1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

1.

2013 11 judt revoltЛешек Колаковски е философ от Полша. Но изглежда не е съвсем правилно – или достатъчно – той да бъде определян по този начин. Подобно на Чеслав Милош и други преди него, Колаковски изковава интелектуалната си и политическа кариера в опозиция на някои от дълбоко вкоренените черти на традиционната полска култура: клерикализъм, шовинизъм, антисемитизъм. Принуден да напусне родната си страна през 1968, Колаковски не може нито да се върне, нито пък да бъде публикуван там: между 1968 и 1981 името му е в списъка на забранените в Полша автори и голяма част от работите, с които той е най-добре познат в наши дни, е написана и публикувана в чужбина.

В изгнание Колаковски живее най-вече в Англия, където е сътрудник в колежа All Souls, Оксфорд, от 1970 г. насам. Но както сам той обяснява в едно интервю от 2005, Великобритания  е остров; Оксфорд е остров във Великобритания; All Souls (колеж без студенти) е остров в Оксфорд, а Д-р Лешек Колаковски е остров в All Souls – един „четирикратен остров“[1]. Действително в британския културен живот някога имаше място за интелектуални емигранти от Русия и централна Европа – помислете за Лудвиг Витгенщайн, Артур Кьостлер или Исайа Бърлин. Но такъв един екс-марксистки католически философ от Полша е нещо по-екзотично и, въпреки международната си известност, Лешек Колаковски е до голяма степен непознат – и по странен начин подценяван – в своята страна-приемник.

По други места обаче той е известен. Както много други централноевропейски учени от своето поколение Колаковски е полиглот – с лекота справящ се с руски, френски и немски, както и полски и английски – и е получавал множество похвали и награди, особено в Италия, Франция и Германия. В Съединените щати, където Колаковски преподаваше в течение на много години в Комитета по социална мисъл към Университета в Чикаго, постиженията му са щедро отбелязвани, като кулминацията беше връчването на първата награда Клуге от страна на Библиотеката на Конгреса – отдавана за дългосрочни постижения в онези научни области (особено в хуманитарните науки), за които няма Нобелова награда. Но Колаковски, който неведнъж е заявявал, че се чувства най-у-дома си в Париж, е не повече американец, отколкото е англичанин. Може би той с право се счита за последния голям гражданин на Републиката на писмената от двадесети век.

В повечето от страните, в които е живял, Колаковски е най-добре познат (а в някои от тях само познат) с Основни течения в марксизма, неговата забележителна тритомна история на марксизма, публикувана на полски (в Париж) през 1976, в Англия от Oxford University Press две години по-късно, а сега препечатана тук в САЩ в един том от издателство Norton[2]. Без съмнение така и трябва да бъде; Основни течения е монументално постижение на съвременната хуманитарна наука. И все пак има известна доза ирония в известността му сред писанията на Колаковски, защото авторът му е всичко друго, но не и „марксолог“. Той е философ, историк на философията и католически мислител. Прекарал е години в изследвания на ранни християнски секти и ереси, като през по-голямата част от последния четвърт век се е посветил на историята на европейската религия и философия, както и на онова, което би могло да бъде най-добре описано като философско-теологически спекулации[3].

„Марксисткият“ период на Колаковски, от ранната му известност в следвоенна Полша като най-изтънчения марксистки философ от своето поколение, до напускането на страната през 1968, всъщност е много кратък. И през по-голямата част от това време той вече е дисидент: още през 1954, на двадесет и седем години, той е обвинен, че се „отклонява от марксистко-ленинската идеология“. През 1966 изнася една известна с критичността си лекция във Варшавския университет, по повод десетата годишнина от „полския октомври“ и е официално порицан от партийния лидер Владислав Гомулка като „главния идеолог на така нареченото ревизионистко движение“. Когато Колаковски е надлежно уволнен от университетското си място, то е за „формиране възгледите на младежта по начин, противоречащ на официалните тенденции в страната“. Когато пристига на Запад, той вече не е марксист (за голямо объркване, както ще видим, на някои от неговите почитатели); няколко години по-късно, след като е написал най-важната книга върху марксизма от последния половин век, Колаковски вече има, както учтиво се изразява един друг полски учен, „все по-намаляващ интерес към тази тема.“[4]

