1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

2013 03 ethnic nationalism

Мария Тодорова –
„България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития"
Изд. „Просвета", 2012

2013 05 bylgaria-balkanite-svetyt

Тази статия възникна от една конференция за социалното наследство на комунизма, състояла се във Вашингтон през 1992 година. Текстът излезе едновременно в списание East European Politics and Societies, vol. 7,1,1993,135-154, и в сборника The Social Legacy of Communism. Washington, D.C.: Woodrow Wilson Center Press and Cambridge University Press, 1994, под редакцията на Джеймс Милър и Шарън Уолчик. Отчитайки динамичните промени, които се натрупаха през петнайсетте години, откакто статията излезе от печат, в някои отношения тя може да изглежда остаряла. Така например тя отразява картината непосредствено след промените от 1989 г., когато в атмосфера на страхове и потиснат гняв мнозина сериозно предричаха взрив на национализма в Източна Европа. Като изключим кървавото разпадане на Югославия, това не се случи в нито една друга балканска държава и се осмелявам да твърдя, че национализмът не е на челно място в дневния ред на нито една страна в Източна Европа (като пространството на бивша Югославия отново остава възможно изключение). А доколкото периодът на „реалния социализъм“ попада в дълготрайния период на национализма, струва ми се, че този текст все още е запазил своята актуалност.

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

От всички четири категории, изброени без особено въображение в заглавието, за чиито определения се водят страстни спорове, и въпреки всички противоречия около идентичността й, изглежда най-лесно да дефинираме Източна Европа. Ето защо е подходящо в началото да бъдат въведени понятията, които са основен предмет на тази статия. Тъй като и за национализма, и за комунизма са водени толкова много войни – и истински, и словесни, необходимо е човек да провери и посочи концептуалния си инструментариум, преди да започне да си служи с него – с една дума, да каже в най-широки граници каква позиция заема в теоретичния дебат.

В този текст „етнос“ се използва като един от аспектите, с които човек се самоопределя и сам обозначава себе си – обвързаност, идеология или вяра (често светска), основана на чувство (най-често въобразено) за родство и общ исторически опит, а като правило също общ език, религия и обичаи. Това определение дължи много на интерпретацията на Барт за етническите групи като „категории на причисляване и отъждествяване“[1]. Очевидно в случая давам предимство на себепричисляването, но отчитам също така важността на причисляването от страна на другите. Барт е възнамерявал този нов подход към етническата принадлежност да предложи начин да се преодолеят ограниченията на куп външни или обективни теории, свързани с икономически, демографски и други фактори, и най-вече определението за етноса като съществена носеща група на културата (в широкия антропологически смисъл). Без да отрича значението на културните различия, интерпретацията на Барт за етническата принадлежност кръжи около важната и полезна представа за границите. Именно изграждането и очертаването на граници, а не тяхното културно съдържание определят етническите групи. Тези етнически граници са по природа социални, макар че могат да съвпадат с териториални или други граници.

Друг важен елемент в това определение е свързан с факта, че – за разлика от езика, територията, религията, расата и т.н., които по същество са „делители“ по един критерий (което далеч не означава, че не могат да бъдат много сложни или недвусмислени делители) – етносът е усложнена цялост, своеобразно съчетание, съвкупност от различни определения, които се използват за демаркация на етническата граница.

Накрая, въпреки че тези цялости могат да се разпознават и анализират в конкретни исторически обстоятелства и въпреки че можем да опишем процеса на изграждане на даден етнос, като по аналитичен път определим всичките му съставни елементи, ние не можем да „открием“ определен етнос като продукт от синтеза на съответните съставни елементи. Това означава, че етносът не може да съществува в окото на гледащия, освен ако не бъде изрично заявен в съзнателен акт на самоопределение.

Дори със своите ограничения това определение ме полага в големия дебат за етноса и национализма, казано в широк план – големият дебат между примордиалистите, или перениалистите, от една страна, и модернистите, или инструменталистите, от друга[2]. Въпреки че границата между сбитото и окастреното изложение може да е твърде тънка, все пак си струва накратко да очертаем основните моменти в двете гледни точки.

Като подчертава важността на „първичните“ връзки, основани на родство, раса, територия, език или религия, първата теза разглежда етническите общности като съществени и естествени елементи в историческия опит на човечеството. Някои застъпници на тази теория виждат етноса и национализма като просто разтягане на роднинските връзки (били те истински, или фиктивни), които прерастват в генетичен механизъм на групова солидарност в борбата за оцеляване[3]. С подобен род разсъждения други изтъкват генетичния характер на териториалната природа на човека, където образувания като националната държава биха се тълкували просто като историческо изобретение, сочещо територията на вътрешната група[4]. Един по-социологически подход разглежда езика, територията, расата и етноса като основополагащи социални връзки, предшестващи която и да било историческа социална организация – те са вродени характеристики, които винаги са разделяли човечеството[5].

Независимо дали тълкуват етническата принадлежност като разширение на родството, или в рамките на териториалния императив на тезата Лоренц-Ардри-Морис (ЛАМ, социобиологичният възглед), от една страна, или като основен организиращ принцип на човешкия вид (социологическия възглед), от друга, тези подходи се обединяват в това, че по същество разглеждат етноса и национализма като етапи на едно и също трайно явление. Макар че има съществени нюанси между по-умереното становище на перениалистите и по-радикалните възгледи на примордиалистите, в крайна сметка те предлагат универсалистична или дори фундаменталистична интерпретация[6].

Срещу този възглед застава тезата, че нациите и национализмът са се формирали едва през модерната епоха и че са страничен продукт (макар че при особени обстоятелства могат да играят и ролята на строител) на такива процеси, като израстването на съвременната светска държава и нейната бюрокрация, капитализма и индустриализацията, масовите комуникации и образованието. Независимо дали в тълкуванията си извеждат на преден план социални, икономически, политически или културни фактори, тези възгледи се обединяват в това, че по същество разглеждат нациите и национализма като явления, свързани със света на новото време (без значение дали самите явления са случайни, или предопределени).

