Дискусии - Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Мощната реакция срещу стихотворението на Гюнтер Грас „Това, което трябва да се каже“, в което той критикува Израел заради неговия „ядрен потенциал все по-голям“, който „на риск излага крехкия световен мир“ и „правото на първи удар […] с който иранския народ би бил изличен“, потвърждава три неща.

Първо, налице е много силна чувствителност срещу неща, които се възприемат като израз на антисемитизъм от страна на водещи обществени фигури в Европа. Обвиненията в омраза срещу евреите, отправени към немския носител на Нобелова награда от страна на (сред многото други) Джулио Меоти и Бенджамин Вайнтал например дойдоха непосредствено след подобни атаки, отправени срещу баронеса Аштън, върховната представителка по външните работи на ЕС, за, както се твърдеше, поставянето на морално равенство между убийството на еврейски деца от Мохамед Мера в Тулуза и убийствата на деца от израелските военни части в Газа. (Онова, което тя приравни, беше страданието на децата, а не аморалността на престъпленията).

Второ, такива пререкания относно антисемитизма възникват неизменно като следствие от някакъв коментар по повода на или критика срещу Израел, и следователно демонстрират колко неразделимо свързани с действията или бездействията на еврейската държава са възприятията на антисемитизма в наши дни. Резултатът от всичко това е, че всякакви морални съждения върху това какво е написал Грас или е казала Аштън са изключително усложнени или дори замъглени от начина, по който факторът Израел политизира възможните оценки на антисемитизма.

Трето, макар че подобни инциденти може и да пораждат различни форми на възмущение, те със сигурност не демонстрират съществуването на някакво споделено разбиране относно това какво всъщност е антисемитизмът. Дори и сред коментаторите, които уж поддържат едни и същи либерално-демократични ценности, както и ангажимент към правилата на рационалния дебат, като например колумнистът от Atlantic Джефри Голдберг или Гидеон Леви от израелския Ha'aretz, са налице диаметрално противоположни гледища по въпроса дали поетическото откровение на Грас е или не е антисемитско.

Дълбоко обезпокоително е, че нещо, което започва като позитивен импулс – желанието да бъдем постоянно нащрек срещу проявите на антисемитизъм – така често завършва с горчиво несъгласие или още по-лоши неща. Човек би предполагал, че мотивите, стоящи зад изобличаването на антисемитизма, са неща като защита на демократическите ценности, толерантност, расово равенство и правото да се поддържа религиозно и етническо разнообразие. И все пак, чрез реакциите на премиер-министъра Неаняху, който каза, че е сигурен, че мотивите на Грас са антисемитски, както и чрез заявлението на неговия вътрешен министър, Ели Ишай, че Гюнтер Грас е „персона нон грата“, Израел беше представен пред целия свят като нападащ свободата на словото, демонстриращ презрение към демокрацията, поддържащ груби стереотипи относно германците и – чрез разиграването на антисемитската карта – уж поддържащ интересите на евреите по цял свят, докато всъщност върши точно обратното. Дори и хора, които първоначално бяха приветствали осъждането на Грас от различни водещи политически фигури в Германия и другаде, стигнаха до заключението, че Израел си е вкарал автогол с изявлението на Ишай.

Разглеждано само като поетическо постижение, „Това, което трябва да се каже“ със сигурност не е сред най-добрите литературни опити на Грас. Дори и сравнително по-четивните преводи са тромави, несвързани и до голяма степен безформени. Освен това то издава една наивност или необмисленост в начина, по който се характеризира атомната подводница, продадена на Израел от германците – като съоръжение за „пръв удар“: нещо, което издава липса на съчувствие към израелските страхове пред иранските заплахи към съществуването на Израел и – когато Грас пише, че Израел си запазва правото да „изличи“ иранския народ – определена склонност към преувеличение. Въпреки това той говори за Израел като „страната, с която свързан съм и искам да остана“, и както посочиха някои еврейски и израелски коментатори, в стихотворението има много верни и разумни неща. Както твърди Джери Хабер (от блога Magnes Zionist), „само една страна, Израел, е заплашвала да проведе пръв удар срещу другата“[1]. Лари Дерфнер от списание +972 казва, че Израел е „въоръжена с атомни оръжия, дестабилизираща сила в Близкия изток“, заплашваща световния мир с открито заявяваните си заплахи срещу Иран, с целевите убийства на иранци и палестинци, с превантивните си удари срещу страни от региона, с нападението си срещу турския кораб Мави Мармара и отказа си да има нещо общо с договора за неразпространение на ядрено оръжие.[2] И кой би могъл разумно да оспорва призива на Грас:

