Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

Деконструиране на заглавието

През 1794 британският пътешественик Морит, току-що излязъл от Кеймбридж, тръгва на пътешествие из Леванта. Страстта му по „руините на древното величие“ го води от Лондон, през цяла Европа до Константинопол, а от там до местата на Троя, Света гора и Атина. На път от Букурещ към Константинопол той прекосява Балкана през Шипченския проход и описва чувствата си в писмо до сестра си: „Приближавахме се до класически места. Спяхме в подножието на една планина, която прекосихме на следващия ден, и която разделя България от Румелия (древната Тракия). Макар и да е донякъде омаловажена днес чрез името Балкан, тя е не по-малко знатна от древния Хемус“.[1]

Напълно естествено е, че за един от „левантинските лунатици“ и бъдещ член на Обществото на дилетантите[2], териториите на Османската империя изглеждат преди всичко като „класическа почва“, а всяко напомняне за съвремието му е дразнещо и омаловажаващо за бляскавата антична традиция. „Балкан“, разбира се, е турската дума за „гориста планина“, която е била прилагана като съществително и към други планински формации, но се утвърждава като постоянно име на планинската верига, преминаваща през България. По-късно, макар и състезаваща се за първенство с други названия като „Турция в Европа“, „Румелия“, „югоизточна Европа“ и др., тя започва да се прилага към целия полуостров.[3]

Ето защо е абсурдно да се търси османско наследство на Балканите. Балканите са османското наследство.

Има два главни и напълно различни подхода към проблема за Османската империя на Балканите от една страна, и проблема за османското наследство, от друга. С една дума, как да се дефинира османското? И какво имаме пред вид под наследство?

2013 03 Turkey in EuropeОсманското оттегляне
от Балканите
(1814–1913)
Определението на османското постулира поне две интерпретации на османското наследство. Едната е, че по същността си то е било религиозно, социално и и институционално чуждо натрапничество над местните християнски средновековни общества (византийско, българско, сръбско и т. н.). Неговите останки могат да бъдат проследени, но те са третирани като неорганични наслоения върху естественото тяло на тези общества. Централният елемент на тази интерпретация е увереността в несъвместимостта между християнството и исляма, несъвместимостта между по същество номадската цивилизация на новодошлите и старата градска и уседнала цивилизация на Балканите и Близкия изток. Повечето европейски оценки от 19 век, както и болинството оценки, произлизащи вътре от балканската историография (включително и съвременните) се основават на тази широко разпространена увереност.[4]

В своите крайности това гледище вече е отхвърлено от сериозните научни изследвания (най-вече извън балканската историографска традиция). Но тази интерпретация все още бива възпроизвеждана (често несъзнателно) в онова, което може да бъде наречено „механичен подход към османското наследство“ (или „подход на отделните сфери“), тоест опитите то да бъде разделено на предполагаемите си съставни елементи, и произлизащите от това опити да се проследи османското наследство само в отделни сфери – език, музика, храна, архитектура, изкуство, облекло, административни традиции, политически институции и т. н. Вътре в този подход, независимо от това дали изследванията произхождат от Балканите, от самата Турция или извън региона, османското става синонимно за ислямското или турското (и в по-малка степен за арабското и персийско) влияние в различни сфери, обикновено сумирано под заглавието „ориенталски елементи“[5] Това механистично разделение в инак отлични, но обикновено най-вече емпирични изследвания, е предизвикано по-скоро от липсата на теоретическа рамка, отколкото от преднамерени опити за изолиране на някакви съставни елементи,.

Вътре в самата балканска историографска традиция, която продължава да настоява върху съществуването на напълно обособени и несъвместими локални/местни и чужди/османски сфери,[6] опасността се намира не толкова в прекаленото подчертаване на „влиянието на Запада“ и пренебрегването на приемственостите и собствено местните институции, колкото в изкуственото разделяне на „местните“ от „османските“ институции и влияния.

Тази интерпретация на османското присъствие на Балканите, колкото и да е погрешна, все пак притежава известна рационалност. Тя почива на не-толкова погрешното възприятие за сегрегация от страна на местното християнско население вътре в империята. При всички възражения срещу романтизираните, сърцераздирателни описания на християнското тегло под неверниците-турци – една тенденция, която е дълго и заслужено критикувана – Османската империя е била, на първо място и преди всичко останало, ислямска държава със стриктна религиозна йерархия, в която немюсюлманите са заемали, без каквото и да е съмнение, задните места. Стриктното разделение според религиозни признаци предотвратява интеграцията на това население, освен в случаите на преминаване към друга вяра.