Може би най-добре изразен е модернистичният и инструментален подход на Ърнест Гелнър, който настоява, че докато „патриотизмът е трайна част от човешкия живот... национализмът много ясно се отличава като вид патриотизъм, който става повсеместен и господстващ само при определени социални условия, които всъщност преобладават в модерния свят (модерният свят или светът на новото време предполага допълнителна дълбочина от три-четири века) и никъде другаде...“[7] Той продължава:

„Такъв е големият, но верен парадокс – нациите могат да бъдат определени само в рамките на епохата на национализма, а не, както бихме могли да очакваме, обратното. „Епохата на национализма“ не е прост сбор от пробуждането и политическото самоутвърждаване на една, втора или трета нация. По-скоро когато общите социални условия позволяват стандартизирани, хомогенни, централно поддържани високи култури, които обхващат цели населения, а не само елитни малцинства, възниква положение, при което добре определени, утвърдени от образованието и единни култури представляват почти единствения вид единица, с която хората доброволно и често пламенно се отъждествяват... При тези условия, макар и единствено при тези условия, нациите наистина могат да се определят едновременно като воля и култура, а в действителност и като сливане на тези два феномена с политически единици“[8].

Всъщност дори повечето перениалисти не отричат консенсуса на историците, че национализмът като идеология, както и националната държава като специфичен вид политическа организация се зараждат едва в последните десетилетия на 18. век, макар че присъствието на някакъв вид национално чувство може да се проследи в средите на образования елит един век по-рано. Разделението възниква с трактовката на национализма като последна брънка в редица подобни проявления, срещу която се противопоставя възгледът за национализма като уникално свойство на модерността.

Няма нужда да разширяваме дискусията за етническите общности като първични групи. Тук е достатъчно да кажем, че примордиалният подход е склонен да банализира проблема в търсене на някакви същности, като вроденото желание за принадлежност, свеждане на всичко към регионални или родствени връзки и други подобни[9]. Макар че по същество е вярно, това прави определенията излишни и следователно неработещи. Още по-лошо, като лишава етноса от неговия исторически контекст и го описва с езика на аисторически характеристики, този подход има склонност да замъглява историческата еволюция на явлението.

Въпреки че с готовност можем да се съгласим, че съвременните европейски нации са се развили на основата на съществуващи преди това етнически идентичности, това само прехвърля проблема от национализма към етническата принадлежност. Дали следователно етносите са били някаква повсеместна същност, както смятат перениалистите, или и те са били „конструирани“?

Правен е опит да се смекчат двете крайности с възприемането на гледна точка между перениалистите и модернистите[10]. Този компромис явно отрича възгледа на примордиалистите за естествения характер на етноса, но малко се отклонява и от възгледа на перениалистите, доколкото пренебрегва универсалния и постоянен характер на явлението, а набляга на неговата повтаряща се и устойчива природа[11]. Същевременно според тази теза нациите не са просто и единствено продукти на модерността, а са се развили на основата на съществуващи преди това етнически идентичности, като в съвременна Европа етносите (или етническите групи) се преобразуват в национални държави в резултат на „тройната революция на Запада... в областта на разделение на труда... контрол на администрацията... и... културна координация“[12].

В този ред на мисли етносите се „зараждат и възраждат в различни периоди в няколко континента и културни области чак до съвременната епоха, а етническата принадлежност остава социокултурен „модел“ за организация и общуване между хората от началото на третото хилядолетие преди Христа до наши дни, дори ако не всяко „общество“ следва този модел на организация“[13].

Най-сериозната, макар и непряка критика на компромисния възглед засяга неговата трактовка на предмодерния етнос и изхожда от историческата перспектива[14]. Историците на предмодерния период и ранното Ново време твърдят, че се налага етническото и националното съзнание да бъде „въплътено в работещи институции, за да придобие трайна реалност“[15]. Без такава институционална роля или въплъщение „етническата идентичност остава безформена и накъсана, изразена по хиляди начини, в чието значение е трудно да се проникне, и по тази причина е под ръка за почти безкрайно гъвкава употреба в някакъв по-късен момент, когато институционалната практика и етническата идентичност се сливат... Изявленията за групова идентичност имат истински смисъл единствено в контекста на това, как хората се организират, за да придадат валидност на такива изявления“[16].

В една особено картинна метафора, с която пренаписва сравнението на Том Нерн за национализма като Янус, Пол Джеймс отбелязва:

„Стана така, че историята се разчупва на антиномни лица. Тя се „изобразява като римския бог Янус, застанал над портите – едното му лице гледа напред, а другото назад“. Едното лице гледа през булото на последните няколко века към „дълбокото минало“, а другото оглежда пътя от неотдавнашното минало към настоящето. Всяко има различен поглед, как се живее и „възпроизвежда“ историята – едното лице приема първичния характер на заземяващите я форми, другото изтъква историчността на историята и подчертава нейното самоосъзнато, конструирано, изобретено свойство. Това е онтологичен разлом с дълбинни последици за историческия метод и политическата практика... Когато се прояви открито, такава позиция се изправя пред опасността да се поддаде на дихотомията да превръща далечното минало в някаква неизменна същност и да придава нереални краски на настоящето и съвременното минало“[17].

Според мен възприемането на средна позиция между перениалистите и модернистите е илюзия. Крайностите и в двете гледни точки могат да се прецизират и да се изразят с не дотам взаимно изключващи се понятия. В края на краищата обаче остава дълбока разлика между тези два подхода, дори два начина на мислене – перениалистите изхождат от структуралистичен възглед за обществото и дори когато признават дългогодишната еволюция, все пак отдават върховенство на „трайни“ характеристики в някакъв вид есенциализъм; а другият подход предпочита диахронен възглед за обществото и макар че признава съществуването на дългосрочни структурни сходства или дори идентичност (в смисъл на тъждественост), все пак поставя на първо място историческата неповторимост. Освен ако не обявим Янус на Пол Джеймс за шизофреник, ще трябва да го разположим в две тела.

Многобройните убедителни теории за присъствието на етнически общности и етническо съзнание през цялата човешка история стъпват най-вече на социологически построения. За всеки историк доказателствата са прекалено фрагментарни, за да дадат основание за нещо повече от предпазливо признание, че в Близкия изток през Древността и в средновековна Европа е имало на моменти настроения, които някои хора са изразявали с език, изненадващо сходен с езика на съвременната етническа принадлежност и национализма[18].