[…]

Основни течения в марксизма е не само първокласно изложение на марксизма, ако и да е далеч най-амбициозното от всички. Онова, което отличава Колаковски е неговата полска перспектива. Това може би обяснява акцента, който той поставя в изложението си върху есхатологията[5] – „един модерен вариант на апокалиптичните очаквания, преминаващи през цялата европейска история“. А това пък му позволява един безкомпромисно-морален, дори религиозен прочит, на историята на двадесети век:

Дяволът е част от нашия опит. Нашето поколение е видяло достатъчно от него, за да може да приеме посланието напълно сериозно. Злото, аз твърдя, е не зависещо от нещо друго; то не е липса или деформация, или изкривяване на добродетелта (или каквото и да било друго, което бихме възприели като негова противоположност), а упорит и неизличим факт.[6]

Никой западен коментатор на марксизма, колкото и критичен, не е писал по този начин.

Но пък Колаковски пише като човек, който е живял не просто вътре в марксизма, а под комунизма. Той е свидетел на трансформацията на марксизма от интелектуална теорема в политически начин на живот. Наблюдаван и преживян по този начин отвътре, марксизмът става труден за различаване от комунизма – който, в края на краищата, е не само неговият най-важен практически резултат, но и единственият. И ежедневното разгръщане на марксистките категории за вулгарната цел на потискане на свободата – което беше и тяхното основно използване, представляващо някаква ценност за комунистите на власт – в хода на времето отвлича вниманието от очарованието на самата теорема.

Това цинично приложение на диалектиката за целите на извращаване на умовете и смазването на телата обикновено си оставаше изгубено за западните изследователи на марксизма, задълбочени в съзерцанието на минали идеали или бъдещи изгледи и безразлични към неудобните новини от съветското настояще, особено когато те бяха предоставяни от жертви или свидетели[7]. Личните му срещи с такива хора без съмнение обясняват злъчното презрение на самия Колаковски към голяма част от „западните“ марксисти и техните прогресивни помощници:

Една от причините за популярността на марксизма сред образованите хора беше фактът, че в опростената си форма той е много лесен; дори [sic] Сартр отбелязва, че марксистите са мързеливи… [Марксизмът беше] инструмент, който правеше възможно да се обяснява цялата икономика и история, без да има нужда човек реално да ги изучава.

Именно една такава среща служи като източник за сардоничното заглавно есе от наскоро публикувания сборник с писания на Колаковски. През 1973, в списание The Socialist Register, английският историк Е. П. Томпсън публикува „Отворено писмо до Лешек Колаковски“, в което той укорява някогашния марксист в това, че е разочаровал западните си почитатели като се е отрекъл от ревизионисткия комунизъм на младостта си. „Отвореното писмо“ представя Томпсън в неговата най-неприятна, педантична и самодоволна версия: то е бъбриво (повече от сто страници печатен текст), снизходително и лицемерно. В помпозен, демагогски тон, с повече от половин око, насочено към собствената, изпълнена със страхопочитание, „прогресивна“ публика, Томпсън размахва реторичния си пръст към изгнаника-Колаковски, обвинявайки го в измяна:

Ние и двамата бяхме гласове на комунистическия ревизионизъм от 1956… И двамата преминахме от фронтална критика на сталинизма към позиция на марксистки ревизионизъм… Имаше време, в което вие, както и каузите, които защищавахте, бяха част от най-интимните ни мисли.

Как се осмелявате, внушаваше Томпсън откъм сигурността на своя надежден подслон в средна Англия, да ни предавате, като позволявате на неудобните си преживявания от комунистическа Полша да помрачават изгледа към нашия общ марксистки идеал?