По никое време от съществуването си, но особено през последните два века, Османската империя не е притежавала силно социално сцепление или висока степен на социална интеграция. Не само че в нея не е имало чувство за принадлежност към някакво съвместно османско общество; населението дори е живеело с усещане за принадлежност към коренно различни (религиозни, социални или други) групи, които не се смесват едни с други. Даже и през деветнадесети век Османската държава е по същество една наднационална (или, по-добре казано, ненационална) империя със силни средновековни елементи, в която бюрокрацията изглежда е била единствената обща институция, свързваща, но не и обединяваща, цялото население. Че Османската империя не е създала интегрирано общество е извън всякакво съмнение; онова, което някои балкански историци изглеждат неспособни да разберат е, че тази империя не се е стремяла да постигне такава интеграция.

Щом само пораждащите се балкански нации започват да се впускат в опити за постигане на себеидентичност (започнали през осемнадесети век, но достигнали висока степен на интензивност през деветнадесети), те се опитват да очертаят граници между себе си и своите управници. Това се прави в един националистически дискурс, който е вътрешно несъвместим с имперския принцип, но вече е станал доминантен в Европа. В тази светлина, закъснелият опит да се изкове някакво османско съзнание след средата на деветнадесети век[7] е предварително осъден утопичен експеримент. Този процес на отчуждение е нещо, което предшества разпадането на империята от много дълго време, а значи е системен елемент от османското минало. Въпросът е не дали такова отчуждение е съществувало, а колко силно то е било през различните периоди и кои населения е обхващало.

Докато за модерна Турция и Близкия изток османското наследство е нещо, което може да бъде, и е било считано, за органично (въпреки честите яростно отрицателни оценки), на Балканите непрестанният опит то да бъде описано като чуждо се основава на нещо повече от емоционалната или политическа конюнктура. Докато османският период винаги е бил собствения ancien régime за републиканска Турция, балканското възприятие е по-сложно. Погледнато аналитично, този период също е местния ancien régime, но, изхождайки от специфичната позиция на християнството вътре в една мюсюлманска империя, той е бил възприеман почти изключително като чуждо владичество, като Османското робство.

Това води със себе си една напълно различна рамка на оценките: онази на борбите за национално освобождение и създаване на национални държави, разглеждани не само като радикално скъсване с миналото, но и като негово отрицание. До някаква степен този елемент на отрицание важи и за самите турци (и в още по-голяма степен за арабите), но в балканския случай това скъсване е улеснено от двойната връзка на езика и религията, двата централни фокуса, около които са конструирани балканските идентичности и национализъм. Докато ислямът предлага важна връзка с османското минало както в турския, така и в арабския случай, езикът служи като важен разграничител за арабите. Необходим е бил политическия гений на Кемал, за да се осъзнае централността на езика при пренасянето на традициите и за формирането на национализма – и съответно да се нанесе решителен удар, чрез кемалистката езикова реформа.[8]

Втората интерпретация третира османското наследство като комплексна симбиоза от турски, ислямски и византийски/балкански традиции. Предпоставката тук е, че вековете на съвместно съществуване трябва да са създали някакво общо наследство, и че историята на Османската държава е история на всички нейни съставни населения (без да се отричат религиозните, социални, професионални и други разделения и йерархии). Фактите, на които се основава тази интерпретация, са ранния синкретизъм в религиозната, културна и институционална сфера, както и забележителната способност за възприемане на външни влияния от страна на завоевателите.

Една институция като Православната църква, която, при първата интерпретация, трябва да бъде описвана като единствената истинска институция на завоюваните и подчинени балкански народи, като пазител на религията, езика и местните традиции, може да бъде разглеждана в този втора интерпретация като типично османска институция. В съответствие с имперските измерения на държавата, всемирният характер и политика на църквата стават разбираеми единствено в османската рамка. Патриархът, като милет-башия, е много османска фигура. Показателно е, че откъсването на пораждащите се нации от империята означава и почти едновременно отделяне от Константинополската патриаршия, т. е. от православната църква на Османската империя. В българския случай то предхожда политическото отделяне с почти цяло десетилетие и се разиграва в дискурса на национално освобождение от гръцкото духовенство. Българската екзархия се развива като истинска национална организация и в критичните обстоятелства от 1870-те за нея не съществува възможност да стане османска институция. В гръцкия случай скъсването с Константинопол следва малко повече от десетилетие след избухването на войната за независимост и съвпада с началото на независимата държава. Лишаването от собственост на „посветените манастири“ в новообединените княжества Влашко и Молдавия е част от същия процес.

