Дискусии

20 Септември, 2018 1608 3

Срещу политиката на идентичността –…

Отдел: Дискусии - Политика Автор(и): Франсис Фукуяма
Основните социално-политически развития от последните…

Изкуство

21 Юни, 2018 2703 5

Южната завеса: „Граница“ на Капка…

Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Джейкъб Микановски
Високо в Родопите на границата между България и Гърция има…
  • 16 Юни, 2018 4679 17

    „Калуня-каля“ – урок по творческо писане за недостатъчно…

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Диана Петрова
    Стигнах до „Калуня-каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на…
  • 09 Апр, 2018 1091

    Поетът с две родини

    Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Евдокия Борисова
    Излезе от печат юбилейната стихосбирка „Дръвче“ на Румен Иванчев. Ще кажете, че това не е новина, и…
  • 27 Мар, 2018 2032 5

    Многото епохи на Ал Пачино

    Отдел: Изкуство - Кино и фотография Автор(и): Дейвид Симс
    При всичките възходи и падения в ролите си, Пачино успява да поддържа невероятно себеусещане – нещо…
  • 12 Мар, 2018 2005 1

    Изчезващата традиционна култура на словенските пастири

    Отдел: Изкуство - Кино и фотография Автор(и): Йост Франко
    В продължение на около петстотин години в областта „Вèлика планѝна“ в Словения е съществувала…
  • 09 Мар, 2018 2110 1

    „Смъртта на Сталин“ убедително представя ужасяващата…

    Отдел: Изкуство - Кино и фотография Автор(и): Маша Гисън
    Джон Чейн и Уилям Стоукс са лекари от деветнадесети век, които са описали един вид мъчително,…
  • 28 Фев, 2018 3894 3

    Най-еротичната година в живота на Пикасо

    Отдел: Изкуство - Живопис Автор(и): Лара Марлоу
    Към 1932 Пабло Пикàсо е вече най-известният художник на света. На 50 години е, живее в луксозен…
  • 16 Фев, 2018 2292 2

    Красотата убива

    Отдел: Изкуство - Живопис Автор(и): Румен Леонидов
    Унищожение. Това изплува като изречено от вътрешния ми глас, докато слушах гениалното гравитиране…
  • 04 Ян, 2018 3457 4

    Падингтън, Коледа и Брекзит – или за сериозните политически…

    Отдел: Изкуство - Кино и фотография Автор(и): Евдокия Борисова
    – Мече? На гара Падингтън? – и госпожа Браун удивено погледна съпруга си. – Не ставай смешен,…
  • 25 Дек, 2017 2252

    Колтрейн и равноденствието

    Отдел: Изкуство - Музика Автор(и): Иван Ланджев
    „Колтрейн е светец“, казват едни. „Колтрейн уби джаза“, твърдят други. Трети си мълчат, за да не…
  • 18 Дек, 2017 3858 2

    Възнишение

    Отдел: Изкуство - Кино и фотография Автор(и): Атанас Стойчев
    Не се притеснявам, че голяма част от зрителите не са чели „Дон Кихот“. Припомням, че Дон Кихот…

Изгледи

04 Юли, 2018 889

Гърция, Македония и промяната на…

Отдел: Изгледи - Европа Автор(и): Флориан Бибер
За мнозина гърци името „Македония“ вече подсказва претенции…

Драскулки

11 Август, 2018 1498 3

Малка доматена сага

Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Евдокия Борисова
Не знам за турското, византийското и съветското, но…
  • 04 Авг, 2018 630

    Да отвориш вратата

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Мюмюн Тахир
    Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е…
  • 19 Юли, 2018 781

    Моят Шабат

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Вивиана Асса-Леонидова
    „Моят Шабат“ е третата част от бъдещата ми книга, която има работно заглавие „Аврамов мост“.…
  • 06 Юли, 2018 1249 2

    Златимир Коларов – две кратки есета

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Златимир Коларов
    Наскоро прочетох пространното есе на Исмаил Кадаре „Легенда на легендите“ за писмената и устната…
  • 05 Юли, 2018 1301 1

    Проклятието на Помпей

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Евдокия Борисова
    Всяка стъпка, камък, фреска и стена тук са предчувствие за края. Всичко тук напомня за огнения…
  • 27 Юни, 2018 1265

    Тревата е зелена и през май...

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Мюмюн Тахир
    Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня само думите кантарион и мащерка. Не можех да…
  • 26 Юни, 2018 1051 1

    Златимир Коларов – два кратки разказа

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златимир Коларов
    Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет,…
  • 17 Юни, 2018 1704 2

    За основния въпрос на българското битие

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Златко Енев
    Публикувах тия дни на моя сайт един кратък текст, посветен на последното велико чудо в българската…
  • 29 Май, 2018 1805 7

    7 по стил от Чарлз Буковски

    Отдел: Драскулки - Поезия Автор(и): Чарлз Буковски
    Кратка сбирка от няколко стихотворения на Чарлз Буковски. Включва заглавията нирвана отбой ура,…
  • 13 Май, 2018 837

    Малки нощни музики

    Отдел: Драскулки - Свободен текст Автор(и): Златко Енев
    Следващите текстове представляват рехава сбирка от мисли и наблюдения, появили се хаотично по…
  • 03 Май, 2018 1030

    О, Лимасоле мио

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Евдокия Борисова
    „Гответе се за женски десант на острова на Афродита.“ Това съобщаваме на мъжете си и ги напускаме…

Видрица

02 Март, 2018 2029 2

Татуировката – изкуство или кич?

Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
Искаме или не, татуировките са вече неразделна част от…
  • 14 Дек, 2017 2970

    Най-четените текстове за 2017

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Апр, 2017 4234 1

    Ваканция в Иран

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Невша Таваколиан
    През 1980-те, когато бях дете, семейството ми рядко си позволяваше ваканции. В Иран…
  • 29 Дек, 2016 6602

    Най-четените текстове за 2016

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Ное, 2016 6019 2

    Правите кроасани и залезът на цивилизацията

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Адам Гопник
    Международните пекарски кръгове бяха покрусени, както би се изразил „Ню Йорк Таймс“, от…
  • 21 Окт, 2016 5016

    Пролетен полъх в Париж

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    През март месец най-посещаваният парк на Париж привлича погледа най-вече с екзотичните си…
  • 25 Юни, 2016 6229

    Нанкин – стар и нов Китай

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Аврам Агов
    Откъдето и да се погледне забуления в тънка мантия от влага и смог Нанкин, навсякъде се…
  • 08 Мар, 2016 5897

    Зашеметяващият градски ландшафт на Хонг Конг

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Алан Тейлър
    Пространството винаги е било нещо особено скъпо в Хонг Конг. Малката анонимна територия,…
  • 06 Фев, 2016 10312 3

    По Сена, в Париж

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    В Париж Сена често се променя, тя ту е синьоозелена, ту бледокафява, ту просветва от…
  • 01 Ян, 2016 6961

    Най-четените текстове за 2015

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    И така, онова, което започна като експеримент миналата година, тази година продължава,…
  • 12 Сеп, 2015 10996 4

    Как изглежда една вечеря в Нома, най-добрия ресторант на…

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Джули Зевелоф
    Копенхагенският ресторант Нома е бил обявяван на няколко пъти за най-добрия ресторант в…

1 1 1 1 1 Оценка 80% (4 гласувания)

След 1989 г. с българската литература и култура се случва това, което става в предисторията на барута и парната машина. Те са известни от хилядолетия, но дълго служат само за научни експерименти или играчки. Според историците на науката принципът на парната машина е открит през I в. от н.е. от гениален инженер в Александрия, но до построяването на първата парна машина минават около седемнайсет века. Едва когато се изобретяват топът и железницата, се начева и историята на барута и пàрата: те започват да събарят и създават империи. Уви, подир 1989 г. българската литература не изобрети нито топа, нито железницата си. От началото на 1990-те години в литературата ни тръгнаха експерименти, повечето от тях залагания и залъгвания на дребно, които изпуснаха редкия исторически шанс да се свържат с големите проблеми на времето. Влакът на епохата мина и замина покрай тия самовлюбени игрички и те, уж така нови преди петнайсет-двайсет години, днес изглеждат неспасяемо вехти.

В неволите на най-новата ни литература зла роля играе една отколешна черта на българската култура: неспособността й да ражда интелектуалци. „Интелектуалец“ е дума, с която в България най-често – и неточно – се (само)именува интелигентът хуманитар. Този интелигент, за разлика от западния си колега, е с широки интереси, компетентен е в какво ли не, със замах говори за всичко, което не познава, но в главното, в тясната си специалност, поиздиша и в това отстъпва на западняка. Причината за това е, че българският културен живот, животът тук изобщо, не е така педантично профилиран и парцелиран, както е на Запад, няма в такава степен и материалните ресурси за култура и това води до нелицеприятни последици. Българският интелигент, за разлика от западния, не е пресиран от жестока професионална конкуренция. Висотите на професионалния му растеж са доста по-ниски в сравнение със Запада, от което следват изначално занижени амбиции, леност и отчаяние или изначално самодоволство. Нашенецът е недисциплиниран, доста е безотговорен, често е опърничав индивидуалист, поставящ собствените си виждания и пристрастия над общата работа, интереси и правила. Неговата любима фраза е „ти ли ще ми кажеш, бе?“. Обещава, но не изпълнява. Помотковец. Мрънкач. Нетолерантен. Клюкар. Обича да поучава, но сам не следва поученията си, а и на нищо не ще да се научи. Хем се буха в гърдите и се туря над западните си колеги, хем им завижда и сервилничи пред тях. Тия качества му създават илюзията, че е нещо повече от това, което е – интелектуалец, а не интелигент. А истината е, че той е по-малко от това, което е – той е по-малко интелигент от западния интелигент. Българският интелигент е и човек, омотан от политически пристрастия – и когато се натиска да е близък на властта, и когато бяга от властта. Събитията около 1989 г. за кой ли път показаха „интелектуалеца“ като политическа проститутка, която вечерта си ляга с една Вяра, а на заранта става с друга Вяра. Нашенският интелигент е безверец, понеже е дребен политически опортюнист. За него важи циничната бай-Ганьова максима, че той е като стадо и върви натам, накъдето му завъртиш сопата. Огромната част от българската интелигенция е късогледа или направо сляпа за по-големи идеи. Нейният поглед не стига по-надалеч от моркова или тоягата, които се мандахерцат пред гладните й и уплашени очи. Българският интелигент не е видял много свят и затова говори за света с клишета и стереотипи: американците били тъпи, немците били сухари, французите се дуели. Той честичко разсъждава като лисицата за гроздето. И като всеки представител на слаборазвита култура, поглеждаща към по-развитите култури, нашенецът цъка с език пред техническото превъзходство и богатството на Запада, но самоуспокоително си повтаря, че Западът нямал душа, морал и артистичен талант, които били единствено български притежания. Поне в това отношение, ако не в друго, българската култура се родее с определени етапи от някои световни култури като руската, американската или китайската, например, в които по същия начин се преиграва баснята за гроздето, когато те гледат със страхопочитание, но и с презрение към по-напредналите цивилизации. България, без да го знае и без да го желае, прилича по манталитет на колониална страна – например тя е нещо като малките латиноамерикански нации: недоволна от всичко, но и предоволна от скромничкото си местенце в света, хем гледаща навън със завист, хем не смееща да потегли към света, хем потискана от маломерността си, хем удобничко изпружена в нея, хем непрестанно говореща за свобода, хем робска до последната си фибра. България е твърде доволна в недоволството си, твърде широка в микроскопичността си, твърде неамбициозна в амбициите си. Интелектуалецът вирее в по-друга среда.

