Дискусии

19 Януари, 2022 164

Трансджендърното детство не е „скорошна…

Отдел: Дискусии - Култура Автор(и): Джулс Джил-Питърсън
Знам една история за трансджендърно момиче от селски район…

Изкуство

08 Януари, 2022 274

След „Малък живот“ новият голям роман…

Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Гиш Джен
Може ли една американка от азиатски произход да напише…

Изгледи

21 Януари, 2022 44

Историята на Франко А., или войната за…

Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Катрин Бенхолд
В разгара на мигрантската криза в Европа в полицейския…

Драскулки

18 Януари, 2022 138

Фунес паметливият

Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Хорхе Луис Борхес
Фунес паметливият Автор(и): Хорхе Луис Борхес
  • 14 Ян, 2022 271

    Аквариумът

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Александър Хемон
    Вярвам, че има психологически механизъм, който не позволява на повечето от нас да си представят…
  • 03 Ян, 2022 321

    Навън и гола

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Етгар Керет
    Навън пече слънце, а долу на моравата моята приятелка лежи гола. Двайсет и първи юни, най-дългият…
  • 20 Дек, 2021 356

    Ужасните страдания на директора на завода

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Илф и Петров
    Докато преглеждаше сутрешната поща, директорът на Горкиевския автомобилен завод попадна на едно…
  • 20 Дек, 2021 731 5

    За моята causa perduta

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Златко Енев
    Получих днес едно читателско писмо, по принцип доброжелателно и дори, може да се каже,…
  • 02 Дек, 2021 1060 4

    За „случая“ Джей Кей Роулинг, или измамността на човешкия…

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Златко Енев
    Бум! Вероятно тези два първи абзаца са напълно достатъчни, за да се разбере мощта на бурята, която…
  • 29 Ное, 2021 850

    Разговори по време на закуска

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Илф и Петров
    Семейството беше тричленно – таткото, майката и синът. Таткото беше открай бреме болшевик, майката…
  • 15 Ное, 2021 659

    Екзистенциализмът е хуманизъм

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Жан-Пол Сартр
    В светлината на всичко казано нещото, в което ни упрекват, в крайна сметка не е нашият песимизъм, а…
  • 12 Ное, 2021 557

    Толстой и Просвещението

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Исая Бърлин
    Мненията на Толстой винаги са субективни и могат да бъдат (както например в съчиненията му за…
  • 11 Ное, 2021 564 1

    В памет на паметта (откъс)

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Мария Степанова
    Почина леля, сестрата на татко, беше малко над осемдесет. Не бяхме близки и зад това се влачеше…
  • 22 Окт, 2021 478

    За надеждата

    Отдел: Драскулки - Свободен текст Автор(и): Златко Енев
    Виждам, че много български интелектуалци (никакъв ироничен подтекст) изказват повече или по-малко…

Видрица

03 Юли, 2021 1361 4

„Либерален преглед“: 4000

Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
Заглавието казва всичко: това е 4000-ят текст, който се…
  • 22 Юни, 2021 1237 1

    За преживяванията от детството

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Травматичните преживявания от детството са нещо като белези от рани, които – дори и ако…
  • 16 Май, 2021 1322

    За реалността на мечтите, или „Енев гамбит“

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Страстта към шахмата дойде сравнително късно в живота ми, някъде към 15-годишна възраст.…
  • 24 Дек, 2020 1720

    Равносметка на една чумава година

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Не знам какво самите вие сте научили от пандемията, за мен основната поука беше да не…
  • 20 Ян, 2020 4122

    Селският гений: Удивителни снимки от съветския живот,…

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Амос Чапъл, Захария Куснир
    През пролетта на 2016 г. студентът по филмово изкуство Виктор Галуска проучва едно…
  • 22 Юли, 2019 4469 4

    За непостижимата лекота на красотата

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Не знам дали красотата действително ще спаси света, но при всички случаи съм съгласен, че…
  • 09 Юни, 2019 3984

    Снимки от чернобилската катастрофа, 1986

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Преди тридесет и три години, на 26 април 1986, серия от експлозии унищожи реактор № 4 на…
  • 28 Сеп, 2018 7469 2

    С надежди за едно ново начало

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Уважаеми читатели, Оттук нататък „Либерален преглед“ ще излиза през неопределени…
  • 02 Мар, 2018 8157 2

    Татуировката – изкуство или кич?