Интересно е да се спекулира по въпроса дали имперският успех и бюрократическата мощ от първите векове на османското разширение са довели в някаква степен до лоялност от страна на балканските населения. Има добри основания да се смята, че това е било именно така. Дори много дискутирания данък девширме (кръвен данък) и смесените реакции, които той е предизвикал у населението, може да бъде разглеждан като интегративен механизъм. Емоционално натоварения въпрос за преминаването към исляма също може да бъде разглеждан в тази светлина. Смените на вярата започват непосредствено след пристигането на османците и продължават до деветнадесети век, но решаващия период е седемнадесети век. Макар и да има очевидни случаи на насилствено сменяне на вярата, повечето то тях са били ненасилствени. Самите те пък, често наричани евфемистично „доброволни“, са резултат от непряк икономически и социален, но не и административен, натиск. Мотивацията зад тях е да се постигне някакъв специален вид интеграция. Това не се отнася до преминаването на православното селячество в Трансилвания към протестантизма, което не е предлагало социални или политически предимства и може да бъде по-добре сравнено с преминаването към католицизма или по-скоро към униатската църква, което се случва предимно през седемнадесети век.

Както и в случая с първата, настояваща на механично разделение, тази втора, или органична интерпретация също си има своите ограничения. Едно от тях например е подхода, който се фокусира изключително върху приемствеността от византийския период, като по този начин омаловажава османския феномен, както го прави в известното си и влиятелно творчество [румънският историк] Николае Йорга. Макар че начинът, по който теорията на Йорга за „Византия след Византия“ е създадена и защищавана, днес я превръща само в екзотичен епизод от развитието на балканската историография, формулировката му Byzance après Byzance вероятно ще просъществува много по-дълго време, не само защото е удачна като словосъчетание, но и защото отразява повече неща, отколкото създателят й вероятно е предполагал.[9] Това е добро описателно понятие, особено що се отнася до сходствата между православните населения в Османската империя, но и изобщо, чрез подчертаването на приемствеността на имперската традиция, при която, в определени аспекти, културното прекъсване, обозначено от възхода на национализма, може да се разглежда като по-дълбоко и във всеки случай по-радикално от онова, наложено от османското завоевание.

Същевременно трябва да се подчертае, че и двете интерпретации – органичната и разделителната – ако бъдат изчистени от емоционалните си и оценъчни оттенъци, могат да бъдат артикулирани по сдържан и убедителен начин. Предпочитанието на която и да било от двете е продиктувано не само от философски или политически предразположения, но и от методологически такива.

Изглежда, че в макро-историческата сфера (икономика, демография и социална структура, както и други феномени от естеството на longue durée), втората интерпретация е по-подходяща, но тя не притежава някаква изключителна валидност. Някои дългосрочни развития в религиозната и културна сфера, както и историята на институциите, могат да бъдат обяснени по-адекватно чрез подхода на отделните сфери. В микро-историческата сфера (политическа история, биография, изкуство, история на литературата и пр.) могат да бъдат използвани и двата подхода. Исторически фигури като известния мистик и революционер, шейх Бедредин, които са проповядвали обединението на исляма, християнството и юдаизма през ранния петнадесети век; завоевателят на Константинопол, султан Мехмед II Фатих; роденият в Сърбия велик везир Соколлу Мехмед паша (Мехмед Соколович), който се издига чрез системата на девширме и по-късно служи успешно на трима последователни султани по времето на най-голямото османско разширение; молдавският принц Димитре Кантемир, който е възпитан в Константинопол и е бил изключителен дипломат, първият модерен историк на Османската империя и известна фигура на Просвещението; и дори фигури, които са били активни през „националистическите“ осемнадесети и деветнадесети век, като големия гръцки патриот и революционер, Ригас Велестинлис, който е бил на фанариотска служба в дунавските княжества и е създал общобалканска визия за бъдещето на полуострова; или пък големия османски реформатор и баща на османската конституция, Мидхат паша – всички те могат да бъдат разбрани и описани само чрез органичния подход, макар че е необходимо да се прави разлика между доминантните и по-малко важните традиции при оформянето на техния мироглед и дейности, както и на степента на тяхното въздействие върху различни други групи.

