1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

Два наратива определят границите на нашето време и, постепенно, но безпогрешно –  и нашите затруднения: историята за консумеризма и историята за глобализацията. В последните години двете истории се съчетаха, създавайки един цялостен и изключително разяждащ наратив. Консумеризмът означаваше трансформацията на гражданите в купувачи, подкопавайки суверенитета на Америка отвътре; глобализацията пък означаваше трансформацията на националните държави във второстепенни играчи на световната сцена, подкопавайки суверенитета на Америка отвън. Действайки заедно, тези тенденции нанасят разрушителен удар върху демокрацията – върхуа нашата способност за здравомислещи съждения, гражданско поведение и дори за свобода.

Общата нишка, която се вие през тези две истории, е ерозията на националната автономия – а заедно с нея и на монопола на държавата над насилието, властта да се издават задължителни закони и други важни аспекти на суверенността. Суверенността, от своя страна, е очевидна предпоставка за демокрацията (която не може да съществува без държава). Когато суверенната държава ерозира, ерозира и демокрацията. Нещата са точно толкова прости – и, подсилван отвътре и отвън, този процес протича сега.

Налице е, за да започнем с това, един все по-ускоряващ се процес на вътрешно разпадане – и машината, която го задвижва, е консумеризмът. Критици като Дейвид Рийзман, Теодор Адорно и Жан Бодрийар пишат от края на Втората световна война насам по въпросите на необузданата консумация, надпреварата с Иванови (
the Joneses), детерминираните отвън хора в сиви костюми, диалектиката на просвещението и едноизмерните хора. Историята вече е добре описана: продуктивисткият капитализъм, определян от една протестантска етика, насърчаваща към работа, спестовност, отсрочено възнаграждение и служене, вече отдавна е отстъпил мястото си на един консумеристки капитализъм, определян от една етика на вдетиняване, водеща до разпуснатост, необмисленост, нарцисизъм и консумация. Докато някога американците са работели повече от почти всички други народи, днес поп-коментатори като Томас Фрийдман могат да се тревожат от „тихата криза“, при която тенденцията към „предпочитане на консумацията пред усилената работа, инвестирането и дългосрочното мислене“ създава една Америка, чиято прехвалена производителност е в упадък и където децата „стават тлъсти, тъпи и мързеливи“, пропилявайки именно онзи морален капитал, който протестантската култура някога е насърчавала и поддържала. Показателно е, че след 11 септември президентът Буш не помоли американците да се жертват или да работят по-усилено, за да победят тероризма; той ги подкани да пазаруват.

В гражданската сфера, междувременно, враждебността против общността се усилва от ранните 1950 години насам, когато социални критици като Дейвид Б. Труман настояваха, че не е необходимо да се взема пред вид общото благо, когато се дискутират обществените интереси, „защото не съществува такова нещо като обществени интереси“. Политици като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър (последната твърдеше, че „не съществува такова нещо като общество“) само повтаряха и подсилваха един мощен скептицизъм против правителството и обществото – един скептицизъм, съпровождан през последните години от една удивителна вяра в неограничените способности на пазарите да „координират човешкото поведение или дейност до степен и с точност отвъд тези на която и да е друга система, институция или социален процес“, както формулира нещата политическият и икономически теоретик Чарлз Е. Линдблом.

В това възраждане на laissez-faire икономиката и политическия либертарианизъм, свободата получи едно предимно негативно значение: да бъдеш свободен от. Милтън Фридман, либертарианският икономист, предложи един безусловен език. Преди близо половин век той настояваше, че „всеки акт на правителствена намеса ограничава сферата на индивидуалната свобода директно и заплашва запазването на свободата индиректно“. На практическо ниво това означаваше (както щеше да твърди по-късно Роналд Рейгън), че правителството винаги е част от проблема. Тази вяра окуражи приватизацията на всякакви и всички правителствени функции – един процес, който се превърна в решаващ съюзник на господството на консуматорите.

Проблемът е в това, че в името на абстрактната лична свобода, либертарианците и приватизаторите извращават и подкопават реалната автономия, като се има пред вид, по думите на Хана Аренд, че „политическата свобода, общо казано, означава правото ,да бъдем участници в управлението‘, или тя не означава нищо“. Напрежението между личния избор и публичното участие е ясно очертано в напрежението между консуматора като лично избиращ и гражданина като обществено избиращ. Гражданите не могат да бъдат разбирани просто като консуматори, защото личното желание не е същото нещо като общата база; обществените блага са нещо повече от сбор от лични желания. Една република по определение е обществена, а онова, което е обществено, не може да бъде определено чрез натрупването на личните желания. Да се пита какво „искам аз“ и от какво „се нуждаем ние“ са две различни неща: на първия въпрос идеално отговаря пазарът, на втория – общността. Когато пазарът бива окуражаван да върши работата на демокрацията, нашата култура бива деформирана и характерът на нашата общност бива подкопан.

