1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

Може би никой друг композитор в историята не се е опитвал да комбинира толкова остро несъвместими елементи в произведенията си. Особеностите, които ентусиазират толкова силно поддръжниците на Вагнер често са същите, които отблъскват опонентите му – като например склонността му към крайности във всеки аспект на композицията. Макар да е разширил границите на хармонията и оперативната форма до точката на пречупване, реализацията на музикалните му концепции винаги си остава изключително икономична. Колкото и да е парадоксално, именно тази икономия определя несравнимите измерения на неговите структури. Може би той е считал за нужно да използва някои индивидуални елементи по особено скъпернически начин, за да направи ефекта от Gesamtkunstwerk – тоталното произведение на изкуството – дори още по-въздействащ и по-неочакван.

Добър пример за вагнеровата икономия може да се намери в началото на първия акт от Die Walküre, в който бушува горска буря. Дори Бетовен използва всички оркестрови инструменти в своята Шеста симфония, а като се има пред вид инструментацията, с която е разполагал Вагнер, човек би могъл да предположи, че тази буря ще получи дори още по-гигантски измерения.

Вместо това обаче той оставя само на струнните инструменти да разгърнат пълната мощ на бурята; резултатът от това е далеч по-директен, гол и компактен звук, отколкото би произвел един пълен вагнеров оркестър с духови инструменти и тимпани. Именно прецизността на вагнеровите указания при динамичното структуриране на партитурите му извежда на бял свят емоционалността на музиката. Вагнер е първият композитор, който много съзнателно изчислява и изисква скоростта на динамичните развития. Когато иска да постигне кулминация, той обикновено прилага една от следните две техники: или оставя едно кресчендо да расте постепенно и органично, или прави така, че един и същи музикален материал нараства два или три пъти, за да го остави да експлодира на третия или четвъртия.

Друга характеристика на вагнеровата уникалност може да се наблюдава в прелюдията към Tristan und Isolde, в продължението на прочутия „тристанов акорд“ в началото на операта. Композитор с по-малко гений и по-слабо разбиране за мистерията на музиката сигурно би приел, че трябва да разреди напрежението, което е създал. Но именно усещането, създавано от едно само частично разреждане позволява на Вагнер да създава все повече и повече неяснота, повече и повече напрежение, докато процесът продължава; всеки неразложен акорд е ново начало.

[…]

Струва ми се толкова по-важно да се премахнат някои недоразумения и погрешни твърдения за Вагнер именно защото представите за него често са толкова объркани и противоречиви. Тук бих искал да дискутирам и някои извънмузикални страни от личността на Вагнер, а сред тях, разбира се, са и неговите добре известни и неприемливи антисемитски твърдения.

Антисемитизмът не е нещо ново в Германия от деветнадесети век. Едва през 1669 за евреите е било разрешено чрез закон да се движат донякъде свободно в Берлин и да се заселват там. Онези от тях, които само са минавали през Берлин (като философа Мозес Менделсон) е трябвало да влизат в града през Розенталската врата, която иначе се е използвала само за добитък, и са били длъжни да плащат същата такса, която някой селянин или търговец е трябвало да плати за добитъка или стоката си. На евреите, за разлика от хугенотите, е било забранено да притежават земя, да търгуват с вълна, дървесина, тютюн, кожа или вино, както и да практикуват някаква професия. Имало е данъци върху всяка възможна дейност от живота им – независимо дали е ставало дума за пътуване, женитба или раждане на дете, сред останалите неща.

Вагнеровите антисемитски изказвания трябва да се разглеждат на този исторически фон. Антисемитизмът на неговата епоха е бил широко разпространена болест от незапомнени времена, ако и евреите да са били приети, уважавани и дори почитани в определени кръгове от германското общество. Една  значителна доза антисемитизъм е била несъмнен компонент от националистическите движения в Европа от късния деветнадесети век. Не е било нищо особено да се обвиняват евреите за всички настоящи проблеми, независимо дали политически, икономически или културни. В добавка към прастарата вражда, която в по-ранни времена е била насочена срещу еврейската религия, антисемитизмът на късния деветнадесети век е бил оправдаван също и според критерии на „потекло“ и „раса“, и е бил отправен срещу едно вече до голяма степен еманципираното и асимилирано европейско еврейство. Центърът на това историческо развитие е била Виена.