Решаващият критерий трябва да бъде не потенциалното присъствие в човешката душа на характеристиките, които определят някаква етническа принадлежност, а доказателство, че съчетанието на тези характеристики е било господстващо като форма на групово отъждествяване (т.е. етнос) спрямо други форми на групово отъждествяване (религия, каста, род, място и т.н.) в който и да е момент от историческото време. Изглежда, не притежаваме достатъчно исторически доказателства, за да твърдим подобно нещо за който и да е друг период преди модерността. Тезата за трайното или дори само повтарящо се съществуване на предмодерни етноси е основана на догадка, целяща да даде логично обяснение на очевидната връзка между етноса и национализма – или да вмести структурно сходни проявления в миналото в някаква Обобщаваща теория. Прекрасно си давам сметка, че това може да се разглежда като професионална дребнавост или дори професионална деформация, но предпочитам да смятам за основен критерий историческите доказателства. Анализът на съществуващите предмодерни исторически доказателства ме кара да се присъединя, най-малкото на този етап, към един непедантичен прочит на модернистичния подход.

Нещо повече, историческите доказателства сочат, че етносът също трябва да се разглежда като продукт на модерността – на революцията в комуникациите и нарастващата им интензивност, на кризата в религията и нарастващата секуларизация, на икономическия растеж и индустриализацията. Той е свързан и с идеологията на онова, което наричаме романтизъм – търсене на уникалното, на първоизворите за различията между народите, изградени най-вече около езика, религията и фолклора. В този контекст етносът се свързва по-специално с философията на Йохан Готфрид фон Хердер, чието значение и влияние надхвърля немската културна зона и когото наричат един от първите, ако не и първия европейски автор, разработил задълбочена философия на национализма[19]. Трябва да добавим, че според днешната класификация той изглежда също първият философ на етноса, а с подхода си към националността като културен организъм, търсещ своя Volksgeist, народен дух, той е също и един от първите примордиалисти. Въпреки цялостния си решителен принос за развитието на национализма обаче Хердер не бива да се описва като националист.

Което ни отвежда към втората важна представа. В този текст национализмът се определя, може би редукционистично, като сливане на етноса с държавата. Макар и да се подкрепя от малцинство, вярата, че „национализмът не е продукт на 19. век, зародил се от съюза на natio и patria [в смисъла на политическа нация и доста смътната представа за отечество], а по-скоро плод на работещо взаимоотношение между хората и държавата“, има своите силни поддръжници[20]. Ако цитираме Джон Йенсен, национализмът е „спойката между хората и държавата, която все повече се засилва и става все по-важна от края на 18. и през 19. век. Това движение става възможно, когато държавата прониква в обществото и става едно цяло с него – то придобива различни форми, направлявани от опита и традициите в различни части на Европа“[21].

Моето виждане донякъде се различава от този възглед – или по-скоро се опитвам да го прецизирам, доколкото признавам, че повече фактори, а не само аморфните „хора“ влизат в това взаимоотношение с държавата и произвеждат нации и национализъм. В цяла модерна Европа протичат два отчетливи, макар и понякога паралелни или съвпадащи процеса. Единият е постепенното формиране на отчетливо групово съзнание, което различните автори определят като национално пробуждане, културно пробуждане, или възраждане, а аз наричам етнос и откровено го обвързвам с модерността. Този процес се развива хронологически неравномерно успоредно с неравномерния процес на модернизация, но като цяло достига зрялост в Европа през 18. и 19. век с някои по-ранни и по-късни проявления.

Другият процес е сливането на това съзнание с държавност и създаването и развитието на ново съзнание и идеология – национализмът. Етносът и национализмът не покриват еднаква територия, въпреки че, или най-малкото така изглежда в европейския опит, национализмът в общия случай израства около някакво етническо ядро и най-често приема ипостаса на етнонационализъм.

Очевидно всичко това далеч надхвърля границите на чисто научния дебат, тъй като има важни последици за бъдещото развитие на тези видове групово съзнание, а и е свързано с опита да се установи взаимната връзка между марксизма и комунизма и национализма.

Когато се използва понятието „комунизъм“, важно е да се прави разлика между идеологията на преддържавния комунизъм, или класическия марксизъм (макар че това само по себе си оспорва някаква единна дефиниция), и практиката на комунистическата държава с нейния собствен дискурс. Ако подобно разграничение се възприеме като опит да се оневини или спаси комунизмът като доктрина, налага се да защитя своето становище. В контекста на настоящия проблем историята на комунизма във вида, в който се прилага на практика, се разглежда преди всичко като адаптация на периферни европейски държави към предизвикателството на модернизацията, идващо (и наложено) от западноевропейския център. В този му вид той трябва да се класифицира в рубриката специфичен отклик или пътища към модернизацията, а не толкова в категорията идеологии или -изми. В своя конкретен отклик обаче практиката възприема или си присвоява елементи от идеологията (най-вече идеите за социална справедливост и равенство) и, най-важното, възприема самоопределението „комунизъм“, което е явен случай на идеологически номинализъм (нещо, на което ще се върна по-късно).

Това не предполага тълкуването на комунизма само и единствено като модернизираща реакция или идеология на модернизацията. Категорично не изключвам разглеждането на комунизма като тоталитарна система, в която партията заявява своята изключителност, но в конкретния контекст на тази статия ми се струва, че подходът от подобен ъгъл няма отношение към основната тема.

Решаващата разлика между комунизма като идеология и практика, която в действителност има качеството на лакмус, е отношението към държавата. Докато и за национализма, и за практическия комунизъм държавата е raison d’être и modus vivendi[22], класическият марксизъм има двойствено отношение към държавата (макар и невинаги откровено антидържавно).

След болшевишката революция и строежа на „реалния социализъм“ или комунизъм наблюдаваме присвояването на някои елементи от марксическата доктрина, а именно идеите за социална справедливост и равенство, и нейния потенциал за модернизация, особено подтика към индустриализация. От самото начало типът комунизъм в Русия, както и видът, в който той се изнася навън, особено след Втората световна война, представлява освен всичко останало идеология на модернизацията, опит да се създаде единствен по рода си начин да се посрещне предизвикателството на хегемонията на Запада. И национализмът, и държавният комунизъм са отговор на едно и също предизвикателство и стават оръдия на модернизацията. По същия начин, по който националната държава се налага като златен стандарт на „цивилизованата“ международна организация през 18. и 19. век, индустриализацията става стандарт за икономически напредък. Сталин например не крие това:

„Ние вървим с пълна пара напред към социализъм чрез индустриализация, като оставяме зад гърба си вековната „руска“ изостаналост. Ние ставаме страна на метали... автомобили... трактори и когато качим СССР на автомобил, а мужика – на трактор, нека тогава благородните капиталисти... се опитат да ни догонят. Ще видим тогава на кои държави може да се лепне етикет изостанали и на кои – напреднали“ (1929).

