днешното ни състояние се дължеше само на тия нови и външни влияния, то не би било тъй тежко. За жалост има и нещо друго: вътрешната разруха, в която те ни заварват и която засилват.

Какъв изход ще намери светът из днешния хаос, – това днес никой не е в състояние да предвиди. Може би тоя хаос ще се шири и задълбочава, докато най-сетне, след дълги мъки, из него изникне нещо съвсем различно от настоящето. Но може би, уморено от много блуждения, човечеството ще се върне към изпитаните стари ценности, като ги пригоди към изменените си нужди. Подобни ценности съдържа всяко минало. във времена на съмнения те, наред с всичко друго, могат да бъдат отречени и стъпкани, за да бъдат изровени по-късно и запазени като трайно достояние на живота. Едно е само вън от съмнение – че най-безболезнено и леко ще разрешат проблемата за бъдещето си тия общества и народи, у които, въпреки всичко, общото културно равнище остане на най-голема висота и духовното начало – най-малко нащърбено. В тях духовният елит, като по-голем или по-малък обществен слой, никога не ще изчезне, нито пък неговата изолация от останалата обществена среда ще бъде възможна. Не ще бъдат всецяло парализирани и силите на самосъхранението им, които се коренят в преданията на миналото. Тъй или иначе известна приемственост в тяхното развитие все ще бъде запазена.

Всичко това у нас липсва и тъкмо в тая липса лежат опасностите, на които сме изложени. Самата културна криза, която за целия свет настъпи едва след завършека на голямата война, за нас започна всъщност още от първите години на свободния ни живот. Защото именно от онова време тръгна рушенето на народния ни бит, – едничкото завещано нам от миналото културно наследство, – и поведоха своето начало безплодните усилия да пресадим у себе си истинските придобивки на чуждото културно творчество. От тогава, та и до сега, тая криза расте и се задълбочава, тъй като нито едното се помъчихме да спасим, нито пък другите бяхме в състояние да усвоим. Тъй заживяхме съвсем дезориентирани, без своя цел и без свой път, пленници на временни настроения и на необмислени увлечения и за това – без да бъдем способни да влияем на събитията, в които се виждахме замесени, – сами се превръщахме в тяхна играчка. Не от свръхкултура, за каквато може да става дума на Запад, а от истинска културна анемия, с всички нейни последствия, е обхванат животът ни. И главно поради това се оказва той днес лишен от всякакви опори.

Другаде съществуват достатъчно оформени, малко или много крепки обществени класи, със свои обществени и културни идеали. Общото разложение не оставя и тях незасегнати, но все пак те са, които във времена, като днешното, могат да обединят обществата около такива идеали и да стимулират движението към тях. У нас такива класи не успяха да се създадат. Някогашното занаятчийство, което стоеше на чело на развитието ни, днес е превърнато в социална развалина. Останалата част от българската буржоазия, която тогава вървеше наред с него, вече отдавна е абдикирала от националния си и обществен дълг. По-право – тя никога, в най-ново време не се оказа достатъчно дорасла за него. Селото тъне в материална мизерия и духовна нищета и заедно с други обществени среди плаща данък на демагогията. Поради всичко това разнебитена е и държавата ни. На опасност е изложено бъдещето и на самата нация. Така кризата, от която е обхванат животът ни, не само по естество и дълбочина, но и по размери, е доста различна от оная в много други страни. За нас тя вече отдавна е станала криза държавна и национална. Ако другаде въпросът е, в какво личността трябва да вярва и накъде да тръгне, за да добие липсващото ѝ вътрешно спокойствие, у нас е поколебана и все по-вече се руши вярата не в човека изобщо, а в самите нас, в собствените ни сили като народ и в способността ни сами да уреждаме своите съдбини.

Общества, доведени до състояние като нашето, за да бъдат спасени, трябва да развърнат особени усилия. Стимулът, който е в състояние да събуди тия усилия и ги впрегне в действие, може да бъде само съзнанието за размера на опасностите, които трябва да бъдат избегнати. И когато, по-нататък, това съзнание стане факт, нужно е да намери то въплъщението си в хората, които могат да го превърнат в дела.

Некога твърде разпространено бе и с особена почит се ползваше учението, според което личността се явява изпълнител на мисия, възложена ѝ от повелите на времето. Ролята на личността в историческия процес се свеждаше, според тоя възглед, до тая на медиума в спиритическия сеанс.