Отговорът на Колаковски, „Моите коректни възгледи за Всичко“ е може би най-перфектно изпълненото интелектуално съкрушаване в историята на политическите спорове: никой, който го е прочел, няма да вземе Е. П. Томпсън отново на сериозно. Есето разяснява (и симптоматично илюстрира) огромната морална пропаст, която се е отворила между „източните“ и „западни“ интелектуалци по въпросите на историята и опита на комунизма, която си остава тук при нас и до днес. Колаковски безпощадно анализира усърдните, самоцелни опити да се спаси социализма от недостатъците на марксизма, да се спаси марксизма от провалите на комунизма и да се спаси комунизма от собствените му престъпления: и всичко това в името на един идеал, привидно основаващ се на „материалистическата“ реалност – но чиято достоверност зависи от това той да си остава недокоснат от реалното преживяване на човешките дефицити. „Вие казвате“, пише Колаковски на Томпсън, „че да се мисли от гледната точка на някаква ‚система‘ било нещо, предоставящо великолепни резултати. Напълно сигурен съм, че го прави, при това не само с великолепни, но и чудотворни такива; то просто решава всички проблеми на човечеството с един удар“.

Решаване проблемите на човечеството с един удар; търсене на всеобхватна теория, която едновременно да обясни настоящето и да гарантира бъдещето; прибягване до патериците на интелектуални или исторически „системи“, чрез които да се търси път сред сложността и противоречията на реалния опит; разграничаване на „чистото“ семе на една идея или идеал от неговите гнили плодове: такива прийоми притежават вечна привлекателност и със сигурност не са монопол само на марксистите (или дори левицата). Но пък е напълно разбираемо желанието да се отхвърли поне марксисткия вариант на подобни човешки заблуждения: между отрезвяващите прозрения на бивши комунисти като Колаковски и фарисейския провинциализъм на „западни“ марксисти като Томпсън, да не говорим пък за присъдата на самата история, темата, както изглежда, вече се е саморазрушила до голяма степен.

2.

Може би това е така. Но преди да причислим любопитната история на възхода и падението на марксизма към едно бързо отминаващо и вече лишено от значимост минало, ние бихме направили добре да си припомним забележителната хватка на марксизма върху въображението на двадесети век. Карл Маркс може и да е пропаднал пророк, а най-успешните му ученици – клика от тирани, но марксистката мисъл и социалистическият проект упражняваха безпрецедентно влияние върху някои от най-добрите умове на миналия век. Дори в страните, които станаха жертви на комунистическо управление, интелектуалната и културна история на епохата е неделима от магнетичната привлекателност на марксистките идеи и тяхната революционна перспектива. По едно или друго време мнозина от най-интересните мислители на двадесети век без съмнение биха приели хвалебствието на Мерло-Понти:

Марксизмът не е просто философия на историята, той е самата философия на историята и да се отхвърля той означава да се копае гроб на Разума в историята. След това не би могло да има повече мечти и приключения.[8]

По такъв начин марксизмът е неразривно свързан с интелектуалната история на модерния свят. Да се игнорира или отхвърля той означава да се прави една преднамерено-фалшива интерпретация на близкото минало. Екс-комунисти и бивши марксисти – Франсоа Фюре, Сидни Хук, Артур Кьостлер, Лешек Колаковски, Волфганг Леонхарт, Хорхе Семпрун, Виктор Серж, Игнацио Силоне, Борис Суварин, Манес Спербер, Александър Уат, както и множество други – са писали някои от най-добрите изложения на интелектуалния и политически живот от двадесети век. Дори и един пожизнен антикомунист като Реймон Арон не се притеснява да признае ненамаляващия си интерес към „светската религия“ на марксизма (чак до там да признае, че обсебеността на борбата му срещу него не е нищо друго освен един вид трансформиран анти-клерикализъм). Показателно е, че либерал като Арон се гордее особено много с това, че познава Маркс и марксизма по-добре от мнозина от своите самообявили се за „марксисти“ съвременници.[9]

