Дискусии – Политика

Многоликият Холокост: Класификацията на Робърт Пакстън

В последното десетилетие се очертаха редица разломи, противопоставящи вижданията относно силата на антисемитизма сред българското население, заслугите на една или друга фигура за оцеляването на евреите от „стара България“ и отговорността на българската държава в депортирането на тези от „новите земи“.

Статията на Румен Аврамов „Многоликият Холокост: Класификацията на Робърт Пакстън“ представя възгледите на Роберт Пакстън според студията Спецификата в преследването на евреите във Франция през 1942 г., която предстои да бъде публикувана в утрешния брой на „Маргиналия“. Творчеството на американския историк е здравословен пример за иконоборческа и демистифицираща позиция, която руши упойващи общоприети клишета, казва Румен Аврамов, автор на „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм – 1940-1944 г.“, както и на документалния сборник за депортацията на евреите във Вардарска Македония и Беломорска Тракия – 1943 г., написан в съавторство с Надя Данова.

Автор(и): Румен Аврамов

Прочети още...

Провалът на британския мултикултурализъм и добродетелта на взаимността

Съществуващото възприемане и прокарване на мултикултурализма затруднява социалната интеграция в Британия. Бавният процес на социална интеграция, което се причинява от някои мултикултурни политики, засилва фрагментацията на британското общество, като по такъв начин излага на опасност бъдещето на разнообразието в Британия. Мултикултурализмът обещаваше да донесе социално включване, но се провали и сега става оправдание за изключването. Вместо да приспособява позитивните страни на разнообразието, той утъпква пътя към гетоизация на Великобритания, която се основава на класа, раса и религия.

Някои може да намерят това за иронично, но аз като имигрант се оплаквам относно провала на мултикултурализма в Британия. Въпреки това вярвам, че самите имигранти биха призовавали проактивно за един всеобхватен социален диалог, който се отнася до резултатите на мултикултурализма в страната. Ние не би трябвало да чакаме крайнодесните да монополизират дебата, който често хората, които спадат към господстващото направление на мислене избягват да водят. За нещастие мултикултурализмът се превърна в свръхчувствителна тема, което насърчава автоцензурата. Ето защо самите имигранти следва да се отворят за дебат.

Автор: Афшин Шахи

Прочети още...

„Дългата телеграма“ на Джордж Кенан

Сайтът desebg.com публикува онлайн т. нар. Дълга телеграма на американския дипломат Джордж Кенан от 1946 г., която обяснява същността на комунистическия режим в СССР, неговите цели, методи и пропаганда, както и каква политиката трябва да води САЩ по отношение на Кремъл за удържане на съветската експанзия в началото на Студената война.

Документът, изиграл ключова роля за промяна на политиката на САЩ към Съветския съюз след Втората световна война, се публикува онлайн в България за първи път по идея на Красен Станчев (документът в pdf формат се намира на trumanlibrary.org). В настоящата публикация той е придружен с българския му превод, извършен от Ирина Стоичкова и публикуван за първи път у нас от Fakel Express (http://www.fakelexpress.com/f5-kenan-pg1.htm) с любезното разрешение на главния му редактор Георги Борисов.

Този много важен анализ за разбирането на Съветския Съюз и историята на Студената война, остава незабелязан или поне без влияние върху масовите схващания за периода след Втората световна война. Сайтът desebg.com благодари на преводача на текста и на FakelExpress за съгласието той да бъде публикуван.

Автор(и): Джордж Кенан

Прочети още...

Полша копае дупка в паметта си

Откак дойде на власт в Полша през 2015, Право и справедливост (ПИС), националистическата популистка партия, водена от Ярослав Качински, предприе поредица от „облекчаващи мерки“. Най-скорошната от тях е един проектозакон, който прави незаконни обвиненията в полско участие при Холокоста и други престъпления, извършени по време на германската окупация на Полша. През последните дни проектозаконът беше одобрен и от двете законодателни камари – Сеймът и Сенатът. Полският президент Анджей Дуда получи срок от 21 дни, за да реши дали също ще го подпише.

Този законопроект е част от програма, въведена през последните две години, наречена от правителството на ПИС „добра промяна“. Промяната включва опити за узаконяване на правителствения контрол над медиите и въвеждане на драконовски закони против абортите. Освен това ПИС въведе един вид принизяващ публичен език, чрез употреба на фрази, които напомнят за езика от времената на комунизма. Либералите например станаха „прасета, лишени от достъп до копанята“.

Автор(и): Марси Шор

Прочети още...

Защо комунизмът не е геноцид – част 2

Къде са демократите? Този въпрос звучи с цялото си възмущение всеки път, когато някоя империя на злото извърши ново зло. Или когато започне да въвлича традиционните демокрации в твърде очевиден процес на подмяна на ценности и идеи. Преправянето на конвенцията за геноцида е въпрос, отнесен към втория вид. Защо демократичните страни се съгласяват с това преправяне?