Тук под интелектуалец разбирам мислителя и твореца, който говори за най-важните проблеми като не само се обръща към човечеството, но е и чуван от човечеството. Интелектуалецът вижда отвъд общоприетото мнение или доксата (докато интелигентът по правило създава и поддържа това мнение, а често и се препитава – понякога нелошо – от него). Тези две интелектуални качества предполагат и трето – характер, морална сила да се устоява на съпротивата на мнозинството. Първият интелектуалец по тоя троен критерий е шебекът, който поради промени в климата и растителността в Африка един ден слиза от дървото и се опитва да ходи само на два крака. Така той е хем против добрите стари традиции, които повеляват да се кисне на клона, хем дава спасителен пример на целокупното шебечество, превърнало се по-сетне в човечество, хем има куража да се изложи на отмъщението на събратята си, които през следващите 1 000 000 години категорично отказват да го пощят, тъй като е различен – хаховец. Едно уточнение: новото, донасяно от интелектуалеца, не е непременно по-добро от старото. Новият майстор Джексън Полак не е по-голям майстор от стария майстор Рембранд (ако оставим настрана няколкото години към края на живота му, в които създава голямото си име, пръскайки боя по платната, Полак е средноват „класически“ художник), а подозирам, че и новият маестро Джон Кейдж би предпочел да слуша някой концерт за пиано на стария маестро Моцарт, а не собственото си пиано с изпонабити по него гвоздеи. Откриването на нова пътека обаче иска сърцатост и поне потенциално обещава животът да продължи и инак, алтернативно, редом със или напук на вече утвърденото. Един пример за интелектуален замах и смелост от вида, за който говоря, е романът на Толстой „Възкресение“ – омлатен от цензурата и докарал на писателя, който е и изключителен етичен и религиозен мислител, отлъчване от руската православна църква. Подобен универсализъм и смело вървене срещу общоприетото са рядкост в българската литература, а непознатостта на страната и езика ни са непреодолимо препятствие за разговор със света и времето. Потенциал за интелектуалност виждам в Ботевите „Борба“, „Моята молитва“ и „Гергьовден“, в книгата „Да бъде ден“ на Смирненски, в „Септември“ на Гео Милев, в много от стихотворенията на Вапцаров като например тези в първата част на „Моторни песни“ и в изумителното му стихотворение „История“. Забележително, Вапцаров, един от не многото българи, който може без уговорки да се самонарече интелектуалец, се самоименува огняроинтелигент. Четвъртата характеристика на интелектуалеца, следователно е, че той, за разлика от интелигента, който често иска да се изкара нещо повече от това, което е, е способен да приеме да изглежда нещо по-малко от онова, което е. Сократ ироникът въплъщава именно моралното и философското безстрашие на големия, който не се бои да бъде малък в очите на малките, за да подскаже и покаже на проницателните истинския мащаб на хората и идеите. Интелектуално-етичният парадокс за малкия голям интелектуалец може да се формулира и инак: интелектуалецът е философ, който се ражда в момента, когато осъзнае и признае собственото си невежество и се изпълни с храбростта да го преодолява, преодолявайки и невежеството на нефилософите. Тази втора формулировка на интелектуалеца като ироник – или на интелектуално-философското – дължим на легендарния и може би несъществувалия Лаодзъ. Тя е огласена най-ефектно от Сократ, посредством Платон, и в ново време е повторена и потретена и от Хусерл. Интелектуалецът философ и ироник знае, че не знае, а интелигентът експерт мисли, че знае, но не знае, че не знае.