Както показва примерът с яростно-независимия Арон, привлекателността на марксизма отива далеч отвъд добре познатата история – от древния Рим до днешния Вашингтон – за различните писачи и подмазвачи, привлечени от деспотите. Има три причини, поради които марксизмът се задържа толкова дълго и упражняваше такова привличане върху най-добрите и най-интелигентните. На първо място, марксизмът е много голяма идея. Чисто познавателната му самоувереност – прометеевото му обещание да разбере и обясни всичко – е привлекателна за хората, работещи с идеи, по същия начин, по който е била привлекателна и за самия Маркс. Нещо повече, щом само веднъж замените пролетариата с партия, която обещава да мисли от негово име, вие вече сте създали колективен органичен интелектуалец (в смисъла, изкован от Грамши), който претендира не само да говори от името на революционната класа, но и да замени старата управляваща класа. В една такава вселена идеите са не просто инструментални: те упражняват един вид институционален контрол. Използвани са за целта на пренаписването на реалността според вече одобрени линии. Идеите, по думите на Колаковски, са „дихателната система“ на комунизма (което, между другото, го различава от инак подобни му тирании от фашистки произход, които не изпитват подобна нужда от интелигентно-звучащи догматични фикции). При такива обстоятелства, интелектуалците – комунистическите интелектуалци – вече не са ограничени от задължението да казват истината на властта. Те имат власт – или поне, с думите на едно унгарско изложение на този процес, те са по пътя към властта. Това е опияняваща идея.[10]

Вторият източник на привлекателността на марксизма е в това, че Маркс и комунистическото му потомство не са историческа аберация, генетична грешка на Клио. Марксисткият проект, също като по-старата социалистическа мечта, която той измести и абсорбира, беше само едно течение в големия прогресивен разказ на нашето време: той споделя с класическия либерализъм, неговия противоположен исторически близнак, оптимистичното, рационално разбиране на този разказ за модерното общество и неговите възможности. Отличителното извъртане на марксизма – твърдението, че идещото добро общество ще бъде безкласов, посткапиталистически продукт на икономическия процес и социалния катаклизъм – беше вече трудно за потвърждаване някъде към 1920. Но социалните движения, произлизащи от първоначалния аналитичен марксистки импулс, продължаваха да говорят и се държат в продължение на много десетилетия така, сякаш все още вярваха в преобразуващия проект.

Нека дадем само един пример: Германската социалдемократическа партия по същество напусна идеята за „революцията“ далеч преди Първата световна война; но чак през 1959, на конгреса в Бад Годесберг, тя официално се отказа от ипотеката, която марксистката теория налагаше върху нейния език и официални цели. В годините между това, а всъщност и в продължение на известно време по-късно, германските социалдемократи – също като британските лейбъристи, италианските социалисти и много други – продължиха да говорят и пишат за класов конфликт, борба срещу капитализма и така нататък: все едно че, независимо от меката им и реформистка ежедневна практика, те все още изживяваха големия романтичен разказ на марксизма. Чак до май 1981, след избора на Франсоа Митеран за президент, високо уважавани френски политици – които не биха описали себе си като „марксисти“, а още по-малко „комунисти“ – говореха възбудено за някаква революционна „grand soir и предстоящия преход към социализъм, сякаш се намираха някъде назад в 1936-та или дори 1848-ма.

Марксизмът, накратко, беше дълбоката „структура“ на голяма част от прогресивната политика. Марксисткият език, или поне един език, паразитно произлизащ от марксистки категории, даваше форма и вътрешна свързаност на много различни форми в съвременния политически протест: от социалдемокрацията до радикалния феминизъм. В този смисъл Мерло-Понти беше прав: загубата на марксизма като начин на критично отношение към настоящето оставя след себе си празно пространство. Заедно с марксизма си отидоха не само нефункциониращите комунистически режими и техните заблудени чуждестранни апологети, но също и цялата схема от допускания, категории и обяснения, създадена през последните 150 години, която сме свикнали да мислим като „левицата“. Всеки, който е наблюдавал объркването на политическата левица в северна Америка или Европа през последните двадесет години и се е питал, „Но какво всъщност поддържат те? Какво искат?“ ще разбере тази гледна точка.