„Да забавим темпа... означава да изостанем. А тези, които изостават, ги бият... Ние сме с петдесет до сто години назад от напредналите държави. Трябва да изминем това разстояние за десет години. Или ще го направим, или те ще ни смажат“[23] (1931).

Така, без да отричаме приемствеността между марксизма и комунизма, можем да се съгласим с Лешек Колаковски, че комунизмът е една възможна интерпретация на марксизма[24]. Аз бих добавила – държавната интерпретация на марксизма[25].

Разграничението между комунистическата преддържавна идеология (или марксизмът) и държавния комунизъм е от значение, когато разглеждаме въпроса за т.нар. синкретизъм между национализма и комунизма като идеологии.

Като явление съвместното съществуване и взаимоотношението между комунизма и национализма е обстойно разглеждано в литературата (най-вече в политологията, но също така в исторически трудове) с общото заключение, че сме изправени пред идеологическа симбиоза със специфични цели. Тази идеологическа сплав между „двете съперничещи си спасителски движения на модернизацията“ се обяснява с факта, че „въпреки целия си взаимен антагонизъм марксизмът и национализмът разкриват значителни паралели и преливания. Тези пресечни точки ясно позволяват доктринален синкретизъм“[26]. В своя труд, който вероятно най-изчерпателно изразява това виждане, Антъни Смит проследява структурния паралелизъм на двете идеологии и стига до следното заключение: „можем да видим, че марксистите и националистите споделят обща тревога за отчуждението на човека, за възстановяването на неговата цялост и завръщането му към автентичното му състояние. И двете идеологии се придържат във всичко към един холистичен, натуралистичен и либертариански възглед за човека и неговата съдба“[27].

Без да се впускам в подробна критика, може би ще бъде достатъчно да отбележа, че този род интелектуално упражнение може да се приложи върху която и да е двойка идеологии, за да разкрие структурен паралелизъм просто защото и двете са идеологии. Нещо повече, успехът би бил далеч по-голям, ако те по същество произхождат от един и същи източник, както либерализмът и марксизмът от универсалистичните идеи на Просвещението. Добре признат факт е, че наред с други причини теоретичното наследство на Маркс е толкова устойчиво, защото като цяло е в съзвучие с господстващия либерален светоглед, който тълкува постъпките на индивида като рационална гонитба на интереси, макар че извежда този възглед до крайност в нещо, сполучливо наречено „хиперрационалистичен жанр“[28].

Също както либерализма, марксизмът подценява, даже напълно пренебрегва политическото значение на етноса и национализма[29]. Огромният удар, който нанася на възловата идея на марксизма отказът от пролетарска солидарност в името на етнонационализма през Първата световна война, подтиква Ленин и други водачи да предприемат опит за приспособяване в полза на принципа на самоопределението, включително правото на отцепване. Трябва да се отбележи, че при Маркс никъде дори не се споменава право на самоопределение или подкрепа за национално освобождение[30]. Принципът е утвърден от Комунистическия интернационал и след 1924 г. всички комунистически партии са длъжни да го приемат (макар и да не се прилага на практика)[31]. Той става една от важните стратегии да се апелира към широки слоеве на населението, но си остава само стратегия. В крайна сметка Ленин не успява да развие обща теория на национализма и оставя отворен „въпроса за природата и ролята на национализма и неговите взаимоотношения със социализма“[32].

Неуспехът на марксизма да разработи подходяща теория на национализма днес е изтъркана истина[33]. Ала фактът, че „въпреки усилията си марксистите не успяват да обхванат реалностите на национализма в своите теоретични разбирания... се корени в самата природа на марксисткото мислене“[34]. Несъвместимостта между космополитна универсалистична идеология и партикуларистично романтично верую възпрепятства техния теоретичен синкретизъм.

Това, което се случва обаче, е неоспоримото явление „комунистически национализъм“ в Източна Европа. Вместо тълкуването на четирите десетилетия след войната като синкретизъм между национализма и комунизма или опитите да се присвои националистическият потенциал, за да се легитимира комунистическият дискурс, аз ще развия тезата, че етносът, национализмът и държавният комунизъм представляват една линия в развитието на Източна Европа от 18. до самия край на 20. век и образуват нещо, което ще нарека (почти) непрекъснат националистически континуум.

Хегемонията на класическата марксистка доктрина в Източна Европа в периода непосредствено след Втората световна война е само кратка цезура, продължила десетина години и бързо изместена от практиката на държавния комунизъм. От друга страна, държавният комунизъм присвоява важни елементи от марксистката доктрина – най-вече собственото си наименование, с което легитимира претенциите си въз основа на марксическия дискурс (идеален пример за идеологически номинализъм, използван за легитимация). Така нареченият комунистически национализъм е не друго, а предрешен „обикновен“ национализъм, един травестит, който след 1989 г. се ухили в цялата си новопридобита голота.

Особено подходящ пример е отношението на Българската социалистическа партия (бившата комунистическа партия) към турците в България и в частност към Движението за права и свободи (известно иначе като турската партия). БСП излезе с възражението, че присъствието на движението (третата политическа сила) в парламента е противоконституционно, тъй като според конституцията партии, основани на религиозен или етнически принцип, са забранени. Това становище на БСП отразява целесъобразността да се играе националистическата карта в борбата за власт (обяснението или обвинението, което чуваме обикновено). Налице е и наследството от времето, когато партия и държава бяха едно, а съображенията за държавна целесъобразност бяха непосредствен приоритет. Има нещо иронично в това, че социалистическата партия изхвърли всякакви идеологически доводи от арсенала, с който се легитимира, и прибягва изключително до съображения от правен характер. Обратно, бившата опозиция, която по-късно дойде на власт, все повече усвоява идеологически доводи, най-често играейки с картата на антикомунизма.

Ето защо, когато говоря за наследството на комунизма в проблемите на етноса и национализма, се осмелявам да твърдя, че наследството на марксизма като идеология е на практика без значение. Изключение представлява възможният пречистващ психологически ефект, който би могъл да има един открит диалог за етническите конфликти, какъвто бе на практика табу във всички тези държави – или, както удачно се изразява един автор, Източна Европа е лишена от своя Stunde Null[35] през 1945 г., „уникална цезура, която направи възможни нови решения на Запад“[36]. Опитът на Западна Европа обаче не е толкова еднозначен – той и доказва (с френско-германските отношения), и отрича (с ирландския проблем) това твърдение.

