1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

За вас не знам, но лично аз нямам еднозначен отговор на този въпрос. Ала не на вътрешни интроспекции, нито на исторически проумяното за нас от Захари Стоянов или Иван Хаджийски са посветени тези редове. Те са размисъл за друго: по текущите ни болки, на които в момента сме длъжни да погледнем и с чужди очи. С очите на хора, изгубили всичко, които прииждат към нашите граници. Хора, които бягат към България, които са по-бедни и много по-нещастни от нас, въпреки изначалната ни убеденост, че по-клети от нас, българите, няма из цял свят, а и не би могло да има. Но едно е да си сред най-бедните в заможна Европа, друго е да си беден в Третия свят, оцелявайки с долар на ден (като у нас през Виденовата зима), а съвсем различно е вече да нямаш нищо, защото всичко, скътано от теб и предците ти, е изгоряло във войната, под бомбите в Алепо или Хомс. Да си никой, като често не можеш да докажеш нито собствената си самоличност, нито тази на децата си. Да си напълно анонимен, чужденец в този свят.

Предусещам вълната от негодувание, надигаща се у част от хората, докато четат тези редове (форумите преливат от нея): Пак ли за тези бежанци… А онкоболните, а гаснещите пенсионери, а бъдещето на нашите деца…? Като ви е толкова мъчно за тези сирийци, вземете си ги вкъщиДа се махат! За нашите болки помислете!

Естествено, че го правим, нали все за тях мислим? Нали те са драмата на дните ни, че и въгленът, от който пламна българската политика през 2013 г.

И все пак: какви сме ние? Не сме ли същите хора? Нима сред нас не е пълно с потомци на бежанци, които, заради притеснения на верска и друга основа, са били принудени да напуснат някогашната несвободна България, а тя тогава, заедно със Сирия, Египет или Ирак, е била в границите на Османската империя? Нима сме забравили как хиляди от тези българи са се завръщали от Румъния, Бесарабия, Банат и откъде ли не още, за да градят новата българска държава? Нима сме забравили, че мнозина от тях са пристигали само с дрехите на гърба си под чуждо небе, при чужди хора, усещайки вкуса на чуждия хляб? Нима сме забравили, че близо една трета от някогашното население на София, Варна, Бургас или Пловдив са потомци на бежанци от Беломорска и Одринска Тракия или Македония? Нима сме забравили за размяната на население между Южна и Северна Добруджа, за драмата на тези хора? Нима арменските църкви и кафенета (да не споменаваме пак стиховете на Яворов) не ни напомнят за двете големи вълни след кланетата над арменци (първата в 1894-1896 г., втората – след 1915 г.)? А 120 000 руски белоемигранти, бедни, посърнали, нещастни, както ги описва Вазов, над които сиромашията и скръбта е наметнала така воала на скръбта, че ги е приравнила? Ами гръцките политически емигранти в началото на 50-те, чилийците през 70-те, които комунистическа България подслони? И обратният „изход” през 80-те на около 300 000 наши турски съграждани, които комунистическата власт прогони, след като с решение на Политбюро им смени имената. Последван от вълната на поне милион и половина българи през прехода, икономически емигранти, разпръснати из САЩ, Канада и цяла Европа? Почти всяко семейство у нас има човек „навън”, няма как да не знае какво означава да се задържиш някъде, без да ти хлопнат вратата, без да те обвинят, че отнемаш нечий хляб, че си виновен завсички нещастия на света.

Изразът не е мой. Той е на бившия френски премиер-социалист Мишел Рокар и едва не постави кръст на политическата му кариера, когато в края на 90-те той заяви, че страната му не може да поеме всички нещастия на света. Тогава живеех във Франция и добре си спомням каква вълна от възмущение отприщиха тези думи. Защото един политик, социалист или не, няма морално право да атакува най-слабите и унизените, онези, които търсят помощ и убежище, колкото и хората да са чувствителни към запазването на работните си места. Френската социалистическа партия влезе в режим на обяснения, а самият Рокар се появи по телевизията и коригира думите си по следния начин: Не можем да поемем всички нещастия на света, но сме длъжни да поемем своята част от тях.