Днес това схващане е преодоляно. Коригираха го големите световни събития, на които сме съвременници. Личността не е оръдие на некакво фатално предопределение, което направлява историческия процес, а е жива творческа сила в него. Тя е мерилото и гаранцията за всичко. Достатъчно е да си спомним неотдавна преживяното и да се огледаме близко или далеко около нас, за да се убедим, че това е тъй. Излязоха победители от страшните световни стълкновения не изобщо народите с високо съзнание, дисциплина и стегната организация на своите духовни и материал ни средства: победата бе изтръгната от ония, които, свръх всичко това, бяха работили най-всестранно над развитието си и които на чело на всички области в живота си имаха истински ръководители. И днес с най-голем успех срещу вилнеещата разруха се борят все народите, у които по един или друг начин, в зависимост от особените им условия, проблемата за духовното ръководство е най-сполучливо разрешена. Ако в общества, устроени и сравнително здрави вътрешно, значението на личността не може да бъде подценено, толкова по-големо се явява това значение у другите, гдето обществени сили липсват или пък са парализирани, но инстинктът за самосъхранение все още не е всецяло угаснал.

От това гледище не само краят на опитите, правени в областта на нашето обществено и политически преустройство, но и цялото ни бъдеще, зависи само от едно: ще се намерят ли още сега или в най-близко бъдеще умовете, които да прозрат всички истински нужди на живота ни и дадат указание за преобразованията в него; ще се явят ли и волите, способни, без оглед на всички пречки, да осъществят техните идеи. И нека не крием: страховете на всички ни идват не от съзнанието, че потенциалните сили в народа ни са изчерпани, а от това, че хора с потребните качества почти не виждаме. Да се създадат те, може би е най-големата задача на нашето време: от това зависи съществуванието ни като народ. И тук изстъпва историческата роля, която – не на последно место – има да изиграе българското училище. Само то може да ограничи по-нататъшния ръст на полуинтелигенцията в нашия живот и да издигне общото културно равнище на обществото ни, а главно чрез него ще е възможно да се създаде и духовният елит без който ние и занапред, както до сега, ще продължаваме да блуждаем и хабим силите на своя народ, за да видим най-сетне загубени сетните възможности да се спаси независимото му развитие.

Просвета, кн. 4, год. I., декември 1935 г. 

Източник

Петър Мутафчиев
Петър Стоянов Мутафчиев е български историк византолог и специалист по средновековна история, член на БАН (1937), редовен професор в СУ (1937). Автор е на трудовете „Българи и румънци в историята на дунавските земи“ (1927), „Из нашите старопланински манастири“ (1931), „История на българския народ“ в два тома (1943), „Книга за българите“ (1987) и други. Баща е на автора на исторически романи и учен османист акад. Вера Мутафчиева и на физикохимика Боян Мутафчиев.
Други статии от този автор
Посетители: 59

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Коментари

  • Л. Стефанов писа Още
    Две знакови гледки в... преди 2 дни
  • Иван Митев писа Още
    Ситуацията в Република... преди 3 дни
  • Иван Младенов писа Още
    Здравейте,
    всъщност,... преди 6 дни
  • деду Въсу писа Още
    поздравления... шапка... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Може в Източна Европа да... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Въпроса с истината за... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    "Кръчмарски... преди 1 седмица
  • Севда Маринова писа Още
    Религията създава... преди 1 седмица
  • Валентина Минчева, журналист, писа Още
    Безпощадно, талантливо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Разбира се, никой не ми е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напудрен глупак, който... преди 2 седмици
  • Димитър Венков писа Още
    Я да видим познанията на... преди 2 седмици
  • Митко Генов писа Още
    Блестящ познавач,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Бих искал да попитам кой... преди 2 седмици
  • Славимир Генчев писа Още
    Много от т. нар. десни... преди 2 седмици
  • Дора Апостолова писа Още
    Типични разсъждения на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря на Златко за... преди 2 седмици
  • Дамян Цоневски писа Още
    Силно тенденциозна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Човек трябва да е сляп,... преди 2 седмици
  • Йордан Нихризов писа Още
    Един кратък анализ на... преди 2 седмици
  • Тодор писа Още
    Хубава статия. Няма... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Набързо откъм фейсбук...... преди 2 седмици
  • галка писа Още
    Хората са жестоки със... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Четох внимателно текста,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Или не сте чели... преди 3 седмици