Разбира се, тезата, че между марксизма и национализма не настъпва синкретизъм, е приложима само към Източна Европа. Няма как да се отрече, че в т. нар. Трети свят има синкретични марксически национализми, но специалистите признават, че обикновено това са национализми от „втората вълна“, а марксизмът в тях е привлечен повече заради държавно-градивния си потенциал (така добре демонстриран от практиката на държавния комунизъм), отколкото заради социалното си послание[37].

Това ни отвежда към втория въпрос, който може да бъде формулиран много по-тривиално – потиска ли комунизмът национализма? Популярният отговор, основан на привидностите и на изявленията на комунисти и националисти (макар, разбира се, с обратен знак), е положителен. Тук ще защитя тезата, че се потиска националистическият дискурс, което обаче не е същото като твърдението, че е бил потискан национализмът.

Господството на комунистическия дискурс (или езикът на марксизма-ленинизма) отразява преди всичко политиката на властта и плаща дан на разделението в света в епохата на Студената война. Дори в общества, където комунизмът е достатъчно развит на местна почва, както в България и Чехословакия, или дори има собствена легитимност, както в Югославия, и не се смята непременно или единствено за стока, привнесена от чужбина, „истинският“ марксически дискурс скоро е заместен с образността на национализма, преведена в самобитен марксистки жаргон. Ако цитираме сполучливата забележка на Катрин Вeрдери: „при срещата си с марксизма [нацията] доказва, че е способна да го подчини и да изкриви неговия език... Дискурсът на единството и приемствеността – нацията, надделява над дискурса за различието и промяната – марксизмът“[38].

Ще се осмеля да перифразирам казаното, тъй като смятам, че всъщност националната държава изкривява по-ранните и мимолетни утопични опити за изграждането на общество, изхождащо от предпоставката за първостепенната роля на класовото съзнание. Несекващият конфликт между двата дискурса, от друга страна, отразява борба за власт за хегемония в рамките на интелектуалния елит.

По-нататък Вeрдери разглежда по-задълбочено механизмите, чрез които националистическият дискурс подчинява марксическия дискурс в Румъния:

„Парадоксалното е, че [националистическият дискурс] възтържествува по инициатива на партийното ръководство и техните съюзници протохронисти, подкрепени (едва) от техните противници. Властимащите кръгове възприемат тази някога водеща идеология – установена с такова могъщество още преди това, – за да я прегънат, да я приобщят и да се възползват от силата и; вместо това тя прегъва тях“[39].

Възражението ми засяга заключението, че националната идеология е била възприета, за да бъде преодоляна. Цялото партийно ръководство споделя националната идеология, но в Румъния тя се утвърждава с различни дискурси, сред които дискурсът на „нацията“ придобива безспорно (и официално) най-голяма власт.

От друга страна, в държава като България, където официалната политика следва курс (или така се представя) на пълно съгласие с центъра (Москва), мнозинството в партийното ръководство и управляващия елит също споделя националната идеология. Тези хора обаче я изразяват много по-предпазливо, като в много по-голяма степен си служат с водещия марксически дискурс с явно легитимираща цел.

Продължаващи недоволства, които при други обстоятелства биха могли основателно или не да приемат етнически облик, вместо това се изразяват в икономическата или социалната област, тъй като те се смятат за легитимни теми в „социалистическите“ държави. В коментара си за кризата в Югославия през 1971 г. Клайн споделя наблюдението, че „много доводи, натъкмени с езика на икономиката, прозрачно прикриват националистически партикуларизъм“[40].

Промяната след поредицата „нежни“ революции не е в това, че духът на национализма е изпуснат от здраво запушена бутилка; променят се всъщност две неща – езикът на дискурса, където вече не е необходимо да се уважава на думи господстващият жаргон и, което е далеч по-важно, международното статукво, където понастоящем може да се направи опит (или се смята, че може да се направи опит без прекалено големи рискове) да се осъществят на дело претенциите, които този дискурс изговаря. Югославяните например отблизо следяха развитието на нещата в Прибалтика, а хърватските и словенските сепаратисти искрено недоумяваха защо да не може и те да бъдат признати, след като за естонците, литовците и латвийците може. Въпреки всички опити Прибалтика да се обрисува като единичен случай в правото, това се възприема единствено като слабоват и доста неубедителен опит да се узакони пробив в статуквото, без то да бъде радикално разтърсено. И Горбачов неохотно, и националистите, и сепаратистките групи тържествуващо с основание виждат в това прецедент. Последвалите събития в Югославия, промяната в подкрепата от страна на международната общност от право на самоопределение към териториална цялост, крещящата непоследователност в подхода към различните републики или малцинства само подчертават възникналия на практика вакуум във властта в региона.

Източна Европа, изглежда, се завръща към едновремешния национализъм според твърде злоупотребяваната метафора за déjà vu. Освен това започват отново да я натикват в структурен език, напомнящ за отношението и спрямо Запада, така че реакциите спрямо Запада могат да напомнят за периода преди войната.

Пряко свързан с това е и третият въпрос, който трябва да се постави, а именно един особен обрат в развитието на източноевропейския национализъм през периода на комунизма. Един структурен модел за вътрешен колониализъм, който противопоставя икономическото и политическото ядро, издига предположението, че „за една етническа група е по-дразнещо политическо господство от хора, които според нея стоят по-ниско в икономическо или културно отношение... [докато] състояние на „сближаване“, ако е стабилно, води до по-малък когнитивен дисонанс и по-слабо усещане за относителна онеправданост, така че психологически е по-малко унизително за подчинената група“[41]. За два класически примера в това отношение се смятат гледната точка на баските спрямо кастилците или хърватското отношение към сърбите.

В бившия „социалистически“ свят обаче, подвластен на Москва, се получава строго специфична инверсия. Национализмът е идеология на отношението, т.е. той може да се определя единствено в отношението към другия, а не сам за себе си. Задържането на източноевропейците зад стената ограничава техния хоризонт за сравнение. Колкото и да изглежда опростенческо и преувеличено, много източноевропейци изграждат образа на колониалните отношения спрямо имперския (империалистическият) център в Москва и продължават да настояват на това даже след средата на 50-те години. Това, от една страна, поддържа положителния образ в собствените им очи в сравнение с Русия, която на свой ред се конструира като вечния азиатски варварин.