Ето два примера – чужд и наш – за разликите между интелигента и интелектуалеца. Един американски елитен академичен интелигент с жар и безброй непоклатими логически доводи и факти ще доказва прелестите на плурализма и ужасите на фундаментализма и ще заключи, че, ergo, плурализмът трябва да бъде наложен навсякъде по света. Но той ще млъкне объркан и сконфузен, ако го попитате дали плурализмът не признава и фундаментализма и на свой ред заключите, че, ergo, истинският плурализъм няма как да бъде наложен глобално, защото ако това стане, плурализмът вече няма да е никакъв плурализъм. Този интелигент не може да излезе от собствената си позиция, не може да види явленията от по-висока, външна точка. Мета-погледът е вече и алтернатива на погледа. Мета-гледането е по силите на интелектуалеца, който обзира света от птичи поглед и вижда гората зад дървото, докато интелигентът се блъска о дърветата на собствената си експертна област и от тях не вижда гората. Интелигентът като тесен специалист е физик, интелектуалецът като философ е мета-физик. И втори, нашенски пример за отликите между интелигента и интелектуалеца. В средата на XIX век старият млад тогава Славейков пее и лее чалги по балкански тертип за „ненките“ на любимата; дори не на любимата, ами на любимото комшийче; дори не на едно комшийче, ами на вси комшийчета. Но идва Ботев и туря край на тез песни любовни, запявайки нова песен – „на жалост“. Славейковите „ненки“ за повече от век и половина се притулват от погледа на българския читател и литературовед, за да се понавдигнат страстно едва наскоро, в началото на XXI век, с академичното култивиране на темите за личното в българската култура. Въпреки почти хоровото единодушие за важността на индивидуалното над универсалното, царящо днес в западната академична хуманитаристика (единодушие, граничещо с простодушие, понеже издига индивидуалното в нов универсален култ – също като споменатия плурализъм, който разбива на пух и прах всичко неплуралистично и по този начин става нов фундаментализъм), дръзвам да мисля, че интелектуалецът говори за универсалното, за екзистенциално дълбинното. Интелектуалецът пее „на жалост“, а не за „ненки“. Интелектуалността не изключва индивидуалното, но го представя именно като общочовешки проблем както това правят например Киркегор или Ницше. В българската поезия пример за универсалността на личното и уникалността на общото е Яворов: универсално-социален в ранните си творби, лично-общочовешки в късните.

Пета характеристика на интелектуалеца: той вярва в нещо голямо. Може да го нарича Божи знак, Истина, Вяра, или нещо друго. Но това голямо нещо го има и интелектуалецът се чувства призван да му служи. То му дава сила да преобръща общопознатото, да излиза сам срещу мнението на мнозинството, да върви срещу осветени от времето традиции. Видян с очите на средния човек и на интелигента, интелектуалецът в някакъв смисъл е луд, той е като идиота княз Мишкин в едноименния роман на Достовски, като Оленка в Чеховия разказ „Душенка“, като чудака и неудачника Бартълби в новелата със същото име на Мелвил, като Пепеляшка и като третия брат, Иван глупака, във фолклорните приказки. Но онуй, което обикновеният човек и интелигентът не съзират, а става видимо най-вече в перспективата на времето, е, че това е божествена лудост, глупост, идиотизъм и несрета. Речено накратко, интелектуалецът казва: тази кауза е сраведлива и затова е моя; а интелигентът казва: тази кауза е моя и затова е справедлива. Ето пак някои чужди и наши примери. Сартр отказва Нобеловата награда за литература, понеже етикетът, поставен му от Нобеловия комитет би го умъртвил, би го дефинирал веднъж завинаги, би го направил идентичен със себе си, което би било обратното на неговата философия, която твърди, че човешкото непрекъснато отива отвъд себе си и в такъв смисъл не може да се определи веднъж завинаги и не съвпада със себе си. Това несъвпадение е основата на свободата, която дефинира човешкото. Чехов захвърля званието си почетен академик като протест срещу отказа на Руската академия да направи почетен академик и Горки. И в двата случая мнозинството божем учени глави казват едно, но интелектуалецът отсича обратното. И като се отказва, се оказва прав. В българската литература има неколцина божествено луди, които поради това излизат извън литературата и стават национални и общочовешки примери. Ботев преминава Дунав с чета, въоръжена с бракувани белгийски пушки, чиито дула са огладени, и тъй въртеливото и точното движение на куршума е направено невъзможно. Практическата полза от такова театрално въоръжение е смешна, но вярата, че това театро може да има исторически последици, е възвишена. И друг пример: почти никога не се споменава, че Гео Милев не е единственият редактор на списание „Пламък“. В началото редакционната колегия е включвала още Антон Страшимиров, Емануил Попдимитров и, ако помня добре, Николай Хрелков. Когато политическият живот след Септемврийското въстание през 1923 г. се затяга, редакторите един по един абдикират и Гео остава сам. Попдимитров например напуска списанието след заплахата на властите, че ако остане редактор, ще загуби мястото си на университетски преподавател. Така Гео Милев, сам юнак на коня, извършва божествените глупости, които го отвеждат до подземието на казармата, а оттам и до най-високите, етичните и етеричните върхове на българската словесност. Гео става интелектуалец, а другите редактори остават интелигенти. (Всъщност митът, че гибелта на Гео е последица от публикуването на „Септември“ в „Пламък“ е така мощен, че се приема на вяра, а е възможно кончината му да е имала други или и други причини. Но българското литературознание не си хаби времето с биографии, понеже ние, „интелектуалците“, сме силни по общите приказки, та кой ще ти се ровичка из архиви и документи като някакъв си нищо и никакъв западен интелигент да разбере каква е истината?)