Все се сещам за тези думи на Мишел Рокар, докато наблюдавам тези дни паниката на сегашното ни (полу)социалистическо – (полу)либерално-етническо правителство, което първо твърдеше, че ще затваря границата с Турция заради бежанците, пък после се усети,  че граница току-така не се затваря. Та се започнаха едни обяснения: как военният министър (социалист) Ангел Найденов го бил казал, ама си мислел друго; как премиерът Пламен Орешарски не го мислел, значи не можело да се стигне дотам; как главният секретар на МВР Светлозар Лазаров даже изчислил, че това ще струва 10-11 млн. лв. на месец, значи било невъзможно. Все извъртания, в които липсва най-важното: отговор на въпроса „как” ще решим хуманитарната криза на тези хора, тези конкретни човешки съдби?

Липсващ отговор на въпроса „как”, който отново ни препраща към протестното „кой?” и основното ми питане „какви сме ние?” Ние, които търпим всичко това. Ние, които приемаме, че тези управници, освен клиентелистки назначения, имат намерението да  свършат и нещо от обществен интерес.

Властта е заета със себе си: с „инвестиционното си проектиране”, с опазването си от протестиращите. А щом не може да се издигне стена на българо-турската граница (много е скъпо!), току-виж издигнали стена около парламента (далеч по-евтино е!).

Грижата за прииждащите през границата хора е оставена в ръцете на тромавите ни институции, които правят каквото могат, но са блокирани от липсата на административен капацитет, и най-вече в ръцете на гражданското общество (Православната църква ще преотстъпи манастири, граждански сдружения са събрали топли дрехи, носят пари и храна на бежанците – какъв е тогава проблемът?).

За себе си правителството на Орешарски-Йовчев-Найденов и т.н. е оставило най-важната функция – пропагандната. То бди над сигурността на гражданите, като ги предупреждава колко опасни могат да бъдат тези хора, дошли от другаде, колко скъпо ще ни струват те. Един вид – забравете за някоя и друга обещана „социална мярка”. Не че сме се надявали…

Затова ви призовавам само за едно: докато ви дрънкат какво ли не за заплахата от бежанците, за това как 4-5 000 души ще превземат България, как тези деца, жени и техните мъже застрашават нашето съществуване, просто се вгледайте, по време на телевизионните репортажи, в лицата на тези хора. Вижте цялото им стъписване от случващото се с тях тук, на чужда земя. Вгледайте се в детските лица (има много деца сред бежанците), вижте случващото се през техните очи.

Какво виждат едни детски очи, е въпрос, на който не е лесно да се даде отговор. Избегнатата смърт? Нищото? Бог? Или нас – такива, каквито сме, дори когато отказваме да ги видим? Вижте страха на майките им, които се чудят как да ги изхранят с 65 лв. на месец. Вижте отчаянието на бащите им, които знаят, че техният свят се е срутил, че тепърва трябва да отидат някъде, да избегнат нищетата, която иначе ще ги преследва от поколение на поколение. Собственият ни опит е най-често въпрос; чуждият опит е вече опит за отговор.

И се замислете: с какво тези хора ни пречат? С какво ни застрашават? С какво утежняват и без това объркания ни живот?

Нима те са избрали нашето „най-академично” (според премиера Орешарски) правителство, плод на най-добрата възможна коалиция, успешно олицетворявана от Делян Пеевски? Те ли са виновни, че администрацията ни почти не работи, че не е в състояние да се справи не само с бежанска вълна, но и с никакво по-сериозно бедствие? Те ли са виновни, че здравната ни система едвам-едвам функционира, че линейките на „Бърза помощ” идват на 40-тата минута, за фалшивите клинични пътеки и какво ли не още? Те ли са виновни за раздутия щат на МВР, където приоритет на службите е да опазват премиера от гражданите, а не да действат в кризисни ситуации? Те ли са виновни, че ДАНС, който все повече се превръща в политическа полиция, не разполага със специалисти с арабски, пущу или фарси, че нямаме подготвени хора по границата?

Те ли са виновни за липсата на лекарства за онкоболните, за ниските пенсии, за хаоса в енергетиката, за недостига на детски градини, за срива в образователната ни система? Те ли ни ограбват с тези 65 лв. на месец, с които трябва да се хранят, обличат и оцеляват, докато никой не е в състояние да изчисли милионите, които изтичат от бюджета, пренасочвани към партийни фирми, за да се съберат пари за купуването на гласове на следващите избори?