Други случаи оправдават един подход, определян изключително от гледната точка на „отделните сфери“ – като например хроникьорът от петнадесети век Ашикпашазаде; брилянтният Вейси, автор на известната „Хабнаме“; „най-великият поли-историк на османците“, Катиб Челеби;[10] пламенният монах и автор на „Славянобългарската история“, Отец Паисий; забележителният сръбски писател и насърчител на южнославянското единство, Доситей Обрадович; известната фигура на гръцкото политическо и интелектуално просвещение, Адамантиос Кораис. Тези примери могат да бъда продължени ad infinitum.

[…]

Ако сега се обърнем към самия проблем за наследството, то отново се откриват две възможни интерпретации. Едната се състои в подхода на обективно настроения външен наблюдател, чиято централна точка на наблюдение е хронологически позиционирана вътре в османския период (обикновено в края му), и който възприема линеарно гледище, следващо историческото време: от миналото към бъдещето. Този подход е в основата на по-голямата част от историческата литература. Това не означава, че учените, възприемащи този подход, са апологети на Османската империя или че те се идентифицират с темата си (макар че със сигурност има примери и от този вид). Общото за такива автори изглежда е предпоставката, че османското наследство може да бъде обективно дефинирано и че, дори и след разпадането на Османската империя, си остават елементи от това наследство, които могат да бъдат обективно анализирани в различните региони, съставящи бившата империя.

Другият подход е онзи на силно субективния вътрешен наблюдател, който може да бъде определен като оценъчна и ретроспективна оценка на османското наследство от гледна точка на настоящето.

Ето защо трябва да се различават два различни подхода: османското наследство като приемственост и османското наследство като възприятие. Това в никакъв случай не е някакъв изчерпателен обзор на темата, нито дори синтез на множеството ценни емпирически работи, занимаващи се с различни аспекти на по-големия проблем. И все пак, както огромните измерения на темата, така и липсата, по мое знание, на някаква по-обхватна теоретическа или обща рамка в областта на балканските изследвания,[11] позволява само един пробен методологически подход към дразнещия въпрос за османското наследство на Балканите.

Османското наследство като приемственост

Всяко наследство може да бъде разбрано като нещо, произлизащо от миналото, като приемственост. Това предполага някаква определена точка в историческото време, след която историческия процес може да бъде рационализиран като наследство. То означава също, че при различни точки във времето, за един и същ развиващ се процес може да се каже, че е създал различни наследства. В това отношение османското наследство е не просто съвкупността от характеристики, натрупани от четиринадесети до деветнадесети век. Османският период в балканската история е продължителен и сложен процес, който завършва в деветнадесети и ранния двадесети век. Моментът, в който този процес свършва и се превръща в наследство носи, на първо място, характеристиките на историческата ситуация на осемнадесетия и деветнадесети векове. Османското наследство се третира тук като съвкупността от исторически приемствености след отделянето на балканските държави от Османската империя.

Нещо повече, значителните регионални различия вътре в империята, не само между румелийските, анадолски и северноафрикански владения, но и вътре в самите Балкани, осуетява опитите да се говори за едно-единствено османско наследство. Как може политическото наследство на Османската империя в румънските княжества, например, да бъде сравнявано с онова в Сърбия или България или Албания? Как може икономическата ситуация в областите с големи имения (Босна, Тесалия, Албания) да бъде сравнявана с онази от областите на квази-независими дребни собственици, характерни за по-голямата част от останалите Балкани? Когато се оценява османското наследство, трябва да се избягват както безкритични прекомерни обобщения, така и труизма, че една от характеристиките на османското управление и, по този начин, един от централните аспекти на османското наследство, е голямото междурегионално разнообразие.

На едно по-общо ниво, централният проблем при разглеждането на османското наследство на Балканите е въпросът за приемствеността или прекъсването. Важните под-въпроси, които трябва да се зададат тук, са: 1) Кои са възможните „сфери на влияние“ на приемственостите в османското наследство? 2) До каква степен съществува османско наследство днес? Съществува ли времево разделение, маркиращо времето, след което въздействията на наследството като приемственост са трансформирани в наследство като възприятие, или различните сфери следват свои собствени хронологии?