да се допусне в двете страни от управляващите
контролиране – неограничено, постоянно,
на израелския ядрен потенциал и на иранските централи атомни
от страна на една инстанция международна.

И накрая, защищавайки този стриктен контрол над ядрените съоръжения в региона, той пише:

Само така на всички – израелци, палестинци
дори на всички хора,
които враждуващи живеят един до друг в региона, окупиран от безумие,
и в крайна сметка и на нас,
ще може да ни се помогне.

Това може и да не е най-изящно изказаният призив за мир, но при всички случаи то е една идеща откъм сърцето молба на възрастен човек, чиято лична история и възгледи, изразени в това стихотворение, по някакъв начин сумират толкова много от сложностите на следвоенните немско-еврейски отношения: неразрушимата връзка с Израел, табуто срещу критики против Иразел (което вече не се спазва), повишената чувствителност срещу антисемитизма (той очаква „присъдата ‚антисемитизъм‘“) и свръх-осъзнаването на немската отговорност по повод Аушвиц („страната ми,/която зарад престъпления, отколе свои,/които нямат аналог,/лека полека се предлага и дори се обговаря“).

Но какво да кажем за обвиненията в антисемитизъм? Джери Хабер е недвусмислен: „Само един изкривен ум може да сметне [стихотворението] за антисемитско или дори анти-ционистко“. Или да вземем за пример мнението на друг ционист, Ави Примор, който беше израелски посланик в Бон през по-голямата част от 1990-те. Един трезв и лоялен израелски глас, Примор „настоява, че в речите и публикациите на Грас няма антисемитизъм и той дори не мрази Израел. ‚Важно е да се разбере посланието на стихотворението‘, казва Примор.“[3] Разбира се, известно ми е, че има множество гласове, утвърждаващи противното, и аз цитирах няколко от тях по-горе. Друг случай е професор Моше Цимерман, експерт по германско-еврейската история в Еврейския университет в Ерусалим, който силно се противопостави на забраната за влизане в страната, обявена от вътрешния министър Ишай, но се сългаси, че Грас „използва образи и митове, които са обагрени с антисемитизъм.“[4]

Макар и да съм твърдо на страната на Примор и Magnes Zionist, аз вече съм изказвал твърдението, че споделеното разбиране за антисемитизма вече е разрушено, така че е нужно да се върнем обратно към основните понятия, за да придобием някаква яснота[5]. За щастие все още има учени, които се занимават с дефиниции, особено Д-р Брайън Клуг, чиито работи в тази област се цитират с одобрение от множество изследователи и членове на академичните среди, занимаващи се със съвременния антисемитизъм. Наскоро той даде кратко определение на антисемитизма, в брошура на Университетския и Колежки съюз: „В ядрото на антисемитизма се намира отрицателния стереотип за ‚евреина‘: мрачен, хитър, паразитен, жаден за пари, мистериозно-властен и т. н. Антисемитизмът се състои е проектирането на тази фигура върху индивидуалните евреи, еврейски групи и еврейски институции.“[6] Ако погледнем на Израел като на „еврейска група“ и потърсим в стихотворението на Грас негативния стереотип на „евреина“, представян от Клайн, то няма да открием такова нещо.

Машинарията

За нещастие това не е всичко, което трябва да се каже по въпроса дали стихотворението на Грас е антисемитско. Това е така не поради някаква слабост на вече изложените аргументи, а защото пререканията около Грас, както и фурорът около Аштън и много други подобни пререкания през последните години, касаят много повече неща отколкото са простите факти, интелигентни съждения и експертизи. Една машинария за демонизация и обвиняване бива поставена в действие при всеки такъв случай, много преди някой да се е опитал да размисли по-цялостно върху онова, което е било казано или се е случило, с което се очертава едно ясно предразположение към внасяне на вече готови предпоставки, чрез които да се оценява случая.