Както знаем, тези идеи са били продължени и усилени през двадесети век. Швейцарският диригент Ернест Анзермет е писал някога в статия за Артур Шнабел[1], че той може и да е бил велик пианист и чудесен музикант, но че от стила му на свирене човек винаги е придобивал впечатление, че принадлежи към еврейския народ, защото манипулирал музиката по същия начин, по който евреите манипулирали парите.

Този исторически фон не променя факта, че Рихард Вагнер е бил злостен антисемит от най-лошия вид, чиито твърдения са непростими. Причините за антисемитизма му може да са били отчасти в успеха на неговите еврейски съвременници Феликс Менделсон и Джакомо Майербер. Някои от негативните качества, в които Вагнер е укорявал евреите – егоизъм и прекалена загриженост единствено за собствения им успех – всъщност е споделял самият той, и те са го карали да прави определени изключения в собствените си антисемитски убеждения. Без Херман Леви той не би успял да намери толкова брилянтен диригент за своя Parsifal; без Йозеф Рубинщайн пък пиано-оркестрацията на Lohengrin може би не би съществувала през собствения му живот.

За пръв път Вагнер публикува есето си „Юдаизмът в музиката“ през 1850 под псевдонима К. Freigedank (К. Свободомислов) в Neue Zeitschrift für Musik в Лайпциг. През 1869 го публикува отново като отделна брошура под собственото си име. В него той пише:

Евреинът – който, както всички знаят, има Бог изцяло за себе си – ни впечатлява в ежедневието на първо място чрез външния си вид, с който, независимо от това към коя европейска националност принадлежи, той демонстрира винаги по нещо неприемливо и чуждо за тази националност: инстинктивно, ние не желаем да имаме нищо общо с човек, който изглежда по този начин.

Единствената корекция на това твърдение, която той си е позволявал някога, е един коментар, отправен към съпругата му Козима, вече в късната част от живота му:

Ако някога отново бих писал за евреите, бих казал, че нямам нищо против тях. Те просто са налетели върху нас германците прекалено рано, ние все още не бяхме готови да ги абсорбираме.

Публично обаче той поддържа дори още по-яростни антисемитски позиции – според него „еврейската раса“ е „роденият враг на чистото човечество и всичко благородно в него“; твърди, че тя „руинира нас, германците, до край, и аз съм може би последният германец, който знае как да се държи изправен пред лицето на юдаизма, който вече управлява всичко.“

Както сами бяхме свидетели по време на последните дебати за интеграцията в Европа, расистките твърдения, независимо дали срещу евреите или напоследък срещу мюсюлманите, в никакъв случай не са изчезнали от днешното общество.

Теодор Херцл, основателят на ционисткото движение, който като успешен журналист е бил изправен пред все по-нарастващ антисемитизъм в Австрия и Франция, в началото е подкрепял идеята за пълна асимилация на евреите. Интересното е, че изборът на думи при Херцл не е фундаментално по-различен от онзи на Вагнер, когато обрисува ситуацията на евреите в немското общество. През 1893 той пише, че „за да излекуват злото“ евреите ще трябва да „се освободят от особеностите, в които са с право укорявани“. Ще трябва да се „кръстят еврейските момчета“, за да им се спестят огромните трудности в живота. „Untertauchen im Volk!“ – да изчезнем сред хората – е според него правилния апел към еврейското население.

Рихард Вагнер говори и за Untergang или залез, упадък: „помислете, че само едно нещо може да ви избави от проклятието, което тегне над вас: избавлението на Ахасвер – потъването [der Untergang]!“ Заключението на Вагнер за еврейския проблем е не само вербално близко до онова на Херцл; и двамата подкрепят емиграцията на немските евреи. Именно конфронтацията с европейския антисемитизъм го кара да желае да основе еврейска държава. Визията му за еврейска държава е повлияна от традициите на европейския либерализъм. В романа Altneuland (1902), той описва как би могла да изглежда еврейската общност в Палестина; арабските граждани и други нееврейски жители ще имат същите политически права.