Започвайки с политическата сфера, в един от важните й аспекти – формирането на държавни граници – налице са няколко конкуриращи се фактори: османската административна традиция, която е оформяла региона в продължение на няколко столетия; аспирациите на националните движения, които се основават на два (често несъвместими) критерия: историческите права и самоопределението; накрая, стратегическите интереси на европейските сили, които виждат в османската империя един от стълбовете в европейския баланс на силите, а младите балкански държави като заплашващи този баланс.

Вътрешните османски разделения между провинциите следват тясно границите на множеството балкански княжества, съществуващи в четиринадесети и петнадесети век, както и фазите на османското завоевание. В този смисъл те дават свидетелства за ясна, макар и не неподвижна, приемственост от пред-османския период (чак до запазване на топонимията[12]) и са par excellence пример за османското наследство като комплексен продукт от местни балкански, ислямски и турски компоненти.[13] В някои случаи вътрешните провинциални граници по-късно стават държавни граници (като например васалните провинции Влашко и Молдавия или Албания и Черна Гора). В други случаи (например сръбския), една административна единица, Белградският пашалък, се превръща в ядро на бъдещата национална държава.

И все пак, нито историческите права (основаващи се на териториалния зенит на средновековните балкански държави), нито въпросите на самоопределението са онези, които в края на краищата са определящи при оформянето на границите. В най-добрия случай тези елементи са определили спорните и несъвместими балкански иредентистки програми от деветнадесети и двадесети век. Размерите, формите, степените на растеж, дори самото съществуване на различните балкански държави са определени почти изключително от съображения на Великите сили, следващи правилата на играта за баланс на силите. Както Бисмарк казва на османските делегати по време на Берлинския конгрес: „Ако смятате, че конгресът се е събрал заради Турция, моля събудете се. [Договорът от] Сан Стефано щеше да си остане непроменен, ако не беше засегнал определени европейски интереси“.[14] Останалите балкански делегати не получават дори и толкова внимание. Договорът от Берлин (1878) определя политическото развитие на Балканите за следващото столетие.

На пръв поглед Босна изглежда демонстрира начините, по които османското наследство функционира в политическата област. Тя е важна административна единица (вилает) в империята, оформена на основата на средновековното босненско царство. Нейната сложна религиозно-етническа структура е разбираема единствено в османската структура, макар че дори в пред-османския период „Босна е единствената страна на Балканите, в която членството в общността не е било зависимо от обща религия“, където на практика различните религии са могли да съществуват заедно (в този специален случай: босненската църква, католицизмът и православието), а принадлежността към доминиращата религия не е била необходим критерий за политически статус.[15] И все пак, босненският проблем като политически въпрос трябва да се приписва не на османското наследство, а на съображенията на големите и малки сили. Той е продължавал да съществува не поради специфичното смесване на местното население, а защото, първо, Австро-Унгария търси аванпост на Балканите, а по-късно, понеже сравнителната независимост на провинцията е предотвратила разрушаването на крехкия баланс на силите между сърбите и хърватите.

В известна степен албанският случай представя подобни съображения. Албания, без собствена иредента[16] срещу Османската империя, не е ясно оформен случай на откъсване, както е при всички останали балкански нации. Причината за това е специалния статус на албанците в империята и техния сравнително закъснял опит за постигане на културна автономия. В първото десетилетие на двадесети век, когато освободителното им движение вече е добило значителна сила, самите те стават обект на експанзионистки стремежи от страна на вече независимите си съседи. По този начин, въпреки че раждането на Албания съвпада хронологически с отминаването на империята, нейната борба за оцеляване, както и иредентата й, се развиват против други балкански нации, особено Сърбия и Гърция. Независимото съществуване на Албания се гарантира на първо място от натиска, упражняван от Австро-Унгария и Италия.