Много от спецификите на тази умонагласа са очевидни в отговора (публикуван в Jewish Chronicle[7], който британският парламентарист Денис Макшейн даде по повод убийствата от 19 март в Тулуза (те са дори още по-очевидни в дълбоко незадоволителната му книга от 2008 г., Глобализацията на омразата[8]). Макшейн твърди, че британският истаблишмънт не приема факта, че „омразата срещу евреите от 21 век е реална“. Онези, които обръщат внимание на това, „често имат чувството, че бият тревога, но никой не ги слуша“. Това „отричане на антисемитизма днес е общоприета политика“. Антисемитизмът на практика надига глава по целия свят, но особено в арабските и мюсюлмански общества, при които Макшейн го представя като местна болест.

„Дори в момента, в който Ахмадинеджад повтаря омразата си срещу Израел, успокоителните гласове продължават да се чуват.“ Антисемитизмът, заключава той, „си остава най-старата, най-смъртоносна омраза“. В тази книга той нарича антисемитизма „най-гибелната световна идеология и практика“, „предотвратяваща справедливите и безпристрастни решения на световните проблеми“. В очите на Макшейн, настоящата опасност от антисемитизма е истински апокалиптична.

При такива диви, неоснователни и в повечето случаи невалидни твърдения може и да изглежда трудно за вярване, че Макшейн е не просто единична фигура и че има много други коментатори на антисемитизма, особено в САЩ, Израел и Великобритания, но също и във Франция и Германия, както и в Австралия и Канада, които споделят фундаменталистките елементи на тази умонагласа. Но примерите, които дадох чрез Макшейн, не са всичко. Особено отнасящи се към Европа са такива предпоставки като: понеже е била отговорна за Холокоста, на Германия никога не може да се има доверие; за евреите Европа е гробище; континент, който, също като Медея, отново и отново изяжда еврейските си деца; анти-ционизмът е просто омраза срещу евреите под друго име.

Бих се осмелил да твърдя, че този набор от допускания и уверености е понастоящем толкова широко разпространен и влиятелен, толкова привлекателен в простотата и лесната си разбираемост, че той играе мощна роля при оценяването на събития като стихотворението на Грас. Простото свидетелство, че може да има и друга, по-сложна, алтернативна история, няма никакви шансове. Изглежда тук става дума за една „инфлация на злото“, за да заема една фраза от изключително тънкото изследване на Алан Улф Политическото зло: какво е то и как да се борим против него.[9] Антисемитизмът и онези, които го изповядват, са толкова невъобразимо зли, неговият победен марш толкова сигурен, а онова, до което той води – толкова неизбежно и апокалиптично, че никакви предписания за борба не могат да съответстват на задачата. Макшейн и други като него не са в състояние да разберат, че антисемитизмът е нещо, борбата срещу което не бива да подкопава нормите на демократичните общества. Проблемът с умонагласата на онези, които раздуват злото на антисемитизма е в това, че тя приканва към разглеждане на мерки, които биха подкопали тези норми.

Ако стихотворението на Грас е гнусно, то какъв тогава език и какви действия биха били подходящи в отговор на истинския антисемитизъм? Салман Рушди е човек, който знае едно-друго за крайните реакции по повод неговото писане, намирайки се под заплахи срещу живота му от 1989 г. насам. По мнение на Рушди е „ОК да не се харесва [или] дори човек да се чувства отвратен от стихотворението, но да се забранява [на Грас] достъп до Израел е детинщина. [...] Отговорът срещу думите трябва да бъдат други думи.“[10]

Източник

Антъни Лърман
Антъни Лърман е бивш директор на британския Institute for Jewish Policy Research и основател и редактор на Antisemitism World Report, публикуван годишно от 1992–1998. Блогът му може да се намери на адрес http://antonylerman.com.
Посетители: 144

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018