Мислейки за модерността и модерния капитализъм, Макс Вебер говореше преди един век за желязна клетка. Консумеризмът ни кара да мислим за една по-различна клетка. В Африка има един сатанински прост начин за лов на маймуни, който ни подсказва парадоксите, пред които е изправена свободата в това време на консумеризъм. Малка кратунка с голям орех в нея се завързва за добре укрепен прът. Орехът може да се достигне само през малка дупка в кратунката – точно толкова широка, че през нея да може да се провре свитата ръка на маймуната. Лесен за достигане, но когато маймуната стисне ръка в юмрук, тя не може да бъде измъкната обратно. Разбира се, за всекиго (освен за маймуната) е очевидно, че тя може да се освободи като пусне плячката си. Но хитрите ловци са установили, че жертвата остава хваната на място часове и даже дни по-късно, защото маймуната – подбуждана от желанието – никога не пуска ореха, дори до смърт. Свободна ли е маймуната или не?

А какво да кажем за консуматора? Разбира се, има безкрайно много приказки за това „да се даде на хората онова, което искат“ и как пазарът „дава власт“ на консуматорите. Пазарът действително не ни казва какво да правим; той ни дава онова, което искаме – след като е свършил с казването на онова, което искаме. Той обещава свобода и щастие, докато всъщност не дава нито едното от тях. Нещо повече, консумеризмът насърчава един вид гражданска шизофрения, едно смущение, което разделя гражданина на противоположни фрагменти и отрича легитимността на частта, която ние възприемаме като „гражданска“ или „обществена“. Пазарът разглежда избора като нещо фундаментално лично, въпрос не на определяна на някакво съвещателно „ние би трябвало“, а само на изреждане на всички „искам“, които ние храним като частни потребители и същества с лични желания. Но личните избори с неизбежност имат социални последствия и обществени ефекти. И когато тези неща се извличат от чисто лични предпочитания, резултатите често са ирационални и неочаквани, силно различаващи се от вида общество, което бихме избрали чрез демократично обсъждане. Такива лични избори, макар и технически „свободни“, са буквално нефункциониращи по отношение на нашите ценности и норми. Приватизацията означава, че изборите, които правим, евентуално определят социалните последствия, които ще трябва да понасяме заедно, но които никога не сме избрали заедно.

Това обяснява как едно общество без злодеи и конспиратори, съставено от добронамерени, но себични индивиди, може да създаде култура, която толкова много от неговите членове презират. Консумеристкият капитализъм функционира не чрез посев на самоуверени защитници на двуличието. По-скоро той създава мислене, оформяно по модела на нарцистичното дете, като вдетинява потребителите до степен, при която детинщината е не просто опция, а вече пълномощие. Ако отношенията и поведенията, които следват от това, се окажат подкопаващи за културни ценности, външни за интересите на капитализма – колкото и дълбоко важни те да са за моралните и духовни рамки, както и формата на една идеална обществена култура – то толкова по-зле за тези ценности. Този етос не отхвърля цивилизацията; той просто е безразличен към нея. Консумеристкият капитализъм насърчава индивидите да се отдават на поведение – колкото и разрушително да е то за цивилизацията – което е полезно за консумеризма.

И докато един етос на неограничена консумация ни насърчава към регрес, приватизацията ни принуждава да се отдръпваме от обществената си същност, да се отдръпваме от обществения площад и да се крием в оградени селища, където разгръщаме частни ресурси, за да превърнем неща, които някога са били обществени блага, като събиране на боклука, полицейска защита и образование, в частни търговски артикули. Онова, което не виждаме е, че когато обществените блага бъдат приватизирани, те биват и подкопани. Човек не може да защити неколцина сред една всеобща несигурност; не може да бъдат образовани само неколцина в една среда на обществено невежество.



Такава, накратко, е историята на консумеризма и приватизацията на суверенността. Историята на глобализацията е почти също толкова стара, съвпадаща с един драматичен преход, започнал в края на деветнадесети век и ускорен след Втората световна война – един преход, при който суверенитетът на националните държави беше подкопан от глобалните пазари и от откъсването на корпорациите от самите страни, които бяха ги приютили и подпомагали.

Там, където някога бяха управлявали държавите, сега по-важни ставаха корпорации, които не бяха обвързани с национални идентичности. Там, където властта беше се основавала на активи и стоки – природни ресурси, производителско умение и военни способности – сега тя стана по-делова, все по-зависима от култура, информация и способност за комуникация, все по-малко обвързана с националните суверенитети. Историята на глобализацията е история, която насърчава излезлите извън контрол тенденции на консумеризма, тъй като глобализацията на пазарните отношения същевременно ги освобождава от регулация и наблюдение от страна на демократичните институции. В глобалното обкръжение няма суверенност или легитимност – нито пък справедливост.