Усилието, с което „съветският блок“ премахва политическите групи от кръга на възможните пострадали при геноцид, тогава е очевидно със своята насоченост. Съветската делегация иска гаранции за това, че новото образувание ООН няма да има основание да търси сметка за скалъпените процеси и разстрела на стотици хиляди хора, взети на прицел тъкмо заради това, че са привидени като политическа група, враждебна на Сталин. И след като е очевидно, че СССР иска превантивно да избегне възможните, макар и само по документ, пречки пред нова вълна на терора, въпросът е защо демокрациите се съгласяват с това.

Причината със сигурност не е една, те са няколко дори и само при повърхностен поглед. Разгледани в тяхната съвкупност, те показват, че заличаването на тази толкова съществена дума в Конвенцията за геноцида е буквално най-малкият компромис пред СССР, който тогава са могли да направят традиционните демокрации. Москва е имала далеч по-големи – и неудовлетворени – амбиции.

Автор(и): Татяна Ваксберг

Прочети още...

Защо комунизмът не е геноцид – част 1

Въпросът в заглавието, разбира се, е подвеждащ. Идеологиите не могат да бъдат квалифицирани като правни понятия и е абсурдно да дискутираме това. Ако нещо ще е „геноцидно“ или „не-геноцидно“, то би следвало да е конкретно престъпление, извършено от конкретни хора. Нацизмът не е геноцид сам по себе си; геноцид е актът на замисляне и осъществяване на Холокоста.

Затова и примерът, разглеждан тук, не е комунизмът по принцип, нито комунизмът на теория, а възможно най-яркото, най-познатото и най-масовото му престъпление: ГУЛАГ. Въпросът е дали изпращането на смърт на повече от 20 милиона съветски и чуждестранни граждани представлява геноцид. При това нека уточним, че престъплението, за което говорим, е извършено в условията на ежедневен рецидив в продължение на /поне/ 36 години, и е запазило за историята имената на хиляди преки извършители плюс два вагона идеолози, последователи, вдъхновители и организатори.

Автор(и): Татяна Ваксберг

Прочети още...

Против правата на човека

Нека да почнем с фундаментализма. Тук, злото (ако перифразираме Хегел) често обитава втренчения поглед, който го възприема. Вземете Балканите през 90-те години на миналия век, мястото на широко разпространени нарушения на правата на човека. Кога Балканският полуостров – един географски район на Югоизточна Европа – стана „Балканите“, носещи всичко това, което европейското идеологическо въображаемо означава сега с това название? Отговорът е: в средата на 19 век, точно когато Балканите бяха напълно изложени на ефектите на европейската модернизация. Пропастта между предишните възприятия на Балканите от страна на Западна Европа и „модерния“ имидж на този район е шокираща. Още през 16-ти век френският естествоизпитател Pierre Belon можеше да отбележи, че „турците не принуждават никого да живее като тях“. Тогава малката изненада, смутила западните пътешественици, констатирали публичното присъствие на евреите в големите турски градове, че толкова много евреи намират убежище и религиозна свобода в Турция и в други мюсюлмански страни, след като през 1492 г. бяха изгонени от Фердинанд и Изабела от Испания, се дължи на върховния гърч на иронията, допуснат от тези, които ги изгониха. Докладът на N. Bisani, един италианец, посетил Истанбул през 1788 г. е само един от дълга редица примери, потвърждаващи това: „Чужденец, който е наблюдавал нетолерантността в Лондон и Париж, трябва да е много изненадан да види тук църква, разположена между джамия и синагога, и дервиш, седящ редом до монах капуцин. Не знам как това правителство може да допусне в пазвата си религии, толкова противоположни на неговата. Това, че този щастлив контраст може да бъде демонстриран, сигурно се дължи на дегенерацията на мохамеданството. Още повече се удивляваш, като видиш, че този дух на търпимост изобщо преобладава между хората; защото тук виждаш турци, евреи, католици, арменци, гърци и протестанти да разговарят помежду си на теми, свързани с работата или с удоволствието с толкова хармония и доброжелателство, сякаш са от една и съща страна или религия.

Автор(и): Славой Жижек

Прочети още...

Забележката, която сложи край на една писателска кариера

Корицата на най-известната книга на Рута Ванагаите представя две снимки на млади мъже. „Този тук е евреин“, казва тя, посочвайки снимката вляво. „Бил е шампион по колоездене. Достатъчно добър, за да представя Литва в международни състезания, но недостатъчно добър, за да живее“. Бил е екзекутиран по времето на Холокоста. Мъжът от снимката вдясно е литовски палач [изпълнител на смъртни присъди]. „И двамата са част от нас“, обяснява Внагаите. „Но литовците не мислят за тях като за ‚нас‘, тъй като единият е евреин, а другият убиец“. Книгата ѝ е наречена „Нашите“. (Превеждана е също като „Нашият народ“.)