Но има и трета причина, поради която марксизмът притежаваше привлекателност – и онези, които през последните години побързаха да нахвърлят върху трупа му и да обявят „края на историята“ или окончателната победа на мира, демокрацията и свободния пазар, ще направят добре да поразмислят отново. Ако цели поколения интелигентни мъже и жени с чисти намерения б           яха готови да поставят залозите си на страната на комунистическия проект, то това беше не само защото те бяха подмамени към идеологическа апатия от изкусителната приказка за революция и спасение. Това беше така, защото те бяха неудържимо привлечени от стоящото зад него етическо послание: към мощта на една идея и движение, безкомпромисно обвързани, представящи и защищаващи интересите на онеправданите на тоя свят. От началото до самия край, най-силната черта на марксизма беше онова, което един от биографите на Маркс нарича „моралната сериозност на марксовото убеждение, че съдбата на нашия свят като цяло е обвързана с условията, при които живеят неговите най-бедни и най-неоправдани членове.“[11]

Марксизмът, както открито признава полският историк Анджей Валицки – един от най-саркастичните му критици – е най-влиятелната „реакция срещу многобройните недостатъци на капиталистическите общества и либералната традиция“. Ако марксизмът изгуби влияние през последната трета от двадесети век, то това се дължеше до голяма степен на факта, че най-тежките недостатъци на капитализма изглежда най-после бяха преодолени. Либералната традиция – благодарение на неочаквания й успех в приспособяването към предизвикателствата на кризата и войната, както и на отдаването на западните демокрации на някои от най-стабилизиращите институции на Новия Курс и социалната държава – беше успяла осезателно да надделее над антидемократичните си критици от ляво и дясно. Една политическа доктрина, перфектно обясняваща и експлоатираща кризите и несправедливостите на друга епоха, сега вече изглеждаше просто неадекватна.

Днес обаче нещата отново се променят. Онова, което съвременниците на Маркс наричаха „социалния въпрос“ – как да се посрещат и преодоляват огромните несъответствия между богатство и бедност, както и срамните неравенства на здравеопазването, образованието и възможностите – може и да е намерил отговор на Запад (макар че пропастта между бедни и богати, която някога изглежда се затваряше бавно, в продължение на години вече се отваря наново, във Великобритания и преди всичко в САЩ). Но социалният въпрос е обратно на международен дневен ред, при това с особена сила. Онова, което изглежда за добруващите си привърженици като световен икономически растеж и отваряне на националните и международни пазари за инвестиции и търговия, все повече се възприема и ненавижда от милиони други хора като преразпределение на глобално богатство в полза на шепа корпорации и притежатели на капитал.

През последните години уважавани критици започват да отупват от праха радикалния език на деветнадесети век и да го прилагат с обезпокояващ успех към социалните реалности от двадесет и първи век. Човек едва ли трябва да бъде марксист, за да осъзнае, че онова, което Маркс и други са наричали „резервната трудова армия“ се появява отново, не в задните улички на европейските индустриални градове, а по цял свят. Държейки ниска стойността на труда – благодарение на заплахите от изнасяне на бизнеса в чужбина, преместване на фабрики или намаляване на инвестициите – този глобален резерв от евтини работници помага да се поддържат печалбите и да се насърчава растежа: по същия начин, по който го е правил в индустриална Европа от деветнадесети век, поне докато организираните професионални съюзи и масови работнически партии са станали достатъчно силни, за да доведат до подобрено заплащане, преразпределително данъчно облагане и решаваща промяна, през двадесети век, в баланса на политическите сили – и по този начин да опровергаят революционните предсказания на собствените си водачи.