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Искаме или не, татуировките са вече неразделна част от съвременния начин на…
  • 14 Дек, 2017 7788

    Най-четените текстове за 2017

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Апр, 2017 9373 1

    Ваканция в Иран

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Невша Таваколиан
    През 1980-те, когато бях дете, семейството ми рядко си позволяваше ваканции. В Иран…
1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Из сборника със свободни съчинения

Наскоро станаха 27 години, откак загубих жената, за която бях любимият мъж. Най-любимият, безценният, неповторимият, най. Майка ми отлетя към скутите на Бога едва на 50 години. Напусна ме, за да бъде по-близо до Твореца. И мой застъпник пред него, мой душевен посредник по сделката с греховете ми. Дълг срещу грехове, грехове срещу човещина на изплащане.

Не съм единственият, който рано е загубил своята света богородица, (пише се с малко „б“!). Всички малки същества – от змийчето до пиленцето, от бебето до червейчето, са по своему ангели. И по своему божии твари, с високонадежден коефициент. По-късно всички ставаме зверове. И маймуната в началото е богородица за своята рожба, и за рожбата тя е малка богиня, макар и с увиснали цици и неприлично зачервен задник. Да не говорим за зъбестия й сурат.

Но как стана тъй, че отвратихме децата си от майка България? Как стана, че сме като изтръпнал крак – вече не усещаме общата болка по нашето, по общото, по своето… Не мога да отговарям за другите, и при мен нещата са всьо не так, как надо.

Приятел доцент ме покани да изнеса няколко лекции пред студентите му по проблемите на поетическия превод от руски. Влизам в Университета и гледам некролог. Леля ми. Известяват на студентите, които въобще не я помнят, че вече 40 дни е оттатък небесния океан. В небесната Америка, във въздушната комуна, в космическото огледало… Преподаваше руски в Алма матер, подобно на майка ми, която пък учеше в школото децата на този език.

Студентите ме чакаха да им говоря за тайнствата на превода, за бардовите текстове и българските им превъплъщения, издрънках си за пореден път душата – повечето от бъдещите магистри филолози не знаеха и дума по московски.

След края на разговора между глухонеми, два часа по-късно си развях пеша и се забих директно в отрупаната със сняг Руска черква на „Цар Освободител“.

Дотук добре. Преминах с леден вид наглите просяци, дето само не ми бръкнаха в носа от желание да покажат мнимата си недъгавост (кога ли ще извъртя една тупалка на някой пореден разкекерчен инвалид, с мазна усмивка на страдалец?!), избутах тежката завеса след вратата на храма, охраняваща топлината, и запристъпях навътре.

Пред мен – въже. Свещниците изнесени в преддверието, пред гишето за свещи и кръстчета. В утробата на храма – жена с парцал и кофа вода. Мие, хигиенизира, шета. Празник ли е, делник ли е, санитарен полуден ли е, Путин ли е влязъл нелегално в Българско, или някой петролен бос ще коленичи пред амвона, чорт возмьот?..

Не питам, защото не съм дошъл да питам. Дошъл съм да се уединя и да потреперя вътрешно с върха на пламъчето от свещиците. Да помълча, защото всичко е казано, когато някой вече не може да те чуе. Или чува, ама ние не го чуваме.

Примирих се, че съм попаднал в неподходящо време и на неподходящо място, че се налага да се сбутам о другите дебели зимни палта, които също като мен търсят място пред трите сбутани една до друга икони, че ще изчакам реда си като пред обществена тоалетна, за да освободя съвестта си и да излея гузността си – канех се от сума ти време, мислех да се обадя на леля ми, старицата, ама не се обадих…

Но нещата не се сбъднаха както ги бях наредил, както се бях примирил. До гишето за свещи имаше друго стъкло, зад което едра мамаша въртеше степния си декарник. Нямаше да я забележа, въпреки обемите й, но тъкмо запалих за Бог да прости и цялата черква заехтя като женска обществена баня. Мамашата беше залапала слушалката на служебния си телефон и гръмко обясняваше нещо на някаква друга, която явно не разбираше от дума, та се налагаше да й се повтаря и потретя на нейния роден руски: когато се обади, ако се обади, може да се обади, но непременно й кажи, ако се обади, вместо мене й кажи, нали, да, добре, но ако не се обади... И всичко това отново. И пак отново.

Постоях празен като улук, в тенекиено настроение и зачаках тая овца да спре, за да мога за миг поне да си представя лицето на мама, на леля ми, на две рускоезични жени, българки, вадили хляб си с този език, от който сега ми се драйфаше… Стисках зъби, и си виках, Боже, прости й, тъпа е горката, не знае, че е тъпа, че е отблъскващо тъпа, майната й, не съм дошъл тук да се гневя, не съм дошъл да се дразня, ей сега ще млъкне курицата й с курица, и ще настане малката тишина за мигновеното усамотение.