Срещнах Ванагаите в едно нюйоркско кафене, в сряда. След няколко седмици в Съединените щати тя трябваше да се връща в Литва в петък. Докато се разхождахме тя звучеше ту нехайна, ту изплашена от перспективата да се връща у дома. „Искам да опитам всичко“, каза тя в един момент. „Следващата седмица ме очакват в бюрото на прокурора за разпитване. Никога преди не съм била разпитвана. Животът трябва да е интересен“. В един по-малко оптимистичен обмен намисли, когато я попитах за следващия ѝ проект, Ванагаите каза, „Опитвам се да избегна затвора“. Не беше ясно за какво точно би могла да отиде в затвора – не е получила никакво формално обвинение – но изглежда е свързано с оскверняване паметта на един от националните герои на Литва.

Автор: Маша Гисън

Прочети още...

Кога и защо национализмът побеждава глобализма?

Националистите виждат в патриотизма добродетел; те смятат, че страната и културата им са уникални и заслужаващи запазване. Това е истинско морално обвързване, а не поза, предназначена да прикрива расистко двуличие. Някои националисти наистина вярват, че страната им е по-добра от всички останали, други пък са чисто алиберални и открито расистки настроени. Но, както са посочвали много защитници на патриотизма, човек обича съпруга/та си, защото той или тя е ваш/а, а не защото мислите, че той или тя е нещо по-висше от останалите. Националистите изпитват чувство за спойка със страната си и вярват, че тази спойка налага морални задължения и в двете посоки: гражданите имат задължение да обичат и служат на страната си, а правителствата са обвързани със задължението да защитават собствените си народи. Правителствата значи трябва да поставят интересите на собствените си граждани над интересите на хора от други страни.

Няма нищо неизбежно расистко или низко в това разбиране на социалния договор. Споделеното чувство за идентичност, норми и история по правило насърчава доверието. Липсата на подобно споделено чувство пък води до състояние, което социологът Емил Дюркем е описал като „аномия“ или липса на норми. Обществата с висока степен на доверие, или голям социален капитал, предоставят на гражданите си множество предимства: по-ниски нива на престъпност, по-ниски разходи за бизнес-транзакции, по-високи нива на благоденствие и склонност към щедрост, сред много други. Един либерален националист може да твърди разумно, че дебатите върху имиграционната политика в Европа не са нещо, при което става дума за борба на моралното срещу низкото, а за сблъсък на две различни – и несъизмерими – морални визии (à la Исая Бърлин). Трикът, от тази гледна точка, е да се намери начин за балансиране между разбираемите грижи за целостта и сплотеността на собствената общност – и задължението да се приветстват чуждите, особено чуждите, изпаднали в тежка нужда.

Автор(и): Джонатан Хейт

Прочети още...

It’s the Kultur, Stupid

Ксенофобски крайнодесен популизъм – и то в Германия, от всички места? Самият факт, че коментаторите изказват удивление, вече показва колко много Германия се е променила от 1945 насам. Тези дни ние очакваме от Германия повече, отколкото от самите себе си. Но, разглеждано от друга гледна точка, всичко това е просто една Германия, вземаща участие в популистката нормалност на времето ни, каквато я виждаме в гласуването на Брекзита във Великобритания, Националния фронт на Марин льо Пен във Франция, русата диващина на Геерт Вилдерс в Холандия, крайнодясното националистическо-популистко правителство в Полша и Тръмпизма в САЩ.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Прочети още...

Франсис Фукуяма: демокрацията се нуждае от елити

Франсис Фукуяма е американски социален учен, най-известен с книгата си Краят на историята и последният човек. Последната му книга е Политически ред и политически упадък: от индустриалната революция до глобализацията на демокрацията. Тук той разговаря с Александър Гьорлах от The WorldPost за американския президент Доналд Тръмп, популистката вълна, която залива Европа и „фалшивите новини“.

Автор(и): Франсис Фукуяма, Александър Гьорлах

Прочети още...

Демократичното изключване (и неговото преодоляване)

Откъде идва желанието за изключване [на малцинства от общността]? Можем да го формулираме така: демокрацията е включваща, защото е управление на всички хора; но е изключваща, защото е управление на всички хора. Изключването е страничен продукт от нещо друго: необходимостта на самоуправляващите се общества от висока степен на вътрешно единство. Демократичните държави се нуждаят от нещо като обща идентичност. Ще разберем защо, когато обмислим какво включва самоуправлението, какво се крие в базисното ниво на легитимация на тези държави, какво значи те да се основават на народния суверенитет. А за да може народът да бъде суверен, той трябва да образува цялост и да има индивидуалност. Революциите, които възвестяват режима на народния суверенитет, пренасят управляващата власт от краля към „нацията“ или „народа“.