В един характерен грубоват афоризъм, изтекъл в пресата при едно от посещенията му в Западна Германия, Тодор Живков изразява това чувство с двойна инверсия на колониалната метафора. Източноевропейците изобщо и българите в частност, казва той, се радват на привилегията да имат такава голяма колониална империя като СССР. Противопоставянето срещу центъра придобива блясъка и романтиката на национално освобождение, на еманципираща борба срещу низшия враг (за разлика от антиколониалната борба, където местните национализми трябва да се борят и със собствения си комплекс за малоценност). Това не е отбранителният и пропит от чувство за малоценност пред Запада национализъм от предвоенния период.

Изчезването на Съветския съюз поражда неудобства за източноевропейските национализми по същия начин, по който засяга военните, разузнаването и идеолозите на Студената война – то унищожи (или деконструира) единствения враг. Настъпващите радикални промени сякаш вещаят възможно най-нежелани последици – не толкова как ще се трансформира Източна Европа, а фактът, че това няма да се случи във вакуум (или подобието на вакуум под чадъра на комунизма). Източна Европа е открита за Запада с надеждата, че това ще донесе все по-голяма адаптация и интеграция. Ала вечно витае призракът на друг възможен сценарий – безпощадна маргинализация и периферност.

Естествено, това ще се отрази върху характера на национализма. От отбранителен и обременен от чувство за малоценност национализъм в периода преди Втората световна война той се е превърнал в национализъм с чувство на превъзходство спрямо СССР (с комичните театрални обертонове, доведени до крайност от Чаушеску) и сега се връща към първоначалната си парадигма[42]. Комунизмът се оказа неуспешен опит да се надскочи въздействието на неблагоприятното стъпало в международната йерархия на националните държави с помощта на изолационизъм. В рамките на новата (стара) парадигма нарастването на националистически настроения изглежда неизбежно. В края на краищата, както изтъква Том Нерн, „в един по-широк смисъл национализмът е необходимо условие за поносима модернизация“[43].

Накрая идва и един проблем, за който споменах няколкократно в тази статия – идеологически номинализъм, изграден до голяма степен по линията на етнически номинализъм, който се описва по следния начин:

„...приписване на етнически етикети на цели съвкупности без съизмерими конкретни доказателства за природата, интензивността, обширността и приемствеността на индивидуалната идентичност и груповата структура. Той разглежда всички, които имат някои от белезите на дадена етническа група – обитатели на дадена област или говорещите даден език, или които понякога и за определени цели се отъждествяват или асоциират с въпросната група, като членове на непрекъсната, всеобхватна и структурно единна социална цялост“[44].

При идеологическия номинализъм може също да се направи разлика между себепричисляването и причисляването отвън. Пример за първото е „марксизмът“ на държавния социализъм, опитът да се легитимират програмата и практиката на самопровъзгласилите се за марксически правителства чрез общата доктрина на марксизма/комунизма. Пример за второто са опитите да се делегитимират въздействията на всякаква алтернативна програма, като на принципа на разширеното подобие им се приписват характеристики от практиката на съответните режими. България например изпревари Европейската общност, като стана първата държава в света, признала суверенитета не само на Хърватия, Словения и Босна и Херцеговина, но и на Македония. В същото време в интервю за „Зюддойче Цайтунг“ от 30 август 1991 г. президентът на България Желю Желев изрази следното становище за македонския въпрос и позицията на България:

„Първо, България би признала Македония след референдума в републиката на 8 септември, тъй като това е в съответствие с принципите на външната политика на България да признава правото на самоопределение.

Второ, България няма да признае македонската нация, защото тази нация е фикция, изфабрикувана от Комунистическия интернационал с определена политическа цел“[45].

Философ като президента, разбира се, би трябвало да знае, че всички нации могат да се разглеждат като фикция и че всичките са изфабрикувани с определена политическа цел. Съветниците му по история несъмнено биха го осветлили, че тази конкретна фикция се подготвя десетилетия преди представата за (Третия) Комунистически интернационал да се роди в конспиративния ум на световния болшевизъм. Историята все пак е изключително показателна като илюстрация как идеологическият номинализъм може да се използва за целите на делегитимацията[46].

Предпазливо поемам риска да направя следните заключения:

а) че етносът и национализмът са явления, които следва да се приписват на модерността;

б) че трябва да се прави разлика между комунизма като идеология и като държавна практика;

в) че комунизмът и национализмът са идеологии, които представляват специфична реакция и опит за приспособяване към предизвикателствата на модернизацията; но че между тях съществува вродена теоретична несъвместимост, която възпрепятства органичната симбиоза помежду им;

г) че национализмът и държавният комунизъм образуват почти непрекъсната линия в един развиващ се, но по същество единен континуум в историята на Източна Европа, който започва в края на 18. и през 19. век и не е завършил и до днес;

д) че е възможно и действително се е получило някакво сливане между комунистическата практика, която си присвоява важни черти на марксистката доктрина, и национализма на основата на един общ знаменател – държавата;

е) че в съществуването на източноевропейските комунистически държави водещата роля на класическата марксистка доктрина е кратка цезура в националния континуум от 18. до края на 20. век; и че в този континуум класическата марксистка доктрина е всъщност без значение въпреки идеологическия номинализъм и въпреки господството на марксисткия жаргон;

ж) че източноевропейският комунистически национализъм или националистически комунизъм е особен вид психологически преобърнат национализъм, при който представата за по-изостанала метрополия за известно време служи като катарзис, пречистващ комплекса за малоценност;

з) че наистина интересният въпрос е не за етноса и комунизма, а за етноса и национализма сам по себе си. Защо присъствието му така упорито ни съпътства в модерната и постмодерната епоха? Вместо да търсим наследството на комунизма, за да обясняваме засилващите се етнически и национални чувства в Източна Европа, трябва да подхождаме към положението в Източна Европа в общата европейска и всъщност дори глобална рамка.