И шесто, интелектуалецът знае как върви светът и как човеците в тоя свят попиляват живота си, препъвайки се в дребнотиите на ежедневието. Но той знае и как трябва да върви светът, за да могат човеците да достигнат човешкия си потенциал. Интелектуалецът е пророк, философ, поет и утопичен мислител и деятел. Той, по думите на Маркс, не само обяснява, но и променя света. Там, където интелектуалецът анализира и клейми, интелигентът бърбори и се вайка. Там, където интелектуалецът пророкува и строи с думи нови по-добри, утопични светове – красивия град, Калиполис на Платон в „Държавата“ – интелигентът се подхилва и вярва на врачки. Когато интелектуалецът действа, за да постига непостижимото, интелигентът вдига наплюнчен пръст и се записва в силната партия на деня.

В България след Втората световна война като че ли дори и потенциалът за интелектуалност от тази, която обсъждам тук, секва. Началото на 1990-те години завари българската литература неподготвена за разговор със света, понеже тя не разбираше света, а не разбираше и България, която се отваряше за света. Не съм сигурен дали тя разбираше дори себе си. Тя плуваше по течението и приемаше безкритично ставащото или, още по-зле, приемаше овчедушно онова, което другите казваха за нас. Българската литература, култура и история се превърнаха в нещо-в-себе-си, в нещо, неспособно да се себеосъзнае и самообясни, в нещо, което се крои и прекроява конюнктурно според чужди за нея интереси. Казано кратко, глупостта и невежеството на българската култура в последните двайсетина години – тук вече става дума не за божествена, а за буквална глупост – се състои в това, че тя не успя да бъде нещо-за-себе-си, да се самоосмисли и да работи за своите потребности. Тази глупост и невежество до голяма степен бяха култивирани („култивирано невежество“ – красив оксиморон!) от затвореността на предходната, социалистическата култура към много от идеите и практиките на Запада, както добрите, така и не съвсем добрите. След 1989 г., подобно на туземци, българските „интелектуалци“ бяха ощастливени с мъниста, чекийки, огнена вода и заразени с шарка одеяла, които гушнаха като Големите Дарове на Новата Епоха. За българския „интелектуалец“ от най-ново време важи Ботевото „тежка желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра“. При рязко сменените мащаби стана видно колко малка, слаба, объркана, глупава и безпомощна е България и нейната интелигенция. Българската литература не можа да осмисли и изрази сложността и нееднозначността на епохалното, което стана със света и България през 1990-те години и което продължава да става. Първото поколение следсоциалистически български литературни „европейци и космополити“ (определение на Георги Бакалов за Гео Милев, в единствено число, разбира се) – да използвам Алековия сюжет за бай Ганя – изпусна експреса на голямата литература, тъй като поради неграмотно сричане на разписанието се метна в маневрения трен, където някои се накачулиха във вагона на постмодернизмите, други на антикомунизмите, а трети притичваха от тоя в оня вагон и обратно. Надеждата ми е, че техните наследници ще имат по-добър шанс да говорят със света, защото познават него и себе си по-добре.

Когато силата ни отпада, обръщаме очи с последна надежда към бъдещето, към идещите след нас хора, които, мислим си, ще довървят нашия път. Но дали в случая оптимизмът на Платоновата „атанасия“ – вечното бъдене на човешкия род – ще свърши нашата работа? Проблемът с наследниците е, че те са расли в друго време и с други ценности и няма как да съпоставят двата свята, които се сблъскаха и омешаха в края на 1980-те и началото на 1990-те години. Тези наследници са улисани в техните си темпове и агитки. Те вървят по свой си път, който едва в ретроспектива и чак от техните наследници може да бъде обгледан и видян като някакво продължение на нашия път. Сблъсъкът, омешването и ошашавяването на световете са основата на рядката и може би вече пропусната историческа възможност на българската литература – или поне на нашето литературно поколение – да говори интересно за света и на света. Колко вярно и трагично звучи днес Вапцаровото „и нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита“! Преди двайсетина години, стягайки куфарчето за Америка, ми се струваше, че ще съумеем да разкажем за живота си, за главоломните му кривулици. Днес се боя, че това няма да стане, че никой не се интересува от това, че дори самите ние вече не искаме да пишем за себе си, че нямаме нито таланта, нито куража да правим своята история, своите повествования. И все пак, и все пак – надеждата ще умре само с нас, пътят ще умре само с нас!... Когато се главоболя с тези мисли, си спомням Рикьор: „Разказваме истории, защото в крайна сметка човешките животи искат и заслужават да бъдат разказвани. Това се отнася с най-пълна сила, когато говорим за нуждата да съхраним историята на победените и изчезналите. Цялата история на страданието крещи за мъст и зове за повествование.“

Ако първите шест характеристики на интелектуалеца и българския му подвид извръщаха очи най-вече към близкото минало и сегашното, то оставащите ни три теми се опитват, тръгвайки от настоящето, да надзърнат в бъдещето. И така – седмо и фантазно-хипотетично, може би една последица от глобализацията – подир едно-две поколения, когато българското население ще е наполовината на сегашното, под четири милиона, а другите четири милиона ще са английски и шведски пенсионери, заместили младите забягнали в странство българи – ще е, че добрите специалисти по българска литература ще са по воля и неволя специалисти и по още някоя литература, тоест компаративисти и поне двуезични. Българските интелигенти също ще бъдат най-малкото двуезични – както в средновековна Япония например, където официално-престижният език е бил китайският, а японският е бил за домашно ползване. Или както в Европа, където латинският е бил международният език на науката и културата, а местните езици са били за простолюдието. Българският език и литература ще бъдат само за местна, домашна употреба и ще заемат сравнително малка част от литературното съзнание на по-образования българин. Триезичната доктрина ще се върне, но сега езиците на световната култура ще са навярно английски, китайски и испански. Кирилицата ще бъде заменена от латиницата или китайските йероглифи (йероглифица?)...