Автор(и): Чарлз Тейлър

Прочети още...

Предметите от ежедневието като инструменти на страха

Този път беше Барселона. Обикновена кола за разнасяне на стоки беше превърната в смъртоносно, не подбиращо жертвите си оръжие.

Изглежда че това беше пореден удар срещу доверието в едно от основните ни социални споразумения: че хората по принцип се намират в сигурност когато ходят по улиците, разчитайки на това, че шофьорите ще се опитват поне да се придържат към правилата за движение. Че катастрофите са нещо безлично и случайно, и че всички се опитват да ги избягват.

И макар че терористическите атаки, извършвани с помощта на автомобили през последните две години бяха далеч по-редки от „обикновените катастрофи“, те са предупреждение, че всеки шофьор е в състояние да използва колата си като смъртоносно оръжие. Но ако всяко нещо – дори нещо толкова обичайно като автомобил – може да бъде превърнато в оръжие, то това добавя към ежедневния градски живот съществено усещане за заплаха.

Автор: Аманда Тауб

Прочети още...

Тимъти Снайдър: „Пост-фактичното е невероятно опасно. То се е превърнало в оръжие“

Мисля, че начинът, по който Западът осмисли 1989 беше погрешен, особено в САЩ. Ние смятахме, че краят на комунизма означава, че комунистическият разказ е бил погрешен, а нашият – правилен. Но в действителност фалшиви бяха всички разкази – включително и ония, според които капитализмът автоматично води до демокрация. Представата, че историята е стигнала до някакъв край и че няма алтернативи на либералната демокрация, беше доста разрушителна. Тя ни обезоръжи и в концептуално, и в историческо отношение. Понеже осмислихме по погрешен начин наследството на 1989, след нея израстваха поколения, лишени от усет за исторически възможности. Бяхме решили да се отървем от историята. Днес вече мнозина имат трудности когато се опитват да си представят как могат да изглеждат алтернативите. Ако някой си желае свят без демокрация, той или тя не може да си представи какво точно ще изгуби – примерно един напълно различен стандарт на живот или липсата на възможности за пътуване.

Автор: Тимъти Снайдър

Прочети още...

Германия и войната срещу словото на омразата

Платформите на социалните медии може и да са били възхвалявани преди като демократизираща сила, но през последните години те си спечелиха повече печална слава като места, където усилено се разпространяват подкани към омраза и насилие. В отговор на това германското правителство предприе най-решителните действия сред всички демокрации до този момент. През април 2017 германският кабинет прокара ново законодателство относно словото на омразата, което германският Бундестаг е насрочил за утвърждаване през лятото. Законът позволява на Германия да глобява социалните медии с до 50 милиона евро за липса на достатъчно бърза реакция към съобщения за незаконно съдържание или слово на омразата.

Автор: Хайди Творек

Прочети още...

В кремълската огледална зала

Умонагласата, която кремълската информационна война цели да окуражава, изглежда пасва добре към ситуацията на европейските граждани в този конкретен момент. В един скорошен доклад, наречен „Конспиративната умонагласа в епохата на преход“, който се занимава с повишеното разпространение на конспиративни теории във Франция, Унгария и Словакия, екип от изследователи от различни европейски тинк-танкове стига до заключението, че „настоящият период на преход в Европа е довел до увеличена несигурност относно колективните идентичности и онова, което се възприема като загуба на контрол. Това от своя страна са идеалните условия за разпространението на конспиративни теории“. Конспиративните очаквания са особено силни сред поддръжниците на крайно десни националистически и популистки партии като Националния фронт във Франция или Йобик в Унгария – които подкрепят, и са подкрепяни, от Москва.

Автор: Питър Померанцев

Прочети още...

Митът за възраждането на авторитаризма

Колко съвместими са авторитарните политически системи с капиталистическите икономики от наше време, основаващи се на частна собственост? Възродителите на авторитаризма твърдят, че комбинацията от авторитарни политически системи и капитализъм в големи страни като Китай и Русия не е просто моментна фаза от един голям преход, а дълготрайна алтернатива срещу западната комбинация от политическа демокрация и капитализъм. Ако това е вярно, то изгледите за либерална демокрация са далеч по-малко блестящи, отколкото го представя либералният наратив, простиращ се от времената на Просвещението до 1990-те. Тезата за авторитарното съживяване поддържа, че дълбоките несъвместимости между държавите ще продължават да съществуват редом с продължаващото разпространение на капитализма, с което зачерква надеждите за трансформацията на международната политика по посока към универсален либерален мир. Тя обаче съдържа няколко дълбоки слабости.