Накратко, светът изглежда навлиза в нов цикъл – такъв, с който са били добре запознати предшествениците ни от деветнадесети век, но с който ние на Запад нямаме скорошен опит. В идещите години, докато видимите различия в богатството се увеличават, а борбите около условията на търговия, местоположението на работните места и контрола над все по-оскъдните природни суровини стават все по-изострени, най-вероятно ще слушаме още повече, а не по-малко, за неща като неравенство, несправедливост, нечестност и експлоатация – у дома, но най-вече в чужбина. И така, докато губим представа за комунизма (в източна Европа вече трябва да сте над тридесет и пет години, за да имате зрели спомени за комунистическия режим), много вероятно е моралната привлекателност на някаква подновена версия на марксизма да се увеличава.

Ако това ви звучи откачено, запомнете следното: привлекателността на една или друга версия на марксизма за интелектуалците и радикалните политици в Латинска Америка, например, или в Близкия Изток, никога не е спадала реално; като достоверно описание на местния опит, марксизмът по тези места запазва голяма част от привлекателността си, по същия начин, по който го прави със съвременните противници на глобализацията, навсякъде. Последните виждат в напреженията и недостатъците на днешната капиталистическа икономика точно същите несправедливости и възможности, които накараха наблюдателите на първата икономическа „глобализация“ от 1890-те да прилагат марксовата критика на капитализма към новите теории за „империализма“.

И тъй като никой друг изглежда не разполага с нищо особено убедително, което да предложи като стратегия за поправяне несправедливостите на модерния капитализъм, то полето отново е открито за онези, които разполагат с най-простата за разказване история и най-гневното предписание. Припомнете си пророческите наблюдения на Хайне за Маркс и неговите приятели от средата на деветнадесети век, в най-добрите години на викторианския растеж и благоденствие: „тези революционни доктори и техните безмилостно решителни ученици са единствените мъже в Германия, които притежават някакъв живот; именно на тях, боя се, принадлежи бъдещето.“

Не знам дали бъдещето на радикалната политика принадлежи на едно ново поколение марксисти, недокоснати от (и може би неосъзнаващи) престъпленията и провалите на комунистическите си предшественици. Надявам се да не стане така, но не бих се обзаложил срещу това. Жак Атали, някогашният съветник на президента Митеран, публикува през 2005 г. голяма, набързо скърпена книга върху Карл Маркс. В нея той твърди, че колапсът на Съветския съюз е освободил Маркс от наследниците му и ни е позволил да видим в него далновидния пророк на капитализма, който е предвидил днешните дилеми, особено глобалните неравенства, произвеждани от неограничената конкуренция. Книгата на Атали се продава добре. Тезата му е широко дискутирана: във Франция, но също и във Великобритания (където в едно допитване слушателите на BBC от 2005 г. определиха Карл Маркс като „най-големия философ на всички времена“[12]).

[…]

В ранните години на този век ние се оказваме изправени пред две противоположни, но любопитно подобни една на друга фантазии. Първата фантазия, най-добре позната на американците, но предлагана във всяка развита страна, е самодоволното, призоваващо към мир настояване от страна на коментатори, политици и експерти, че днешният политически консенсус – по липса на каквато и да било алтернатива – е единственото условие за съществуване на всяка добре управлявана модерна демокрация, и той ще продължи да съществува до безкрайност; че онези, които му се противопоставят, са или зле информирани, или злонамерени и при всички случаи осъдени на безсмислие. Втората фантазия е увереността, че марксизмът притежава интелектуално и политическо бъдеще: не просто въпреки колапса на комунизма, но именно поради него. Засега откривана само по международната „периферия“ и по границите на академичните среди, тази подновена вяра в марксизма – поне като аналитично средство, ако не като политическа прогноза – отново е, най-вече поради липса на конкуренция, общата валута на международните протестни движения.