„Кой” е виновен? И „какви сме ние”?

В отговор ще завърша с историята на един сирийски бежанец, която чух в репортаж по БНР и която дълбоко ме развълнува. Заедно със съпругата си и с двете им деца, Мохаммад Хауаш прекосява българо-турската граница в края на юни. Плаща 750 долара, но водачът ги зарязва веднага след граничната бразда, нейде из Странджа, показвайки им да вървят напред – там е България, там е Европа. Три дни се лутат из чукарите, страх ги е от вълци, нямат ни вода, ни храна. На съпругата му спира кърмата, детото кърмаче се обезводнява. По стария си турски джиесем мъжът се обажда на 112 – знае, че това е номерът за извънредна ситуация в Европа. Свързват го с операторка, която говори английски и е добра с него. С нейна помощ той намира ориентир, за да открият групата – номер на изоставена гранична застава. Идва група от Гранична полиция. Цялото семейство плаче, чувстват се спасени. Тези хора в униформи им се виждат като ангели – дават им вода и храна. После ги предават на втора група полицаи, започват проблемите. Арестуват ги, слагат му белезници, не му дават вода. Децата имат пневмония, оставят ги в болница. Лекарите отново са ангели – правят всичко възможно за децата, задържат ги по-дълго в болницата, защото мястото на тези деца не е в Любимец – там е „затвор”. В Любимец се държат с Мохаммад и с останалите като с терористи  За близо месец той отслабва с 15 килограма. Държат се грубо с тях, използват и електрически палки. А служителка от Любимец им казва: Вие сте нищо. Имате късмет, че сте тук, имате къде да спите и ви храним, а много от хората в България нямат храна. След което настаняват семейството на Мохаммад в общежитието в село Баня, където едно от децата му развива ревматичен проблем, но все им отказват да ги прехвърлят в столичния квартал „Овча Купел”, откъдето е възможно да потърсят специализирано лечение. Добре, че на помощ им се притичат доброволци от сдружението „Приятели на бежанците”, които им носят дрехи и храна, окуражават ги.

За Мохаммад хората в България се делят на два вида: ангели и зверове. Въпросът е: „на кого ще попаднеш?”

Въпрос, който аз приемам за отговор.

Източник

Тони Николов

Тони Николов е български автор и журналист, програмен директор на фондация „Комунитас“, член на редакционния комитет на списание „Християнство и култура“ и сътрудник в седмичника „Култура".

Други статии от този автор
e-max.it: your social media marketing partner
Посетители: 32

Последните най...


Безплатен бюлетин

Коментари

  • Комитата писа Още
    Кирилицата има остра... преди 1 час
  • Гост писа Още
    Кво му трябва на човек... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Добре и мъдро написано.... преди 2 дни
  • Maire писа Още
    Нищо ново като... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами тия неща просто... преди 2 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Много чисто, много... преди 2 дни
  • с134 писа Още
    измишльотини. преди 2 дни
  • Женя КЪНЕВА писа Още
    Само да вметна - "Пенчо... преди 2 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Е-е-е, "Домашната армия"(?)... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Заслужено висока оценка... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Филмът, представен в... преди 5 дни
  • Дедко Светослав писа Още
    След тази свястна статия... преди 5 дни
  • Божидар Колев писа Още
    Поздравления за... преди 1 седмица
  • Black Wolf писа Още
    Чудесен пример как... преди 1 седмица
  • Проф. Пожарлиев писа Още
    Чудесен анализ на... преди 1 седмица
  • Виолета Бончева писа Още
    Хареса ми, поздравления!
    преди 1 седмица
  • v писа Още
    Браво! преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    апетрова
    Само искам да... преди 1 седмица
  • Любомир Калудов писа Още
    Позволявам си да не се... преди 1 седмица
  • Нов читател писа Още
    Цитат:
    " Фантастичният... преди 1 седмица
  • катя писа Още
    Що за превод!
    преди 1 седмица
  • Румен Григоров писа Още
    Който се съмнява в... преди 1 седмица
  • Б. писа Още
    Бил съм свидетел на... преди 1 седмица
  • Елена писа Още
    Откривателят на вируса... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Много добра статия. С... преди 2 седмици