Автори: Даниъл Дюдни и Джон Айкънбери

Прочети още...

Предупреждението на Райхстага

Работата на правителството е да поддържа и подпомага както свободата, така и сигурността на гражданите. Ако отново бъдем изправени пред терористическа атака – или нещо, което изглежда като терористическа атака, или което управляващите наричат терористическа атака – то наистина трябва да държим правителството на Тръмп отговорно за сигурността ни. Но в един такъв момент на страх и скръб, когато пулсът на политиката може да се промени внезапно, ние трябва да бъдем готови и да се мобилизираме в защита на конституционните си права. Пожарът на Райхстага дълго време е бил водещ пример за тираните; днес той трябва да служи като основно предупреждение за гражданите. Именно пожарът на Райхстага е нещото, което според Хана Аренд лишава човек от „правото на мнение, че може да се заема позицията на незаинтересован наблюдател“. По-добре да научим това сега, отколкото да изчакваме урока на пламъците.

Автор: Тимъти Снайдър

Прочети още...

Бъдещето след Тръмп

„Как е възможно да бъда религиозен фанатик, когато сам принадлежа към постиснато малцинство?“ Тази умонагласа е широко разпространена сред белите LGBT-хора. Още по-опасно е, че светът на LGBT до голяма степен се върти около бели хомосексуални мъже и изключва други. Знамето с дъгата е много по-бяло, отколкото много хора предполагат.

Не е за учудване, че крайнодесните движения се опитват да възприемат в политическия си дневен ред кампанията за права на хомосексуални, лесбийки и трансджендър-хора – естествено, само когато става дума за това да се води борба срещу мюсюлмани и имигранти. По уебсайтовете на американските националисти междувременно се откриват флаговете на LGBT-Pride редом с онези на южняшката Конфедерация. Но празните призиви към всеобща солидарност и политически съюзи не са достатъчни. Освен това трябва да се осъзнаят и границите на политиката на идентичността, като се отнеме привилегирования ѝ статус.

Автор: Славой Жижек

Прочети още...

Що е популизъм?

Няма предизборна кампания от близкото минало в Съединените щати, в която за „популизъм“ да се е говорело по-често, отколкото в кампанията през 2015-2016 г. И на Доналд Тръмп, и на Бърни Сандърс бе прикачван етикетът „популисти“. Терминът „популистки“ редовно се използва като синоним на „антиестаблишмънт“, по всичко изглежда независимо от конкретните политически идеи; съдържанието, за разлика от поведението, като че ли просто няма значение. Ето защо терминът се асоциира преди всичко с определени настроения и емоции: популистите са „гневни“, техните избиратели са „разочаровани“, „обидени“. По сроден начин се говори и за някои политически лидери в Европа и техните последователи: Марин Льо Пен и Геерт Вилдерс, например, обикновено са определяни като популисти. И двамата безспорно са десни политици. Но, както в случая със Сандърс, леви европейски бунтари също са окачествявани като популисти: СИРИЗА в Гърция – лявата коалиция, дошла на власт през януари 2015 г., и партията „Подемос“ в Испания, като общото между двете е принципната им опозиция срещу политиките на строги икономии, наложени от Ангела Меркел в отговор на еврокризата. И СИРИЗА, и особено „Подемос“ изтъкват, че се вдъхновяват от така наречената „розова вълна“ в Латинска Америка – успеха на популистки лидери като Рафаел Кореа, Ево Моралес и, най-вече, Уго Чавес.

Автор: Ян-Вернер Мюлер

Прочети още...

Тръмп, Драконът и Минотавърът

Според древния мит цар Минос от Крит е дължал господството си на Минотавъра, трагично чудовище, заключено в лабиринт под двореца му. Ужасната самота на Минотавъра е била сравнима единствено с ужаса, който той вдъхвал надлъж и нашир, защото гигантският му апетит можел да бъде задоволен само с човешко месо. И така един кораб, натоварен с млади хора, пътувал редовно между Крит и Атина, за да изплати ужасяващия дълг, погасяван ежегодно с човешки жертви. Този страховит ритуал бил основата, върху която се изграждал и запазвал тогавашния Pax Cretana и хегемонията на Минос.

След 1971 хегемонията на САЩ се крепеше на един аналогичен процес. Минотавърът не беше нищо друго освен търговският дефицит на САЩ, който поглъщаше все по-големи количества от нетните световни износи. Увеличаващият се американски дефицит беше финансиран от милиарди долари на ежедневни нетни постъпления в Уол Стоийт, идещи откъм чуждите (а често и американски) притежатели на тези далечни фабрики – една форма на съвременен налог, поднасян на глобалния Минотавър.

Автор: Янис Варуфакис

Прочети още...