Историята на глобализацията, вече видима в икономическите отношения преди Първата световна война, се превърна в политически наратив след Втората световна война и последвалото я учредяване на ООН, международните валутни институции и новия европейски ред. С помощта на хегемона, който беше им помогнал да се придвижат отвъд една история на войни и масово унищожение, конкуриращите се европейски нации потърсиха нови форуми за наднационално сътрудничество и „обединена суверенност“.

Този наратив в никакъв случай не беше линеарен. По време на Студената война, икономическата логика на глобализацията беше засенчена от политико-военната логика на двустранната враждебност. През 1989, падането на комунизма, а заедно с него и на двуполюсния свят, доведе не до истинска многополярност, а до изригване на капиталистически триумфализъм, в който Съединените щати утвърдиха глобалната си хегемония. Американската военна и икономическа мощ, която беше оформяла следвоенната ера, сега беше подсилена от културната мощ и информационните мрежи, които направиха за циментирането на новата американска империя също толкова много, колкото и за подсилването на глобализацията. Националният суверенитет обаче не можеше да бъде разбиран повече като определящата черта на тази империя.

Това беше показано по убийствено-убедителен начин на 11 септември 2001 г., когато неизбразни, но самообявили се представители на фундаменталисткия ислям дадоха на Съединените щати брутален урок относно значенията както на взаимната зависимост, така и на анархията. Появата на пакостни и антидемократични форми на антиимпериализъм, или каквото и да е понятието, което човек предпочита за обозначаване на учението, което донесе терора в Ню Йорк, би трябвало да ни е научила на нещо. Макар че Америка беше единствената останала истински глобална суверенна сила, самият суверенитет изглежда изгуби голяма част от историческото си значение в този ден. Да се говори за край на суверенността би било разбира се абсурдно; Съединените щати продължават да доминират в света по стотици начини, също както суверенността продължава да доминира делата на нациите.
Но да се смята, че динамиката на суверенността не е била фундаментално променена в това взаимосвързано време на глобални комуникации, глобални пазари и глобален тероризъм, би било също толкова глупаво.

Що се отнася до последните от тези три, то Алкайда, Талибан, Хезбола и Хамас сключват съюзи със слаби държави или до известна степен дори действат вместо тях, но самите те разбира се не са държави и следователно не са съвсем уязвими от пораженията на държавите, с които са обвързани. „Изключването“ на талибанския Афганистан или баатисткия Ирак е от слаба полза; недържавни действащи лица като Алкайда представляват нещо като зловредни неправителствени организации с филиали по цял свят. Съкрушителната американска огнева мощ има ограничено приложение в този асиметричен свят, в който цивилни лица са войници, а войниците са перманентни емигранти без определена националност или национална лоялност. Балансът на терора по време на Студената война функционираше, защото противниците имаха адреси, известни и на двете страни. Днес обаче заплашването е рецепта за неуместност. Абсурдно е, но един противоудар срещу нападателите от 11 септември би могъл да бъде насочен със същата логика и към Ню Джърси, където няколко от конспираторите бяха живели, а не само против Ирак, където никой от тях не беше стъпвал.



В паралелния свят на глобализацията, маркиран по-скоро от пазари, отколкото от национални граници, корпорациите и фирмите вече са заместили националните държави като ключови играчи на международната сцена. Те по-често използват за собствени цели политическите институции, създадени от националните държави, отколкото сами биват използвани от тези държави за осъществяване на суверенни политически цели. Дори филантропични организации като фондациите Клинтън, Гейтс или Форд са мощни играчи на международната сцена, притежаващи икономическа мощ, която множество национални държави не са в състояние да упражнят.

Помислете само за начините, по които се прави бизнес в наши дни. Когато президентът на Китай Ху Джинтао дойде на посещение при президента Буш в 2006 г., първата му спирка беше не Вашингтон, а Сиатъл, където той се срещна с шефа на Майкрософт Бил Гейтс (сивият кардинал на американската мощ). А когато президентът Буш посети Китай по-късно през същата година, най-важното му послание беше насочено не към правителството, а към китайските потребители. То беше „консумирайте повече, пестете по-малко“ (така че Америка да намали търговския си дефицит).

Поуката, обща за всички тези примери е, че частната власт в наши дни превъзхожда публичната, защото глобализацията е лишила суверенността от нейната сила. Съединените щати не могат да възпрат изтичането на капитал и работни места навън и притока на нелегални имигранти навътре в страната. Кампаниите за обществено осъзнаване не могат да забранят разпространението на СПИН или други инфекциозни заболявания. Сигурните граници не могат да задържат тероризма или нелегалната имиграция, нито пък едно радикално намаляване на автомобилните емисии може да обуздае глобалното затопляне.