Прокарвайки исторически аналогии, може би е уместно да сравним ставащото в България през последните две десетилетия и онова, което тепърва ще става, със случилото се преди хилядолетия. През VI в. пр.н.е. израелтяните са покорени от Вавилон и изгубват царството си, земята си, храмовете си. Губи се локалното, познатото, физическото, но се печели универсалното, енигматичното, метафизичното. Местните богове западат и постепенно се заместват от идеята за всеобщ бог. Политеизмът отстъпва пред монотеизма. Формира се космополитна култура и етика. Навярно новата българска култура и литература няма да са непременно Made in Bulgaria, а ще са наслоения и интерференции от различни български и чужди пластове и влияния около някакви културни и етични ядра, които все по-условно ще се свързват с България. България като диаспора – това ще е задача, посилна единствено за интелектуалците, понеже те гледат на света с мета-поглед. Един от примерите за подобно културно разматериализиране е Интернет, новите комуникации изобщо, чрез които българското, каквото и да е то, прелита транзитно от Германия до Южна Африка и от Съединените щати до Китай често без изобщо да каца в България. Остава да се види колко силна е вътрешната, духовната спойка на българското, доколко то няма да се раздроби и разсее без лепилото на местното и материалното. Могат ли луканките и лютениците, произвеждани и излапвани в Чикаго, да речем, или мартениците, окачвани по дървета в Макао, да станат основата на българска духовна култура зад граница? Още не съм съзрял здравите кълнове и невидимите организационни и институционални мостове на подобна българска диаспорична култура, но ще се радвам, ако това се дължи единствено на моето не дотам остро зрение.

И последните ни две теми, осмата и деветета, са за ролята на интелектуалеца в създаването на национални наративи и за непринадлежността му към институции. В преплетеността си тези два проблема са и един предпазлив отговор на въпроса „А какво да се прави?“. Понятията Български Друг и Западен Аз, които въвеждам тук, целят да проблематизират българския интелектуалец като погледнат откъм страната на Запада, а не откъм България. Нека се запитаме каква е ролята на българската литература и култура – което значи и на българските интелектуалци – в контекста на българската отколешна петимност за единение със Западна Европа, а отскоро и със Съединените щати, за превръщане на Българския Друг поне в някакъв смисъл в Западния Аз. Съзнавайки, че предложението ми не е панацея, а пожеланието Западът да приеме България ако не като равноправен, поне като заслужаващ познаване и уважение партньор, е от областта на фантастично-философското, а не на реално политическото, икономическото и военното, бих казал, че мястото на българската литература в този процес е при цялостния български и, макар да звучи нескромно, при цялостния западен живот. И обратно – мястото на живота е при литературата. Литературата е участник в диалектичната тристепенна спирала, която свързва практиката, наративите и четенето. Първото равнище на тази диалектика е човешката практическа действителност, в която всичко вече е и винаги е било знаково белязано. Тази пред-повествoвателна знаковост прави възможни наративите за действителността, включително и литературата. Ние разказваме своя живот, защото той вече е изцяло знаков извън и преди разказите ни за него. Второто равнище са самите наративи за нашия живот, между които са и повествованията на литературата. Тези наративи структурират пред-наративната практическа знаковост. И, трето, когато наративите се четат, те променят възприемателя им. Той става друг посредством акта на разбирането на наративите. Промененият възприемател започва да действа по нов начин и така внася нови значения в практическия си живот. Този тристепенен цикъл се повтаря отново и отново на различни диалектични равнища.