Изправен пред проблема за зараждащата се съвременна етнополитика в глобалния контекст, Ротшилд се опитва да даде един неокончателен отговор:

„Защо етническите стереотипи трябва да засенчват другите възможни кандидат-образи?... отговорът зависи от обстоятелствата – при една повсеместно разгърната система от множество стратификации всъщност са потенциално налице алтернативни набори от стереотипи като алтернативни линии на разрез; какво ще избие на политическата повърхност, зависи от контекста. След тази уговорка обаче трябва също да кажем, че сегашният контекст в развития и развиващия се свят поставя на първо място етническата алтернатива... не само историческите, политическите и структурните фактори... дават предимство на етническия разрез в съвременната ситуация на конфликт, където има алтернативи – същото прави и психологическият фактор“[47].

Отговорът може да не е окончателен, но въпреки всичко дава ценни насоки за по-нататъшни изследвания.

превела от английски Димана Илиева
Първоначална публикация в: Тодорова, Мария:
 
„България, Балканите, светът“, изд. „Просвета“, София 2010
Публикува се със съгласие на авторката и издателите.



[1] Barth, Fredrik. „Introduction,“ Ethnic Groups and Boundaries. The Social Orga­nization of Culture Difference, ed. Fredrik Barth. Boston, 1969, p. 10.

[2] Вж. полезно обобщение на двата подхода в: Smith, Anthony D. The Ethnic Origins of Nations. Oxford, 1986, 7-13.

[3] Berghe, Pierre Van den. The Ethnic Phenomenon. New York, 1979.

[4] Тезата ЛАМ, развита от Конрад Лоренц, Робърт Ардри и Дезмънд Морис: Lorenz, Konrad. On Aggression. New York, 1966; Ardrey, Robert. The Territorial Imperative: A Personal Inquiry into the Animal Origin of Property and Nations. New York, 1966; Morris, Dezmund. The Naked Ape. New York, 1968.

[5]Fishman, Joshua A. Social Theory and Ethnography: Language and Ethnicity in Eastern Europe. – In: Sugar, Peter, ed. Ethnic Diversity and Conflict in Eastern Europe. Santa Barbara, 1980; Geertz, Clifford, ed. Old Societies and New States. New York, 1963; Shils, Edward. Primordial, Personal, Sacred and Civil Ties. – In: British Journal of Sociology 7, 1957, 113-145.

[6] Последният труд в тази посока на разсъждения принадлежи на Kellas, James G. The Politics of Nationalism and Ethnicity. London, 1991, който се стреми да представи цялостна теория на политиката на национализма и твърди, че такава теория трябва да започва от човешката природа, p. 160.

[7] Gellner, Ernest. Nations and Nationalism. Ithaca, NY, 198.3, p. 138.

[8] Ibid., p. 55.

[9] Идеята за принадлежност като решаващ елемент на национализма е раз­работена по-специално в произведенията на Бойд Шафър: Shafer, Boyd C. Nationalism: Myth and Reality. New York, 1955; Faces of Nationalism: New Realities and Old Myths. New York, 1972; Nationalism: Its Nature and Interpretation. Washington, 1976; Nationalism and Internationalism: Belonging in Human Experience. Malabar, Fla., 1982.

[10]Smith, Ethnic Origins, p. 18, застъпва възглед, „позволяващ да се очертаят различни модели на формиране на нациите в зависимост от степента, в която дадена етническа мозайка е останала устойчива в съответната област до са­мото навечерие на епохата на национализма“.

[11] Ibid., p. 32.

[12] Ibid., p. 131.

[13] Ibid., p. 32.

[14] Други критики разобличават предупрежденията на есенциализма и пробле­ма за кръговата аргументация (като например използването на определени етнически характеристики и етническо съзнание като доказателство за съ­ществуването на етнос, при все че обозначаването на въпросните характе­ристики и съзнание като „етнически“ почива върху презумпцията за същест­вуването на етническа група). Вж. рецензията на Джон Брьой за А. Смит в: The English Historical Review 103:407, April 1988, 414-418.

[15] Dann, Otto, ed. Nationalismus in vorindustrieller Zeit. Munich, 1986, S. 77, ци­тиран от Джон Брьой, p. 416.

[16] Ibid., 416-417.

[16] Отлично обсъждане на еволюцията на гръцкото понятие етнос от Антич­ността до съвременния период вж. в: Just, Roger. Triumph of the Ethnos. – In: Tonkin, Elizabeth, Maryon McDonald, and Malcolm Chapman, eds. History and Ethnicity. London, New York, 1991, 71-88.

[17]James, Paul. The Janus Faces of History: Cleaving Marxist Theories of Nation and Nationali sm. – In: Canadian Review of Studies in Nationalism, 18:1-2, 1991, р. 13, 18.

[18] Отлично обсъждане на еволюцията на гръцкото понятие етнос от Антич­ността до съвременния период вж. в: JustRoger. Triumph of the Ethnos. – In: Tonkin, Elizabeth, Maryon McDonald, and Malcolm Chapman, eds. History and Ethnicity. London, New York, 1991, 71-88.

[19] Ergang, Robert R. Herder and the Foundations of German Nationalism. New York, 1931; Barnard, Frederick. Herder’s Social and Political Thought from the Enlightenment to Nationalism. Oxford, 1965.

[20]Sussex, Roland. „Introduction,“ Culture and Nationalism in Nineteenth-Century Eastern Europe, Sussex, Roland and John Christopher Eade, eds. Columbus, Ohio, 1985, р. 5.

[21]Jensen, John H. National and Cultural Revivals: the Relationship between Them, as Exemplified by Romanian and Serbian Experiences (1780s-1870s). – In: Culture and Nationalism, р. 78.

[22] Основание за съществуването (фр.) и начин на живот (лат.) – бел. прев.

[23]Mackenzie, David and Michael W Curran. A History of the Soviet Union. Belmont, Calif., 1991, р. 245.

[24] Kolakowski, Leszek. Main Currents of Marxism. Vol. 3 The Breakdown. Oxford, 1978, р. 526.

[25] Когато разглеждаме въпроса за връзката между марксистката идеология и държавния комунизъм, по същество сме изправени пред дилемата между идеологията и реалната политика. Излишно е да казваме, че комунизмът в Русия най-силно скъсва с традиционните възприятия и лоялности на 19. век и схваща сам себе си мощно, даже изключително, с езика на идеологи­ята. Но още от самото начало е налице постепенно изместване към праг­матизма и raison d’état, държавната целесъобразност, което по времето на Сталин започва да преобладава. В Източна Европа този преход се случва почти веднага.

[26]Smith, Anthony. Nationalism in the Twentieth Century. New York, 1979, 116­-127.