Османското наследство в политическата сфера (що се отнася до външната политика и въпроса за границите) се простира хронологично от началото на автономното или независимо държавно дело на Балканите до Първата световна война, с която се слага край на османското политическо присъствие тук. По този начин османското политическо наследство има продължителност от няколко десетилетия до почти един век, за различните региони (с хронологическото изключение на Албания). След 1912–1923 (възприетата гранична дата) анти-османските иредентистки програми (но не и националните, в повечето случаи) са повече или по-малко изпълнени. Оттук нататък в себеосъзнаването на балканските елити османският период се превръща във въпрос на историческо размишление с последствия единствено за модернизационния процес и отношенията към малцинствата. [17] На практика, тези последните си остават единствения продължаващо реален елемент от наследството. Във всички други аспекти то се е превърнало във възприятие.

Създаването на автономни и независими балкански държави е както скъсване с, така и отхвърляне на политическото минало. Това е очевидно особено в опита за замяна на старите институции с нови, европейски: в комбинацията от османски/мюсюлмански държавни институции, от една страна, и форми на местно самоуправление, от друга. Този процес е по-рязък или по-постепенен в различните региони. В Гърция, баварското регентство незабавно лансира обстойна програма за образователни, правни, бюрократични, икономически, военни и религиозни реформи – в едно общество, „в което хората на практика не правят разлика между различните сфери на човешките дейности, като например политически, икономически, социални или религиозни“. [18] В продължение на повече от едно десетилетие под управлението на Милош Обренович автономна Сърбия си остава пашалък, и едва през 1840-те, по време на управлението на Александър Карагеоргиевич, започва да полага основите на държавен апарат от западен тип. [19] В България, въпреки опитите за незабавно скъсване, изминават почти две десетилетия, докато новите институции са донякъде консолидирани.[20] Въпреки особената си позиция към османския суверен, стремежът на Румъния за европеизация не е непосредствено свързан с политическото й откъсване от империята, а го предхожда. Общо взето, що се отнася до политическите институции, османското наследство е незначително и е преодоляно с различна скорост от отделните балкански държави.



[1] John B. S. Morrit of Rokeby, A Grand Tour: Letters and Journeys 1794-96, ed. G. E. Marindin (London: Century, 1985), p. 65.

[2] Известна британска общност на благородници и учени, основана през 1732, насърчаваща изследването на античността. Бел. пр.

[3] Karl Kaser, Südosteuropäische Geschichte und Geschichtswissenschaft (Wien, Köln: Böhlau Verlag, 1990), pp. 91-103.

[4] За по-пълни обзори върху възприятията на Османската империя в балканските историографии, виж Basilike Papoulia, “Die Osmanenzeit in der griechischen Geschichtsforschung seit der Unabhängigkeit,” Die Staaten Südosteuropas und die Osmanen, Hrsg. Hans Georg Majer (Munich: Selbstverlag der Südosteuropa-Gesellschaft, 1989), pp. 113-26; Maria Todorova, “Die Osmanenzeit in der bulgarischen Geschichtsforschung seit der Unabhängigkeit,” Die Staaten Südosteuropas, pp. 127-62; Selami Pulaha, “Wissenschaftliche Forschungen über die osmanische Periode des Mittelalters in Albanien (15. Jahrhundert bis Anfang des 19. Jahrhunderts), Die Staaten Südosteuropas, pp. 163—78; Olga Zirojevic, “Die Bewahrung und Erforschung der osman- ischen Hinterlassenschaft in Jugoslawien: Archive und Forschungseinrichtungen,” Die Staaten Südosteuropas, pp. 187-204; Gunnar Hering, “Die Osmanenzeit im Selbstve и механистични са тия разделения може да се види от rständnis der Völker Südosteuropas,” Die Staaten Südosteuropas, pp. 361-71.

[5] Колко произволни и механистични са тия разделения може да се види от използването на понятието „ориенталски“. В програмите на балканските университети например ориенталски езици са, разбира се, турски, арабски и персийски, освен наскоро появилите се езици на Далечния изток. Съответно, и следвайки лингвисткия критерий, ориенталски са влиянията, пренесени от османската форма на управление (и в по-малка степен – арабската и персийската). Пред-османското византийско влияние, макар и произлизащо от същия географски район, и въпреки факта, че то е оставило отчетлив отпечатък върху Османското общество и неговите институции, не се счита за ориенталско. Нито пък пред-византийските турски и ирански влияния се считат за ориенталски. Но това са непоследователности, не непременно свързани единствено с Балканите. През целия последен век например, славянските езици продължават да се преподават в Париж като част от програмата на L’Institut des Langues Orientales, отразявайки колкото геополитическите разделения, толкова и институционалните традиции.