Ако този абстрактен модел бъде конкретизиран в рамката на нашата тема за интелектуалеца, то българската литература и култура ще заемат мястото на посредник между практическата действителност, от една страна, и възприемателя на наративи за тази действителност, който е и агент на действието, от друга страна. Иначе казано, литературата като национално повествование променя действителността не пряко, а като променя агента на действието, който на свой ред променя действителността и с това променя и знаковите й параметри. Изразено още по-конкретно, българските молби и настоявания за фактическо, а не pro forma присъединяване към Запада няма как да бъдат чути там, докато те се огласяват единствено от българските политици, независимо от красноречието им (българските политици красноречиви?) – на което не се обръща внимание на Запад, въпреки участието на България в тая или оная военна коалиция. За такива коалиции бившият държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт казва в интервю от 2003 г., че „е трудно да се разбере точно кой е в нея“. Ако не се лъжа, на такива участия, уж показващи българската принадлежност към Запада, не се вярва кой знае колко и в България – за което свидетелстват вълната от национализъм, носталгията по комунизма и новият антикомунизъм. Молбите български няма да бъдат чути, тъй като ушите и душите на западните политици, икономисти, медии, интелектуалци и обикновени хора не са готови да ги чуят. Западната цивилизация не е направила (д)ушите си чувствителни за българските гласове, защото в нея не съществуват забележими положителни наративи за България. С наративи като „България е най-бедната и корумпираната страна в Европейския съюз“ или „България беше най-верният съюзник на СССР“ (та и концлагерите й бяха баш като съветските), или „България е инкубатор на компютърно пиратство“ (това беше приветствието, с което бях посрещнат – съвсем сърдечно и добронамерено, впрочем – при пристигането ми в един от водещите университети на Съединените щати през 1992 г.), или „Я, ами че България била страна с хубавко винце и сиренце!“ не се отива на Запад, а към Третия свят. Българският практически живот може да бъде забелязан на Запад не пряко (дори когато се гледа от прозореца на луксозен хотел в центъра на София – понеже така се гледат колониалните владения), а чрез наративите за този живот. Човешкият род гледа с окото, ала вижда с ума, чийто орган е окото. Ненапразно един голям историк на изобразителното изкуство казва, че неукото око не вижда нищичко. Наративите за България обаче не се правят от политиците, а от интелектуалците. Сега е естествена и подразбираща се негативната представа или, още по-зле, липсата на каквато и да било представа за България в САЩ, както подсказва например редовното смесване на Румъния и България от мнозина американски професори, или от някои популярни Холивудски филми като „Обикновена магия“ („Practical Magic“, 1998, режисьор Griffin Dunne), в който българин любовчия е побратим на Дракула, или бъркането на правописа на София – не Sofia, а Sophia – във водещия американски вестник „Ню Йорк Таймз“. Едва когато наративите създадат на Запад положителна представа за България, която се приема за естествена и подразбираща се, тази представа чрез академията и медиите ще повлияе и на западните политици, икономисти, интелектуалци, ще открехне (д)ушите им за гласа на българските им колеги. Така наративите за Българския Друг, създадени от самия него, след разбирането им от Западния Аз, ще променят този Аз, ще го отварят практически към Българския Друг, който, на свой ред, ще направи следващата крачка в конструирането на своите национални наративи, опирайки се на вече променената практика на Западния Аз по отношение на Другия.

Казаното значи, че е потребно създаването и развиването на български културни институции и политика, които да бъдат междинното звено между практическите действия на Западния политически, икономически и социален Аз по отношение на Българския политически, икономически и социален Друг. Засега такива институции и политика не съществуват или, доколкото ги има, те не работят за създаването на такъв образ на Българския Друг, който да му осигури равноправен достъп до Западния Аз. Ако се проучи културната политика на Българския Друг по отношение на Западния Аз ще станат ясни много неща около провалите на България да бъде приета за нещо повече от барабар-Петко-с-мъжете от Запада, доставчик на евтино секс месо или на черноработници на Запада, или, в най-самоласкателния случай, на участник в постскриптума на поредната военна коалиция, чиито членове всъщност никой не знае. Сега е ясно, че в Америка няма мрежа от подкрепящи се български учени и интелектуалци, както е например при румънските литературоведи и хуманитаристи, чието професионално сдружение Американска асоциация за румънистични изследвания (Romanian Studies Association of America) е осезаем участник в американския академичен живот. Ако Румъния има по-добри шансове да партнира на Запада от България това е така не защото румънският комунизъм на Николае Чаушеску е бил, например, по-либерален от българския на Тодор Живков, а защото румънските национални наративи са по-забележими на Запад от българските. След 1989 г. България изглежда няма дългосрочна културно-национална стратегия, насочена към Запада. Един от немногото американски лингвисти с по-специален интерес към България, професор Чарлз Грибъл от отличния Щатски университет на Охайо (The Ohio State University), например, казва в интервю, публикувано през 2000 г., следното за популяризирането на българския език и култура в Америка от българите в САЩ и на официалните институции в България: „През последните няколко години не се усеща особено съдействие, но преди то съществуваше. Преди 1989 година активно помагаха институции като Агенцията за българите в чужбина и Центърът по българистика към БАН. Агенция „Авторско право“, например, уреждаше публикуването на български книги в чужбина. [. . .] В момента съдействие от българска страна като че ли не се усеща. От българското посолство не са се обаждали вече девет-десет години, загуби се контактът между хората, които се интересуват от България. Дори и в Интернет трудно се намира информация за новоизлезлите български книги.“ Олга Арнаудова, български лингвист работещ от години в Канада, споделя в интервю, публикувано през 2009 г., че български културни пратеници пристигат в тази страна благодарение на частни български и канадски спонсори, но не на официални български институции: „Спонсорство от българската държава в тази сфера просто липсва и не си спомням изобщо за някакво представяне на български писател или поет в Отава. Жалко е, че не могат да се отделят поне малко пари за популяризирането на българското изкуство зад граница, както правят редица други държави. Едно изключение в това отношение е представянето на български филми в рамките на Европейския филмов фестивал, който се провежда всяка година със съдействието на Канадската филмова асоциация.“