Германия е в състояние да защити либералния ред

Новоизбраният президент най-вероятно ще усили още повече впечатлението, че Съединените щати подкопават принципа за върховенството на закона, вместо да го подкрепят. През последните години Меркел на няколко пъти е изразявала това усещане, повтаряйки една фраза, отправена от предшественика ѝ Герхард Шрьодер към Джордж У. Буш по повод инвазията в Ирак: „Не законът на най-силния важи тук в Германия и Европа, а силата на закона“. Меркел вероятно ще използва подобна реторика и с Тръмп, който сигурно ѝ напомня повече за руския президент Владимир Путин, отколкото за колегите ѝ на Запад.

Автор: Торстен Бенер

Прочети още...

Глобалният Тръмпизъм

Победата на Тръмп беше предсказуема и дори предсказана, но не чрез вглеждане в социологическите проучвания. Тези проучвания напоследък изгубиха доверие, след като не успяха да предскажат победата на Консервативната партия на Дейвид Камерън във всеобщите британски избори, след това Брекзита, а сега и победата на Доналд Тръмп. Може да се спори какви точно са грешките в използваните методи, но в по-фундаментален план онова, което тези проучвания вършат, е да разглеждат изследваните феномени като изолирани събития, докато всъщност те са продукт на един общ набор от причини, които са ги подготвяли в продължение на 30 години.

Автор: Марк Блит

Прочети още...

Популизмът не е фашизъм

Макар че днешните десни популисти споделят някои черти с междувоенните фашисти, различията между тях са по-значителни. И, което е по-важно – онова, което днешните сравнения не успяват да обяснят е как някои зловредни политици и партии се разрастват до типа революционни движения, способни да заплашат демокрацията по фундаментален начин, както го е направил междувоенният фашизъм. За да се разбере този процес не е достатъчно да се изследват програмите и апелите на крайнодесните партии, личностите на техните политици или предпочитанията на техните поддръжници. Вместо това трябва да се разгледа внимателно по-широкия политически контекст, в който те действат. Онова, което превръща фашистите от маргинални екстремисти в управници на голяма част от Европа е неспособността на демократическите елити и институции да се справят с кризите, пред които са изправени техните общества през междувоенните години. Въпреки реалните проблеми днешният Запад не е изправен пред колапс, който може да бъде дори отдалечено сравняван с онзи от 1930-те години. Така че да се наричат льо Пен, Тръмп и други десни популисти „фашисти“ е нещо, което по-скоро обърква, отколкото просветлява.

Автор: Шери Бърман

Прочети още...

Барак Обама за технологиите и връзките им с политиката

Трудно е да си представим някоя друга технология, която през следващите 50 години ще оформи света ни в по-голяма степен от изкуствения интелект. В хода на машинното самообучение, което позволява на компютрите ни да учат сами, се появяват множество нововъведения, вариращи от сферите на медицинската диагностика до автомобили, които се управляват сами. Но заедно с тях се появяват и множество нови грижи, Кой ще контролира тези технологии? Ще ни отнемат ли те работните места? Опасни ли са? Президентът Обама, в компанията на директора на световноизвестната Медийна лаборатория към Масачузетския институт по технологии (MIT) Джои Ито и журналиста Скот Дадич, обсъжда някои важни за всички ни аспекти на тази проблематика.

Автори: Барак Обама, Скот Дадич, Джои Ито

Прочети още...

Трябва ли проституцията да бъде престъпление?

Традиционният феминистки аргумент против декриминализацията е, че узаконяването на проституцията ще навреди на жените, като доведе до още по-голямо сексуално неравенство. Аргументът на правозащитниците е, че то ще направи животите на секс-работниците по-добри и по-сигурни. В борбата между различните гласове и мнения, движението за права на секс-работниците е вид бунт срещу наказанието и посрамването. То изисква респект към една група, която рядко го е получавала и която настоява, че да се помогне на хората реално може единствено ако те бъдат уважавани.

Автор: Емили Бейзелън

Прочети още...

Какво Америка може да научи от Дания

В продължение на десетилетия икономистите са изследвали начините, по които Дания и нейните скандинавски съседи са съчетавали в едно капитализма и социализма, постигайки стабилна социална система при наличието на пазарна икономика. За разлика от чисто социалистическите общества, те приемат свободния пазар.

„Когато разглеждате отвореността на икономиката – когато разглеждате капитализма – се оказва, че има само много малко разлика между Съединените щати и Дания“, казва Мариан Тапи, политически анализатор към либертарианския институт Като във Вашингтон. Дания е дори по-отворена за световна търговия от САЩ. Според канадския институт Фрейзър тя се намира на десето място сред 157-те страни, изследвани от института.

Онова, по което двете страни се различават е ролята на правителството в икономиката. Разходите на датското правителство се равняват на 43 процента от икономическата дейност на страната, осмият по големина дял в света според изчисленията на Световната банка от 2012. В Съединените щати делът на правителството е 24 процента от икономическата дейност за същата година. Това прави 65-то място сред 114 разглеждани страни.

Автор: Асошиейтед прес

Прочети още...

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави?

Опитайте за момент да си представите един свят без държави. Представете си карта, която не е разделена на малки цветни кръпки, всяка с ясни граници, правителства, закони. Опитайте да си представите всичко, на което се основат нашите общества – търговия, пътувания, наука, спорт, поддържане на мирни отношения и сигурност – но без да споменавате държавите. Опитайте да си представите самите себе си: вие имате правото на поне едно гражданство, както и правото да го смените, но не и правото на никакво.

Автор: Дебора Макензи

Прочети още...

Николай Хаджигенов: Законопроектът за борба с тероризма иска да контролира хората

Опитвам се да бъда просто гражданин. За да бъдеш свободен гражданин, трябва непрекъснато да правиш избори, да вземаш решения и по един или друг начин да защитаваш свободата и правата си. Не на всеки се отдава да бъде свободен, за немалко хора е просто невъзможно. За това и е толкова трудно да бъдеш свободен гражданин и толкова безобразно лесно да си роб. От последния не се изисква нищо. Това е и страшното на тоталитарните общества – че при тях, човек може да се устрои и да оцелее физически. Да си гражданин е не просто тежко, уморително е. Ежедневно, всеки от нас трябва да води своите малки битки. Протест за цената билета, тока, дупките и прочие, доколкото оставени сами на себе си и без контрола на гражданското общество правителства тутакси стават тоталитарни режими, изземвайки цялата власт и лишавайки гражданите от правата ѝ.

Автори:Юлиана Методиева, Николай Хаджигенов

Прочети още...

Посегателство над свободата

Атентатите от 11 септември 2001 година бяха впечатляващи със своята отвратителност. Те поставиха някои държави в състояние на шок, който оттогава предизвиква все нови и нови шокиращи последствия: Канонът на ценностите, който се смяташе за установен в Германия и още повече в по-старите демокрации като Великобритания или Франция, изведнъж се оказа несъстоятелен. Основополагащи схващания за граждански свободи бяха изхвърлени зад борда като баласт. Стандартните основни човешки права, които смятахме за наша сила, изведнъж се оказаха с пробойни за сигурността. Цивилизационни достижения, спечелени и завоювани векове наред, бяха обезсилени за нула време. За борба „със заплахата от тероризъм“, която беше отдавна известна, но никога досега не се бе проявявала толкова видимо в медииите, се започна с мерки, ограничаващи основните права, чието провеждане малко преди това никой не би сметнал за възможно.

Автори: Илия Троянов, Юли Цее

Прочети още...

От единия процент, при единия процент, за единия процент

Алексис дьо Токвил веднъж е описал онова, в което е виждал специфичната гениалност на американското общество – нещото, което е наричал „собствен интерес, разбран правилно“. Последните две думи тук са ключови. Всеки притежава собствен интерес в тесния смисъл на думата: искам онова, което е добре за мен, тук и сега! Но собственият интерес, „разбран правилно“, е нещо по-различно. Той означава да се разбира това, че да се обръща внимание на собствения интерес на всички други – с други думи, на общото благоденствие – е на практика предусловие за окончателното собствено благоденствие. Токвил не иска да каже, че в тази умонагласа има нещо особено благородно или идеалистично – на практика той казва точно обратното. Това е белег на американския прагматизъм. Онези хитри американци са разбирали един базисен факт: да се грижиш за другия не е нещо, добро само за душата. То е добро и за бизнеса.

Автор: Джоузеф Стиглиц

Прочети още...

Ляво, дясно: как да се ориентираме?

Институтът за дясна политика обяви края на лявото, защото БСП вече не е фактор, а основният политически дебат в България е между консерватори и либерали (очевидно все десни). Радан Кънев от ДСБ обяви нуждата от „ново дясно“. БСП продължава да се смята за единственото ляво. А мнозина се възмутиха от фразата „няма ляво, няма дясно“ от един манифест. Така както преди време мнозина смятаха, че лявото и дясното са вече преодолени категории, които не ни помагат да разбираме политическия процес, така напоследък същите тези категории заемат все повече място в политическото говорене и анализите. В повечето случаи тези категории се използват като идеологически, като наименование на идеологически доктрини: леви и десни идеи.

Исторически двете понятия, към които следва да добавим и понятието център (политически център), са възникнали по времето на Френската революция от 1789 г. И тогава са разделяли републиканци (левите) и монархисти (десните). Но с времето съдържанието на понятията се е променяло и в началото на ХХ век левите и десните вече са други, а в началото на ХХІ век – също. Ляво и дясно нямат еднакво значение и в различните държави. В САЩ по време на революцията патриотите са били „леви“ (като либерални революционери), докато лоялистите или торите са били „десни“ (като привърженици на стария ред). Но днес в САЩ основното противопоставяне между демократи (леви) и републиканци (десни) няма същото съдържание като левите и десните в Германия, Швеция или Испания.

Автор: Антоний Тодоров

Прочети още...

Реалните „ние“ срещу виртуалните „те“

Появата на бежанци в Родината внезапно обърка голяма част от българите и представата им за света и себе си. Бяхме свикнали българите и техните деца да заминават безпрепятствено за чужбина. Изведнъж се оказа, че в България започват да пристигат, макар и с препятствия, чужденци – бежанци, мигранти, със своите деца. Хвалехме се с традиционната си толерантност и гостоприемство – спасили сме си евреите през Втората световна война, мирно сме съжителствали с турци и арменци (за ромите няма как да се похвалим, но ромите са си виновни…), а изведнъж толерантността ни се сломи и гостоприемството замря… Събитията в селата Розово и Ковачевци от април и септември 2014 година, когато розовчани изгониха 17 бежанци, настанени в една къща, а хората от Ковачевци не допуснаха 12 деца бежанци в местното училище, са достатъчно красноречиви за „гостоприемството“ и „толерантността“ ни. Разбира се, имаше и има доста доброволци, правозащитници, местни хора, които приемат и помагат на бежанците, но като цяло обществото ни е настроено негативно към тях.

Автор: Петя Кабакчиева

Прочети още...

Мултикултурализмът в Канада – модел за Германия?

Основен принцип на мултикултурализма: единство-в-различността (unity-within-diversity): едно ядро от общи базисни ценности и правила (Конституция, закони, общ език) гарантира сцеплението на цялото и същевременно поставя граници за правата на различност, както и на принципа за равнопоставеност на културите. Общата рамка има ясно първенство в сравнение с частичните култури. Имигрантите могат да запазят и поддържат само онези части от своите култури, които не се намират в противоречие със задължителното общо ядро („селективно съхранение на културата“). Равноправието на жените, както и домашното насилие срещу тях, са типични области, в които някои от имигрантските култури се сблъскват с общото ядро. Базисните норми на канадското общество произлизат от европейския културен кръг, а принципът „единство-в-различието“ релативира правата на културно различие и равноправие; де факто тук е налице йерархия на етно-културните групи: колкото повече някоя култура противоречи на общото ядро, толкова повече от нея се изисква субординация и отказ от определени привички.

Автор: Райнер Гайслер

Прочети още...

Провалът на мултикултурализма

Мултикултурните политики се опитват да изградят мост между държавата и малцинствените общности, като издирват определени общности и организации, които да действат като посредници. Вместо да апелират към мюсюлманите и другите малцинствени групи като към граждани, политиците са склонни да приемат, че истинските лоялности на малцинствата са към тяхната вяра или етническа общност. В резултат на това правителствата отдават своите политически отговорности на малцинствените водачи като техни подизпълнители.

Но такива лидери рядко са представители на общностите си. Това не би трябвало да изненадва: никоя единична група или набор от лидери не би могла да представя една голяма бяла общност. Някои бели европейци са консервативни, мнозина са либерали, други пък са комунисти или неофашисти. А повечето бели хора не биха считали интересите си за специфично „бели“. Един бял християнин вероятно ще има повече общо с някой чернокож християнин, отколкото с бял атеист; белият социалист най-вероятно ще мисли по-скоро като някой бангладешки социалист, а не толкова като бял консерватор, и така нататък. Мюсюлманите, сикхите и афро-карибците не са по-различни; именно в това се състои и фундаменталният недостатък на мултикултурализма.

Автор: Кенан Малик

Прочети още...

Посетители: 232

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Искрено се надявам... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Моля обърнете... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    ...ползвам клавиатура... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    ...Ми аз ще ги кажа... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Интересно какво си е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Струва ми се, че е... преди 3 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Но то е било... преди 4 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Не съдете за да не... преди 4 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Почти във всеки... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Виж, Анатоли, в хода на... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Гърдев, разбира се, НЕ... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Струва ми се, че... преди 4 дни
  • Анатоли Кирилов писа Още
    "Забележките" на... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Аз се опитвам да кажа,... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Анализа на Траянов е... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Самият аз започвам да... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Може би все пак има... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, хора,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Не ми се ще да... преди 1 седмица
  • Атанасов писа Още
    Една дълга подобна... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Срамното в цялата... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Говорих за този текст... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Охо! Май че направих... преди 2 седмици
  • Martin Zaimov писа Още
    Отговор на китайската... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, изключително... преди 2 седмици