[6] За един скорошен пример за такова предпоставяне, виж следното твърдение от едно инак отлично изследване върху разпространението на исляма на Балканите: „Османските завоеватели се разпростират в земите на бившите независими княжества и царства, носейки със себе си чужда войнстваща идеология. В продължение на дълъг период от време подчинените народи са откъснати от естествената среда на развитието си – християнския европейски свят – и съществуват в границите на Османската империя, където управлява нация с чужда вяра“. Антонина Желязкова, Разпространение на исляма в западнобългарските земи под османска власт, XV-XVIII век(София, БАН, 1990), стр. 255.

[7] Авторката има пред вид, разбира се, реформите в империята, започнали в епохата на Танзимата (1839–1876). Бел. пр.

[8] Виж Semih Tezcan, “Kontinuität und Diskontinuität der Sprachentwicklung in der Türkei,” Die Staaten Südosteuropas, pp. 215-22.

[9] Nicolae Iorga, Byzance après Byzance: continuation de l’„Histoire de la vie byzantine” (Bucharest: A l’institut d’etudes byzantine, 1935). Елементи от това разбиране могат да бъдат открити в много, но особено в гръцки исторически работи. Благодарна съм на Пашалис Китромилидес за указването на полезността на идеята на Йорга, независимо от оригиналните намерения на автора й. Бих искала да му благодаря и за насърчението да преосмисля и подобря някои от твърденията си по въпроса за фанариотите; отговорността за окончателната формулировка е, разбира се, моя. Бел. авт.

[10] Franz Babinger, Die Geschichtsschreiber der Osmanen und ihre Werke (Leipzig: Harrassowitz, 1927).

[11] Съществуват няколко общи разглеждания на проблема за Османското наследство на Балканите, някои с високо качество и значителни прозрения, но с изключение на важния принос на Гунар Херинг, “Die Osmanenzeit im Selbstverständnis der Völker Südosteuropas,” Die Staaten Südosteuropas, pp. 355-80, в никое от тях не е правен опит за методологически подход. Виж заключителната глава на Peter Sugar, Southeastern Europe Under Ottoman Rule, 1354—1804 (Seattle: University of Washington Press, 1977); сравнителната глава 3 “Balkan People Under Ottoman and Habsburg Rule: A Comparison,” в Barbara Jelavich, History of the Balkans, vol 1: Eighteenth and Nineteenth Centuries (Cambridge: New York: Cambridge University Press, 1983); Wayne S. Vuchinich, “Some Aspects of the Ottoman Legacy,” в The Balkans in Transition: Essays on the Development of Balkan Life and Politics Since the Eighteenth Century, ed. Charles and Barbara Jelavich (Berkeley/Los Angeles: University of California Press, 1963).

[12] Тоест собствените имена. Бел. пр.

[13] Виж H. J. Kornrumpf, “Zur territorial Verwaltungsgliederung des Osmanischen Reiches, ihrem Entstehen und ihrem Einfluss auf die Nachfolgestaaten,” Ethnogenese und Staatsbildung in Südosteuropa, Hrsg. K. D. Grothusen (Göttingen, 1974), pp. 52-61.

[14] Цитиран в R. W. Seton-Watson, Disraeli, Gladstone, and the Eastern Question (London, 1935; New York: Barnes and Noble, 1963), p. 450.

[15]John V. A. Fine, Jr., The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest {Ann Arbor: University of Michigan Press, 1987), p. 484.

[16] Тоест териториални искания. Бел. пр.

[17] Gunnar Hering, “Die Osmanenzeit,” Die Staaten Südosteuropas p. 361.

[18] John Petropulos, Politics and Statecraft in the Kingdom of Greece, 1833-1845 (Princeton: Princeton University Press, 1968), p. 501.

[19] M. B. Petrovich, A History of Modern Serbia, 1804—1918 (New York: Jovanovich, 1976).

[20]Bernard Lory, Le sort de I'heritage ottoman en Bulgarie: L'exemple des villes bulgares, 1978-1900 (Istanbul: Isis, 1985), pp. 62-78.

Мария Тодорова
Професор Мария Тодорова е понастоящем преподавател по история в Илинойския университет (Урбана Кемпейн). Тя специализира история на Балканите през модерния период.
Други статии от този автор

Посетители

5
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици