Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)

Ще започна този текст с една добре позната история из българския национален фолклор: за братовото момче, което отишло при Хитър Петър, за да му иска пари назаем, защото решило да започне собствен занаят…

Дал му Петър парите, а след това седнали да пият по едно кафе, да се разговорят.

– Та, как точно мислиш да започваш, чичовото? – пита Петър. – Тя, търговията, вярно хубава работа, ама и тя иска акъл, иска знаене и можене…

– А, проста работа, чичо – отвърнало момчето. – Ще купувам евтино, ще продавам скъпо… Колко й е на търговията, проста работа е тя…

– Тъй, тъй – почесал се Петър дето не го сърби. – Я ми дай пак парите, че нещо май сгреших при броенето първия път, да ги преброим отново…

Подало му момчето парите, а Петър ги мушнал в джоба си и рекъл:

– Тя вярно търговията проста работа, ама другия път, като ми поискаш пари, няма да е лошо да си измислиш някаква друга работа. Тая дето си я намислил, така няма да стане, във всеки случай….

Тъй. Разправих ви историята, както може би вече се досещате, за да припомня на всички ни, че, както го е казал народът, златни му уста, „от пръдня боя не става“, тоест за всяко нещо на този свят, колкото и просто да изглежда на пръв поглед, се иска разбиране, знание и способности. Уж проста работа, уж всички я знаем, а все така се получава, че някои, както изглежда, все пак не я знаят…

Откъдето пък ще прескоча на истинското нещо, или, както още се казва, „послание“, което искам да ви изпратя с този текст. А именно: парадоксалното на пръв поглед твърдение, че кражбата на интелектуални съдържания в Интернет няма смисъл – а съответно няма смисъл и страха от нея, който, така поне ми се струва, мотивира до голяма степен мисленето и действията на някои колеги в българското, а и не само, виртуално пространство.

Ще започна с едно принципно разграничение, без което няма как да се разбере и постави в реалния му контекст горното твърдение. Става дума за разграничението между две принципно различни култури, два различни начина на мислене и поведение, които тук ще обознача с названията „култура на недоимъка“ и „култура на изобилието“.

Културата на недоимъка е познатата на всички ни култура от ежедневието. Имайте пред вид, че смисъла, в който използвам това понятие тук, не е непременно свързан с конкретните икономически, културни и политически реалности на родното българско общество. Проблемът с недоимъка или недостига е принципен проблем, от който не може да се откъсне или избяга никоя човешка дейност, ограничена от рамките на материалното ни битие и съществуване. Тя е фундаментален проблем на човешкото съществуване, произтичащ от принципната несъизмеримост на, както изглежда, неограничените ни потребности и желания, от една страна – и необходимостта да ги ограничаваме и сдържаме, поради ограничеността на ресурсите в материалния свят, който обитаваме. В такъв смисъл всяка материална култура е по принцип култура на недостига и недоимъка, само че в различна степен, естествено.

За да обобщим: културата на недоимъка се характеризира от повече или по-малко постоянен превес на търсенето над предлагането, с възможни фази на обръщане на тази връзка, които обаче са изключения и като такива са принципно нетрайни.

Културата на изобилието, напротив, е култура, при която има принципно превъзходство на предлагането над търсенето. Единствената форма на такава култура, която ни е позната в момента, при това все още в някаква зародишна, начална форма, чиито измерения ние в никакъв случай не сме в състояние да обозрем и осмислим в този ранен етап от нейното възникване, е културата на виртуалното пространство и Интернет. Множество футуролози и различни други специалисти, занимаващи се с проблемите на бъдещето, спекулират върху евентуалните възможности за постигане на някаква подобна култура и в рамките на материалния свят, с помощта на нови технологии и познания, но поне засега изгледите за достигането на нещо такова са строго ограничени до рамките на спекулативното, фантастично мислене.

Фактът, че културата на изобилието ни е позната единствено под формата на виртуално пространство, тоест една форма на опит, която до голяма степен си остава някак чужда на нормалното ни ежедневие на хора, борещи се за оцеляване или успех в един материален, а значи изпълнен с недоимък, свят, съвсем не означава, че тя не предявява съвсем реални изисквания към способността ни за адаптация, приспособяване към принципно нови, непознати до този момент, начини на мислене и поведение. Именно това е смисълът на понятието, който е абсолютно актуален за всички ни и вече упражнява определено влияние върху животите и обстоятелствата ни, независимо от това до каква степен самите ние го осъзнаваме или сме склонни да го признаем като фактор, при това съществен.

Без да се впускам в дълги и заплетени умозрения относно различните фундаментални разлики между двата начина на мислене и поведение, самият аз ще ви запозная единствено с онзи техен аспект, който по мое мнение има напълно директно отражение върху животите на всички ни, поне доколкото сме участници в живота, взаимодействията и политиките на виртуалното пространство, в неговия сравнително ограничен български вариант или в световния му, глобален такъв.

Значи, принципната разлика между двете неща е очевидна: докато в първия случай основният императив, основното задължително и неизбежно правило на мислене и поведение, вече е предпоставено от самия факт на ограничена наличност на ресурсите, то във втория ситуацията е напълно противоположна – ресурсите са далеч по-изобилни от потребността или дори физическата ни способност да ги обозрем, достигнем или преработим, в какъвто и да е практически смисъл. Оттук и разликите между двата принципно различни начини на мислене и поведение: докато в материалния свят смисленият тип поведение е свързан с налагане на ограничения – за предпочитане разумни – върху потреблението и разпределението на ресурсите, то във втория случай единствено смисленият въпрос е по какви начини можем да разширим възможностите за усвояването и потреблението им.

И отново, нека обобщим: културата на изобилието се характеризира от повече или по-малко постоянен превес на предлагането над търсенето, с възможни фази на обръщане на тази връзка, които обаче са изключения и като такива са принципно нетрайни.

Оттук и разликите в смислените модели на поведение, налагани от спецификите на двете различни култури: докато в първия случай, при културата на недоимъка, смисленото поведение е онова на защита на ресурсите и ограничаване на потреблението им, то във втория случай смисленото поведение е онова на добавяне на нови ресурси, нови съдържания или начини на потребление, в зависимост от собствената ситуация и възможности.

Казано на по-достъпен български език: в първия случай смисленото поведение е да се пазите да не ви окрадат. Във втория вече просто няма смисъл от „пазене“, поради простата причина, че с това вие лишавате хората от възможността да добавят нещо свое към цялото (евентуално използвайки вашите ресурси). По този начин вие се противопоставяте на цялата логика, управляваща тази нова култура и по неизбежност осъждате себе си и собственото си участие на „закърняване“ и постепенно оттегляне от главното русло на развитие, което винаги протича там, където има най-големи възможности за обмен и взаимнополезно добавяне на нови и оригинални съдържания.

Разбира се, казаното с неизбежност води до логичния въпрос: а как в такъв случай ще успеете да доведете участието си до постигане на някакъв вид лична полза, лична печалба – тъй като, поне засега, това е всепризнатият мотив на човешката дейност, от гледна точка на теориите на рационалното действие? Ние действаме, за да постигнем някакъв вид полза и печалба – лична и/или колективна. Но как може да се постигне нещо такова в една култура, която поставя принципния си акцент не върху разумната обмяна на (ограничени) ресурси, по възможност при взаимна полза, а върху добавянето на собствено съдържание към принципно неограничените ресурси, теоретично достъпни за всекиго?

Простият отговор на този въпрос е, че поне до момента прост отговор няма. Все още не е открит ясен и приемлив модел за материализиране на принципно извън-материалния характер на културата на изобилието, която ние познаваме само в нейния виртуален вариант. Оттук и множеството спорове и реални конфликти, свързани най-вече с темата за защита на интелектуалните права, които постепенно се превръщат в реален център на борбата на идеите в този напълно нов вид човешка дейност. Навсякъде по света притежателите на интелектуални права се борят със зъби и нокти срещу неизбежната ерозия на социалния им статус, идеща от факта, че плодовете на техния труд и изобретателност са точно онзи вид ресурси, които подлежат на най-лесна дигитализация, тоест „де-материализация“, а следователно с неизбежност попадат в кръговрата на културата на изобилието, при която общоприети модели за възнаграждение поне засега липсват. Налага се да се живее със заместители – което, разбира се, е не особено приятна перспектива, особено от гледната точка на традиционния носител на обществен прогрес в неговия модерен вариант – тоест възнаграденият интелектуалец, поне в обществата, в които това е станало възможно, някъде през последните сто и петдесет години.[1]

Без да ви залъгвам с твърдения, че самият аз съм успял да намеря някакво обществено приемливо решение на този тъй труден проблем, оттук нататък бих искал да ви запозная с моето собствено, лично решение, което лежи в основата на цялата ми работа покрай доброволния просветителски проект, известен на читателите в България под името „Списание ‚Либерален преглед‘“.

Вече започнах с най-важното: „кражбата“ не само е нещо непродуктивно, тя просто няма смисъл при новите условия на всеобщо изобилие. Теоретично възможно е, разбира се, да си представим някакъв много сръчен и усърден крадец, който се опитва да гради присъствие въз основа на чужди неща, но реалността на Интернет-ежедневието ни убеждава начаса, че това е напълно невъзможно: простото копиране на чужди съдържания не предоставя на евентуалните потребители никаква мислима мотивация да предпочетат вашия сайт, вашето присъствие, пред нечие друго. Нещата така или иначе са достъпни (почти) навсякъде. Защо тогава някой би трябвало да си дава труд да дойде точно при вас, а не при оригиналния източник? Реалното състояние на нещата е, че при подобна „стратегия“ съответното Интернет-присъствие на практика никога не успява да надмогне границите на незабележимостта и си остава напълно невидимо за масовия (или елитарен) потребител, който никога не успява да го открие, камо ли пък запомни.

Но също толкова непродуктивно – поне от моя гледна точка – е и поведението, основаващо се на мисленето (а всъщност инстинктите) на старата, „гладна“ култура на недоимъка. Човекът или хората, демонстриращи такъв тип поведение, с неизбежност изпадат в ролята на старата врана от добре познатото стихотворение на Вапцаров. Както се опитах да обясня по-горе, с това те се противопоставят на базисната логика на мрежата и по неизбежност се оплитат в противоречията, произлизащи от принципната несъвместимост на двата типа култури. Кой съм аз? На кое време принадлежа, кое мислене поддържам? – всичко това са въпроси, чиято актуалност не намалява ни най-малко с възхода на дигиталната ера и, както показва развоят на нещата, повечето от големите притежатели на интелектуални права, поне в Америка и поне сред вестникарската гилдия, постепенно започват да осъзнават необратимостта на процеса и да търсят решения, избягващи принципния конфликт с потребителите, отказващи да плащат за нещо, което по тяхно мнение е част от новото време и новата култура, а следователно – принципно безплатно. Проблемът с квадратурата на кръга –  а как да се оцелее в тази ситуация? – си остава въпрос на собствена изобретателност, все още.

Отбелязвам с истинска радост, че поне дотук самият аз съм се сблъсквал само с два случая на подобен вид отношение към работата тук у нас, тъй като повечето ми български колеги са абсолютно в крак с времето и нямат нищо против текстовете им да се пре-публикуват, разбира се при условията на creative commons. Но тук вече е време да се спра и на истинските, реални основания, придаващи смисъл на работата на всички ни.