Приликата, разбира се, е в общата неспособност за извличане на поуки от миналото – и в една символична взаимозависимост, тъй като именно късогледството на първите придава неистинна достоверност на аргументите на вторите. Онези, които приветстват триумфа на пазара и оттеглянето на държавата, които биха искали да ни накарат да възпяваме нерегулираната компетентност на икономическата инициатива в днешния „плосък“ свят, са забравили какво се случи последния път, когато сме минавали по този път. Очаква ги груб шок (макар и, ако може да се разчита на миналото като надежден водач, то най-вероятно за нечия чужда сметка). Що се отнася до онези, които си мечтаят за завръщане на марксистката магнетофонна лента, дигитално преработена и изчистена от дразнещи комунистически драскотини, те ще направят добре да попитат по-скоро рано, отколкото късно, какво точно означават всеобхватните „системи“ на мислене, които с неизбежност водят до всеобхватни „системи“ на управление. По този въпрос, както видяхме, Лешек Колаковски може да бъде четен с голяма полза. Но историята ни учи, че на този свят няма нищо по силно от една фантазия, чието време е дошло.

Източник



[1] „On Exile, Philosophy & Tottering Insecurely on the Edge of an Unknown Abyss,“ dialogue between Leszek Kola- kowski and Danny Postel, Daedalus, Summer 2005, p. 82.

[2]Glowne Nurty Marksizmu (Paris: Instytut Literacki, 1976); Main Currents of Marxism (Clarendon Press/Oxford University Press, 1978).

[3] Виж например неговите Chrétiens sans église: la conscience réligieuse et le lien confessional au XVIIe siècle (Paris: Gallimard, 1969); God Owes Us Nothing: A Brief Remark on Pascal's Religion and on the Spirit of Jansenism (University of Chicago Press, 1995); както и есетата, събрани в My Correct Views on Everything, notably „The Devil in History“ and „Concern with God in an Apparently Godless Era.“

[4] Andrzej Walicki, Marxism and the Leap to the Kingdom of Freedom: The Rise and Fall of the Communist Utopia (Stanford University Press, 1995), p. vii. […]

[5] В теологията и философията – учение за края на света. Бел. пр.

[6] „The Devil in History,“ in My Correct Views, p. 133. […]

[7] Ненадеждността на такива свидетелства беше една от постоянните теми на западните прогресивни апологети на сталинизма. По същия начин и американските съветолози обикновено отхвърляха свидетелствата на изгнаниците или емигрантите от съветския блок – прекалено много личен опит, беше общоприетото мнение, може да изкриви личната перспектива и да осуети обективния анализ.

[8] Виж Maurice Merleau-Ponty, Humanisme et terreur: essai sur le problème communiste (Paris: Gallimard, 1947). Цитатът тук е от американското издание от 1969, Humanism and Terror (Beacon), p. 153.

[9] Raymond Aron, „Un philosophe libéral dans l'histoire“ (1973), in Essais sur la condition juive contemporaine (Paris: Éditions de la Fallois, 1989), p. 222. Виж също Aron, D'une sainte famille à l'autre: essais sur les marxismes imaginaires (Paris: Gallimard, 1969), p. 11.

[10] György Konrád and Ivan Szelényi, The Intellectuals on the Road to Class Power (Harcourt, Brace, Jovanovich, 1979). […]

[11] Seigel, Marx's Fate, p. x.

[12] Маркс получи 28 процента от гласовете, повече от Сократ, Платон, Аристотел, Тома Аквински и Кант, взети заедно. Дейвид Хюм зае второто място с 13 процента.

Pin It
Тони Джуд
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

72

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Практиката в това... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... преди 3 дни
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... преди 3 дни
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... преди 3 дни
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 6 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 1 седмица
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 1 седмица
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 2 седмици
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 2 седмици
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 3 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... Понеделник, 21 Септември 2020
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020