С други думи, Херцл не игнорира факта, че арабите вече живеят в Палестина, когато развива идеята за независима държава на европейските евреи. През 1921, на двадесетата ционистка конференция в Карлсбад, Мартин Бубер предупреждава, че политиката ще трябва да вземе под внимание „арабския въпрос“:

Нашето национално желание да започнем отново живота на народа на Израел в неговата родина не е насочено срещу никакви други хора. Докато отново навлиза в сферата на световната история и отново става господар на собствената си съдба, еврейският народ, който е представлявал преследвано малцинство във всички страни по света в продължение на две хиляди години, отхвърля с отвращение методите на националистическата доминация, под които самият той е страдал толкова дълго. Ние не смятаме да се завръщаме в земята на Израел, с която ни свързват неразделими исторически и духовни връзки, за да потискаме други народи или да ги доминираме.

Израелската декларация за независимост от 14 май 1948 също казва, че държавата Израел

Ще се посвети на развитието на страната за доброто на всички нейни жители. Тя ще бъда посветена на свободата, справедливостта и мира, в съгласие с визиите на пророците на Израел. Тя ще гарантира на всички свои граждани социално и политическо равенство, независимо от религия, раса и пол. Тя ще осигурява религиозна и интелектуална свобода, свобода на словото, образованието и културата.

Реалността, както всички знаем, изглежда малко по-различна днес.

Дори и днес много израелци виждат в отказа на палестинците да признаят държавата Израел един вид продължение на европейския предвоенен антисемитизъм. Но не антисемитизмът е нещото, което определя отношението на палестинците към Израел, а по-скоро съпротивата срещу разделението на Палестина по времето, когато Израел е бил основан, както и срещу отказа за даване на равни права днес, например правото на независима държава. Палестина просто не е била празна страна (както твърди израелската националистическа легенда); всъщност по онова време тя би могла да бъде описана по начина, по който са го направили двама еврейски равини, пристигнали там, за да оценят страната като потенциална еврейска държава: „булката е красива, но вече е женена“. И до днес в израелското общество е табу да се каже, че държавата Израел е била основана за сметка на друг народ.

Друго табу, което продължава да се поддържа в Израел е изпълнението на вагнерови творби в страната. Тук трябва да кажа, че слухът, че моето изпълнение, заедно с Държавната берлинска капела, на прелюдията и Liebestod от Tristan und Isolde, било предизвикало сензация, е мит, който днес – вече повече от десет години по-късно – изглежда се е установил твърдо в представите на много хора. Произведенията бяха изпълнени като бис, след четиридесетминутна дискусия с публиката. Предложих на хората, които биха искали да напуснат, да го направят. Само двадесет или тридесет души, които не искаха да слушат музиката на Вагнер, напуснаха залата. Останалите аплодираха толкова ентусиазирано, че имах усещането, че сме направили нещо положително. Едва на следващия ден избухна дискусия, когато политиците нарекоха изпълнението скандал, макар самите те да не бяха присъствали.

По време на Третия райх, музиката на Вагнер все още е била изпълнявана от евреите от Тел Авив, и то не от някой друг, а от Палестинския симфоничен оркестър – днешният Израелски филхармоничен оркестър. Малко след края на Втората световна война, когато става известно, че евреите са били изпращани в газовите камери под съпровод от някои вагнерови творби, изпълненията на Вагнер с право са обявени за табу, от уважение към оцелелите и роднините на жертвите. Това е направено не заради вагнеровия антисемитизъм, а заради злоупотребата с тази музика от страна на нацистите.