[27] Ibid., р. 126.

[28]Stokes, Gale. Lessons of the East European Revolutions of 1989. – In: Problems of Communism, 40, Sept.-Oct. 1991, p. 18.

[29] Stack, John F Jr. Ethnic Mobilization in World Politics: The Primordial Perspective. The Primordial Challenge: Ethnicity in the Contemporary World, Stacj, John F., ed. New York, 1986, 6-7.

[30] Avineri, Shlomo. Toward a Socialist Theory of Nationalism. – In: Dissent, Fall 1990, p. 449.

[31]Stack, John. Op. cit., p. 7.

[32]Avineri, Shlomo. Op. cit., p. 451.

[33] Ibid., 447-457.

[34]Ehrenreich, John. Socialism, Nationalism and Capitalist Development. – In: Review of Radical Political Economists, 15:1, 1983. Настоящата статия няма за задача подробно да обсъжда причините за неспособността на марксизма да разбере и да осмисли явлението национализъм. В една неотдавнашна монография по този проблем (Marxism and Nationalism. Origins of a Political Crisis. London, 1991, p. 195) Ефраим Нимни посочва, че „съчетаното влияние на икономически редукционизъм, еволюционизъм и евроцентризъм... оформя европейските класически марксически дебати по националния въпрос“ и възпрепятства формулирането на адекватна теория.

[35] Час нула (нем.) – бел. прев.

[36]Stokes, Gale. Op. cit., p. 19.

[37]Smith, Anthony. Op. cit., p. 129.

[38]Verdery, Katherine. National Ideology Under Socialism: Identity and Cultural Politics in Ceausescu’s Romania. Berkeley, 1991, p. 12.

[39] Ibid., p. 314.

[40]Klein, George. The Role of Ethnic Politics in the Czechoslovak Crisis of 1968 and the Yugoslav Crisis of 1971. – In: Studies in Comparative Communism, 8:4, 1975,349-350.

[41]Rothschild, Joseph. The Emergence of Contemporary Ethnopolitics. – In: Oren, Nissan, ed. When Patterns Change: Turning Points in International Politics. New York, 1981, 71-72.

[42] Поради ограниченото място тази статия разглежда източноевропейския на­ционализъм само в противопоставянето му спрямо „големите“ партньори – Западна Европа или СССР. Тя не се спира на важния проблем за вътрешните отношения в Източна Европа, отношенията между съседни „социалистичес­ки“ държави или отношенията между съседни страни с противоположен со­циален строй – все фактори от съществено значение за ръста и конкретната форма на отделните национализми.

[43]Nairn, Tom. The Enchanted Class: Britain and its Monarchy. London, 19HH, 129-130. Това е по-прозаична версия на прочутата му метафора за национализма като римския бог Янус, който с едното си лице гледа назад към успокояващото минало, а с другото си лице се взира неотлъчно към бо­лезнената съвременност. Вж. Nairn, Tom. The Modern Janus. – In: New Left Review, 94, 1975.

[44]Heisler, Martin O. Ethnicity and Ethnic Relations in the Modern West. – In: Montville, Joseph V., ed. Conflict and Peacemaking in Multiethnic Societies. Lexington, Mass., 1991, p. 26.

[45] Цитирано в: Insider, № 11, 1991, p. 27 (вж. текста на български в „Свободен народ“ от 31.08.1991 г.).

[46] Този коментар не е замислен като критика за последователността на пре­зидента Желев, както го възприеха някои от българските участници в кон­ференцията за социалното наследство на комунизма, на която представих по-ранен вариант на тази статия. Очевидно в обстановка на поляризирано обществено мнение и предстоящи президентски избори (през януари 1992 г., когато Желев бе преизбран за президентския пост след силно оспорвана кам­пания) би било самоубийство за всеки президент да признае съществуването на македонска нация. Македонският въпрос, който формира българския политически живот в продължение на целия 20. век, все още остава (макар за щастие единствено) парлива емоционална тема. Напротив, от интервю­то личи, че президентът Желев се превръща в опитен политик, който добре отчита ползите от идеологическия номинализъм. От друга страна, вероятно целият епизод заслужава да бъде анализиран през призмата на друг проблем – този за разделителните линии между политическата целесъобразност и пос­ледователната интелектуална позиция в по-широкия контекст за ролята на интелектуалците в обществото, но това очевидно излиза извън рамките на настоящата статия.

[47] Rothschild, Joseph. Op. cit., 76-77

Мария Тодорова
Професор Мария Тодорова е понастоящем преподавател по история в Илинойския университет (Урбана Кемпейн). Тя специализира история на Балканите през модерния период.
Други статии от този автор
Посетители: 48

Последните най...


Безплатен бюлетин

Коментари

  • Младен и Теодора писа Още
    Много качествено. Защо... преди 3 часа
  • Марко Георгиев писа Още
    Д-р Георги Карев писа:
    Но не съм съгласен с...
    преди 6 часа
  • Erik писа Още
    Neka da pripomnya o6te 4e Mustafa Kemal... преди 19 часа
  • Erik писа Още
    Abslolütno tipa statiya na Пери... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Съжалявам, не обичам... преди 1 ден
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Струва ми се, че изпадаме... преди 2 дни
  • Gullwing писа Още
    При все че историята... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Списание „Либерален... преди 2 дни
  • Броди писа Още
    Бих добавил... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за поздравите.... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Извинявам се - бил Златко! преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Чудех се какво ОЩЕ ме... преди 3 дни
  • георги папазян писа Още
    Благодаря Ви, г-н Карев,... преди 3 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    С риск да заема една... преди 3 дни
  • Остап писа Още
    Бях забравил - статията... преди 4 дни
  • Остап писа Още
    Защо... преди 4 дни
  • Надежда Александрова писа Още
    За сравнение и... преди 4 дни
  • Надежда Александрова писа Още
    Уважаеми млади автори,... преди 4 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Текстът на г-жа Димчева... преди 4 дни
  • Сесилия Теллалова писа Още
    Безценна публикация! преди 4 дни
  • Ст. Тодориков, Виена писа Още
    Благодаря за бързия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Това, че политиката на... преди 4 дни
  • Самолет 005 писа Още
    Основният проблем на... преди 4 дни
  • Ст.Тодориков писа Още
    Когато екзарх Антим I... преди 4 дни
  • Anna писа Още
    Когато чета коментари... преди 5 дни