Споменем ли наративи, трябва да говорим и за българските интелектуалци, потенциалните автори на тези наративи. Днес, повече от двайсет години след падането на социализма, в сериозната българска преса, занимаваща се с въпросите на културата, се чуват оплаквания от интелектуалци, че след 1989 г. капитализмът не се бил оказал онуй, което интелигенцията очаквала. Тези интелектуалци подкрепяли новото социално устройство не на последно място, понеже очаквали, че то щяло да им осигури напредък поради личната им кадърност, обаче се оказало, че новият свят маргинализирал интелектуалците и ги направил ненужни, понеже политиците отказвали да се вслушват в алтернативните им гледища. Искам да се разгранича от такива изказвания. Мисля, че източноевропейският капитализмът след 1989 г. още от първия си ден е истинският капитализъм. Това не е лош и неразвит капитализм, след който ще дойде добрият и развитият капитализъм, където всичко тече по мед и масло, както са си го представяли интелектуалците. Непрестанно повтаряната мантра за някакъв преход/Преход към истинския капитализъм е мит, празен звук, розови очила за невиждащи. Капитализмът, както и социализмът, не е вълшебна приказка, където накрая злото бива наказано, а доброто ликува. Интелектуалците, които са се надявали да напредват благодарение на личните си способности, но са били избутани в социалната периферия, не са съобразили, че общество, в което някой крачи напред единствено поради природните си дарби, дава огромни преимущества не толкова на интелектуалците, колкото на безогледно алчните, които забогатяват, и от позицията на силата ползват интелектуалците, колкото и тези интелектуалци да са надарени, за собствените си интереси: или като идеолози и крепители на условията, позволяващи забогатяване и овластяване на природно силните, или като социален баласт. Правото на естествено силния е привидност на социална справедливост, нещо, анализирано още от Платон в „Държавата“, където се оборва софистичното твърдение, че „справедливостта не е нищо друго освен предимството на по-силния“. Противно на нарцистичните поплаци за ненужността на интелектуалците в днешна България, за отритнатостта им от политиците, оптимистично смятам, че интелектуалците днес са нужни повече от всякога. Думата ми не е за интелектуалците, пробиващи с природна дарба, а за интелектуалците, служещи на философската справедливост и истина. Мястото на истинските интелектуалци не е на институтската софра, не е в кабинетите на правителствени политически консултанти, както показват с дума и дело Буда, Лаодзъ, Сократ или Исус, Ботев, Гео Милев, Вапцаров или литературоведът професор Никола Георгиев. Конфуций до беловласи старини предлага политическите си идеи на мнозина владетели, но все е напъждан и накрая става Учител. Буда избягва от царските привилегии и става Учител. Платон е продаден в робство заради политическите си съвети как да се управлява справедливо държавата и накрая също става Учител. Томас Мор в „Утопия“ развива Сократовата идея, че философът не влиза в никоя институция и не се главява за съветник на монарха, но в действителност загубва светлата си глава именно защото като царедворец прави това, което като ренесансов мислител пише да не се прави, та по тази причина не става Учител, а само светец. Ако интелектуалецът и философът беше нужен на политика като философски наставник по справедливост, Раковски и Левски щяха да са политически съветници на султана по гяурските въпроси, а Гео Милев и Вапцаров щяха да разясняват на царя революционния динамит в немския експресионизъм или в римата „хлябът чер“ – „СССР“. Мястото на интелектуалеца винаги е било извън институциите, защото интелектуалецът е фигура маргинална и алтернативна по дефиниция. Той търси свободно истината и справедливостта, а не укрепява тази или онази институция, за да си оправи положението. Затова интелектуалецът философ живее в материална оскъдица, но сред богатство от идеи, истини и мечти. Предсмъртният стон на Сократ е родилният вик на философията, на съзнанието, че не може да има цивилизация от съвременен тип без критично самовглеждане, без правене и преправяне на човешкото общежитие по повелите на истината и морала. Именно това самовглеждане и преправяне е ролята на интелектуалеца и то не се върши заради заплата, привилегии и личен напредък поради естествено право, а безкористно, самоиронично и самопринизяващо, дори саможертвено в името на една философска, идеална, абстрактна, и утопична хуманност. С горчивина констатирам, че през последните двайсетина години българските интелектуалци по-малко служеха, а повече се самообслужваха, а мнозината, които бяха с по-слаби лакти, за да се самообслужват, пустосват, че били избутани зад борда на времето. На онез чутовни интелектуални мъжкари, дето се бият в гърдите, че са за приобщаването на България към Запада, ама комунизмът или капитализмът им бил крив, бих казал: ето го полето за работа – то ви чака девствено и нетърпеливо като девственица – ако наистина искате и можете да го работите. 

Пролетта на 2001 – март 2011 г.

Никита Нанков е български литературовед.
Други статии от този автор
Посетители: 65

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Коментари

  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 2 дни
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... преди 1 седмица
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... преди 1 седмица
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... преди 2 седмици
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Наистина... преди 3 седмици
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... преди 3 седмици
  • Броди писа Още
                             ... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... преди 4 седмици
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018
  • Владо писа Още
    Тук, в тази... Понеделник, 20 Август 2018
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... Събота, 18 Август 2018
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... Четвъртък, 16 Август 2018
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... Вторник, 14 Август 2018
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... Понеделник, 13 Август 2018
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... Понеделник, 13 Август 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря за... Понеделник, 13 Август 2018