Вагнер може и да е бил най-важният личен и идеологически модел за Адолф Хитлер, един вид „предшественик“, както пише Йоахим Фест в биографията си на Хитлер. Хитлер го е наричал „най-големият пророк, който германският народ е имал някога“, и е възприел вагнеровата митология като компонент от нацистката митология. Въпреки това, колкото и отвратителен да е вагнеровият антисемитизъм, човек едва ли може да го държи отговорен за начините, по които Хитлер е използвал и злоупотребявал с неговата музика и възгледи. Еврейският композитор Ернест Блох например отказва да приеме Вагнер като притежание на нацистите: „Музиката на нацистите е не прелюдията към Die Meistersinger,“ казва той, „а по-скоро песента за Хорст Весел; те нямат по-голяма заслуга от това; друга заслуга не може и няма да им бъде призната.“

Ако някой би желал да вижда някаква отвратителна атака срещу евреите в оперите на Вагнер, той разбира се може да го направи. Но дали това е оправдано? Бекмесер от Die Meistersinger например, за когото може да се предполага, че е пародия на евреин, е държавен писар от 1500-та година – позиция, която не е била достъпна за евреите. Що се отнася до собственото ми разбиране, ако непохватните мелодии на Бекмесер би трябвало да представляват пеене от синагогата, то това е пародия на еврейска песен, а не расистка атака. Човек винаги може да повдигне въпроса за вкуса в това отношение.

Целият вагнеров дебат в Израел е свързан с факта, че не са предприети стъпки за утвърждаване на еврейска израелска идентичност. Всички засегнати продължават да се придържат към остарели асоциации, които са били абсолютно разбираеми и оправдани по онова време. Сякаш, правейки това, те биха искали да припомнят на самите себе си за собствения си юдаизъм. Може би същият този факт не позволява на много израелци да гледат на палестинците като на граждани с равни права.

Когато в днешен Израел се продължава табуто върху Вагнер, това означава, до известна степен, че ние отстъпваме последната дума на Хитлер и признаваме, че Вагнер действително е бил пророк и предшественик на нацисткия антисемитизъм, и че той може да бъде държан отговорен, ако и само косвено, за окончателното решение.

Това гледище е недостойно за еврейските слушатели. По-добре е за тях да бъдат повлияни от такива велики еврейски мислители като Спиноза, Маймонидес и Мартин Бубер, отколкото от полуфабрикатни догми.


Източник



[1] Артур Шнабел (1882–1951) австрийски класически пианист, който освен това е композирал и преподавал. Бел. пр.

Даниел Баренбойм
Даниел Баренбойм е немски пианист и диригент. Той е смятан за един от най-известните музиканти на късния 20-ти век и ранния 21-ви, едновременно като пианист и диригент.
Други статии от този автор
Посетители: 85

Последните най...


Безплатен бюлетин

Коментари

  • Марио Дренчев писа Още
    Някои независтливи... преди 1 ден
  • Чингиз Кан писа Още
    По повод "Пратеникът на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хайде сега и историята... преди 3 дни
  • Цвятко от с. Цалапица писа Още
    Вие си се препирайте... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Уф, драги, досаждаш вече... преди 3 дни
  • А писа Още
    Златко, за да разбереш в... преди 4 дни
  • София Карпачева писа Още
    Не знам кое е най-голямо -... преди 4 дни
  • Емил В. Албин писа Още
    Благодаря Ви, г-жо... преди 5 дни
  • Емил В. Албин писа Още
    Г-жо Михайлова, прозата... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    В казармата имаше един... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Е какво пък. Казахме... преди 5 дни
  • Македономахос писа Още
    Толкова много думи,... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Хм, а дали няма да ти... преди 6 дни
  • А писа Още
    Тези, „новите Маргини”... преди 6 дни
  • А писа Още
    Ох, Златко, моля ти се,... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Анализирайки горното...
    преди 6 дни
  • Македономахос писа Още
    Нямам намерение да... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Спомняте ли си как играе... преди 1 седмица
  • Македономахос писа Още
    Какъв е този фетиш да... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Но един въпрос все пак ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    М-да. Всеки чете онова,... преди 1 седмица
  • Македономахос писа Още
    Що за немощен отговор е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Не очаквам, разбира се,... преди 1 седмица
  • Македономахос писа Още
    Подобните... преди 1 седмица
  • Стела писа Още
    "Либерален преглед",... преди 1 седмица