Ако суверенната мощ е в упадък, а анархията във възход, то пък гъвкавата мощ на Запада – неговото марково и комерсиално влияние – процъфтява. Вашингтон губи пропагандната война срещу фундаменталистките си противници, но американските филми и телевизионни програми продължават да печелят медийната война. Марките обаче се разграничават от суверенна Америка (Макдоналдс, например, е приел Астерикс като рекламна фигура и сега сервира „Мак-Лутеция“-бъргъри в Париж). Шрек и Спайдърман отиват там, където не се осмелява да отиде Първа кавалерийска дивизия. Американците вече не печелят реални войни, затова пък доминират пазара за военни компютърни игри. Вече не Никсън е онзи, който подтиква към промяна китайската култура, днес тази роля е поета от Гугъл.



През петнадесети и шестнадесети век средновековните юридически авторитети и остатъците от една все по-слаба Свещена Римска Империя вече не бяха в състояние да се конкурират с националните аспирации на народите, организиращи се около неща като език и национална лоялност, а не около стари феодални лоялности. Днес суверенната национална държава вече не е в състояние да запази собствената си автономия или да удържи новите наднационални сили, подкопаващи властта й, поставящи под въпрос способността й да упражнява справедливост. И доколкото работещите демократични институции са обвързани с трона на суверенността, то постепенното й изчезване указва и бавната смърт на демокрацията.

Дори в държавите, при които е запазена някаква размита суверенност, консумеризмът постоянно подкопава нейното значение. Спояването на консумацията и гражданството е отровно за демокрацията: когато разсъдливите възрастни се превърнат в грабещи деца, понятието за публичен интерес губи значението си. Ако има надежда, то тя трябва да се търси във възстановяване на баланса между консуматорите и гражданите, между пазарите и демокрацията, както и в намиране на новаторски начини за установяване на този баланс на глобално ниво, където в момента съществуват само малко възможности за демократичен надзор и регулация.

Защото взимозависимостта всъщност означава, че всички патологии и проблеми, разяждащи модерната държава, днес са се освободили, станали са глобални и се намират извън обсега на суверенната власт, докато гражданите и институциите си остават затворени вътре в кутията на суверенността. Проблемите са взаимни, а решенията обикновено са обвързани с независимите държави; големите въпроси са глобални и се намират отвъд суверенността, докато средствата срещу тях са локални и обвързани от суверенността – една мрачна асиметрия, която поставя всички ни на риск.

Ако глобализацията и демокрацията не могат да бъдат помирени, то вероятно няма да може да бъде намерен отговор. Центърът ще става все по-слаб без да прави периферията по-силна. Целият свят ще изглежда все повече като Дарфур, Басра или Газа – места, намиращи се извън контрол и заплашващи всички, но без да обещават някакви реални предимства на онези, в чието отчаяно име хаосът се разширява. Вътре в нациите, суверенният център, с който е обвързана свободата, няма да удържи. Сред нациите няма да има нито център, нито суверенност. Демокрацията няма да има собствен дом.

Източник

Бенджамин Барбър
Бенджамин Барбър (род. 1939) е американски политолог и философ, известен най-вече с бестселъра си от 1996 г. Jihad vs. McWorld.
Посетители: 65

Последните най...


Безплатен бюлетин

Коментари

  • Комитата писа Още
    Сорос, хунобългари,... преди 1 ден
  • Teodora писа Още
    zashtoto ne e udobno na pravitelstvoto. za... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Иван писа:
    Тук искам само да обърна...
    преди 2 дни
  • Gullwing писа Още
    "Брат за брата" нагледно... преди 2 дни
  • Иван писа Още
    Само малка часто от това... преди 2 дни
  • Брат за брата писа Още
    ..."кое е първо, яйцето или... преди 3 дни
  • Gullwing писа Още
    В отговор на г-н А от... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Позицията на Трьобст е... преди 3 дни
  • Иван писа Още
    Всъщност автора... преди 3 дни
  • ivan ivanov писа Още
    toii Zlatko,ako e o4akval ne6to drygo... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Разбирам казаното тук... преди 3 дни
  • A писа Още
    Имало било "един... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук...
    Svetla Encheva...
    преди 4 дни
  • Gullwing писа Още
    Публикуването на тази... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се, тук на сайта... преди 4 дни
  • марио дренчев,мюнхен писа Още
    Гледам, че хилядите... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А, между нас казано, 2-3000... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 5 дни
  • Любомир Калудов писа Още
    Драги ми читатели! До... преди 5 дни
  • Комитата писа Още
    Кирилицата има остра... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Кво му трябва на човек... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Добре и мъдро написано.... преди 1 седмица
  • Maire писа Още
    Нищо ново като... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами тия неща просто... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Много чисто, много... преди 1 седмица