Но не би. Петите ми се качиха в ушите, идваше ми да викна: „Млъкни ма, мамуня!“, ама щях да сепна и останалите човеци от групата, въртяща се около трите почти недостъпни икони. Явно е трябвало да преживея и този срам – Господ да отблъсне молитвите ми, и то чрез една едрогабаритна директорша на храм. Дали защото съм кофти племенник или недотам покорен в скръбта си син, или и двете заедно? Все едно – до мигновение не се стигна.

Все пак се приближих до руската мадона с кофата и парцала и просъсках нарочно на български: „Тая вече половин час дрънка по телефона, това все пак е църква, а не махленска баня. Кажи й веднага да млъкне!“ Оная със слушалката беше обърнала мощен гръб на молителите и продължаваше да трака като шевна машина. Мадоната на мизерията изостави парцала си и отиде при безкръстната крестьянка и й прошепна нещо на свободното ушно отвърстие. След миг громкото ехо намали децибелите си, но интересният разговор продължи: ако се обади, кажи й, че аз не можах да се обадя, но много исках да се чуем, непременно й кажи…

Е, нищо не помага на кроткия човек.

Извъртях се на пета, взех кръгом марша на един крак и се понесох навън. Иначе щях като Разколников да й строша телефона в кухата кофпомпа. И да ида да се предам в първия царски участък.

Явно от мен не става приличен християнин. Дали да не взема да се обрежа? Не, малко ми е късно да рискувам с остатъка от интимната си кожа. Дали да не туря ножа на православната си душа и да й метна едно римо-католическо расо? Не, няма да й отива, късно ми е да ставам папа, а можех…

Най-добре е да се посветя на някоя от многото църкви в протестантската гвардия – няма кадилници, няма икони, няма мамаши, няма разни мазни раса, килимявки, развети като перчатки бради, а е просто, просторно, чисто и ясно – Бог е с якичка, може и да е бърнест негър, пее и танцува, държи проповеди и защото е навсякъде и аз навсякъде мога да му поискам помощ, прошка, да изпадна в молитвена промисъл, да му дам пет лева, или просто да си подумаме…

И това не става – ще рипнат: предател, изменник, сектант, славянофоб, щатски агент, евангелист нещастен, вън от чадъра, жалък провокатор, македонстващ с руска фамилия, декларира ли хонорарите си от КГБ...

И защо ли, Боже, всички тези помисли и вълнения, заради една атеистка в храма, заради една случайна телячка в банята за обща душевна хигиена, заради една вулгарна вулва?

Няма скоро да стъпя в Руската църква на бившия булевард „Руски“. Само с краката напред, ако ще съм за малко умрял, но не и ако получа спазъм от българската си меланхолия и да трябва непременно да остана сам пред Бог и пред себе си. Не от инат, а от отврат, не от яд, а от страх – толкова много отрова събрах за толкова кратко време, че ако изплювам в шепата на някой проспериращ просяк пред храма, ще го галванизирам от кръста до рамото, че и по-надолу.

За това – ходи си, Румене, по нашенските черквици, там си стопанин, можеш и тежка забележка да сториш, да изшъткаш леко, да се поизкашлюеш по старомодному, да запратиш син пламък с поглед суров и презрителен. Ще те разберат на мига, ще се засрамят, ще поруменеят страните на стринките, ще наведат виновно главици и никогаш няма пред тебе да го повторят… Е, щом си излезеш – шепотът пак ще започне да пълзи към иконостаса, да лази, да шета и да набира скорост, сякаш мястото пред олтара е място за топлене и чоплене на семки, сякаш е селска чакалня за последния влак към градските дивотии и дяволии, а не осветено място за безмълвен диалог с Онова, и с Това, и с Другото, и за Другото…

И за това вече не сричам никога с-богом, а на ум си казвам молитвената надежда за новото свиждане: „До скоро, милички, мои мъртви момичета, дано се срещнем отново в яйцеклетката!“

Pin It
Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

68

support

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Благодаря, Даниеле,... преди 2 дни
  • Даниел писа Още
    Чак сега виждам тзси... преди 2 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много интересна... преди 3 дни
  • Марина писа Още
    Тези хора спорат така,... преди 6 дни
  • Иво Пешунов писа Още
    Изпитвам нетърпимост... преди 1 седмица
  • Божанка Събева писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Оригиналът... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Признавам, че съм... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Ок, Златко, нашето... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мнението е нещо силно... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Как не се сетих,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И снимките от космоса,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    няма потвърдена...
    преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Само, че аз говоих не... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    Много хуманна е била... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Пак мдаа. 

    Нищо не... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Масовите медицински... преди 2 седмици
  • Аида писа Още
    Г-н Енев, абонат съм Ви... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ах да, и още нещо.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мдааа. Интересно как и... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    В Германия какви са... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Не живея в Германия, а... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сигурно ви е ясно, че... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И каква точно е... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Изглежда емигрантите... преди 2 седмици