Първото нещо, което трябва да се уточни, е че и при този вид дейност има напълно разумни и обосновани изисквания и очаквания за получаване на някакъв вид респект и оценка за положения собствен труд. Това е напълно естествено и то е ясно и подробно обяснено в условията на вече споменатите creative commons: ако пре-публикувате някого, то вие сте задължен/а да сложите линк към оригиналния текст и да покажете ясно, че това е съдържание, което сте заели отнякъде, а не сте създали сами или публикували за пръв път. Това е политика, към която самият аз се придържам толкова стриктно, колкото мога – и единствените случаи, в които под публикувани в „Либерален преглед“ не-собствени текстове няма линкове, са онези, в които текстовете са ми предоставени лично от самите автори. За мен това е задължителният израз на етичност и професионализъм, който обвързва всички ни – и случаите, в които не съм се придържал към него, са ми непознати, ако и да не изключвам възможни грешки и недоразумения, които бих бил щастлив да коригирам заедно със съответните държатели на (морални) права. В този дух смятам, че и тази тук дискусия е възможно най-ясен израз на уважение и респект към работата на колегите, с които имам разногласия, тъй като, ако не уважавах мненията им, аз не бих си дал труда да мисля и теоретизирам върху тях.

Но истински важният, философски значим и основополагащ от някаква гледна точка, момент и смисъл на този вид дейност, този вид философия и работа, се състои в нейната различност от всичко познато досега. И тази различност, тази принципна новост, трябва да бъде добре осъзната и дискутирана, за да може да се достигне до някакъв момент на обществено разбиране относно необходимостта от по-различен поглед и подход към нея.

Какво точно имам пред вид? Човешката дейност, човешката активност, по принцип има и винаги е имала една и съща крайна цел, един и същ краен обект: получаването на някаква форма на внимание от себеподобните. В хода на развитието на цивилизацията този лежащ под всичко останало субстрат е получавал различни материални и нематериални форми (парите и богатството като основна и централна сред всички тях), но едва в наши дни, преди всичко в областта на безплатната дигитална култура (чийто върховен израз в момента са сайтове като „Уикипедия“), той получава една рязко различаваща се от досегашните, форма и проява. А тя се изразява във факта, че в новата виртуална сфера вниманието е не само прикрит, но и почти единствено възможен, продукт на обмен и открит обект на желанието. Вниманието е новата валута на виртуалното пространство. Докато в миналите, пък и сегашни времена е напълно възможно човек да си представи някакъв вид абстрактен „копач на богатство“, който е до такава степен полудял, че го преследва дори на някакъв хипотетичен самотен остров (какъв смисъл от злато и богатства на самотен остров?), то в наши дни търсачът на „новата стара валута“ – вниманието – е напълно немислим извън компанията и осезателното присъствие на себеподобните. Всичко, за което работим ние – и което имаме реален шанс да постигнем, поне в тази си дейност – е вниманието на хората. Разбира се, ние си оставаме материални същества и в такъв смисъл дейността ни, изключена от сферата на материалното и неговите награди, става безсмислена. Но едно от важните следствия от всичко казано дотук е, че връзката между идеалните и материални аспекти на теоретично възможната „награда“, към която човек може да се стреми, вече е много по-далечна и много по-опосредствана, отколкото в сферата на традиционната пазарна икономика, при която наградата е очевидна – хората работят най-вече за „пари“, и това е нещо, с което всеки от нас е интуитивно запознат. В новата икономика на вниманието, на идеите, тази връзка е далеч от очевидна и тя изисква значителна доза изобретателност от страна на действащите лица, за да бъде материализирана. Дали човек ще избере да пише книги, които да се опитва да разпространява по обичайния път, да материализира реномето си под формата на платени сказки и беседи, до които се допускат само ограничен брой хора, да се опитва да направи достъпа до сайта си платен (нещо изключително трудно, навсякъде по света), да използва виртуалното си присъствие, за да продава материални продукти и реклама, или да настоява за най-обикновени дарения от страна на читателите си, са неща, които си остават въпрос на собствен избор, предпочитания и изобретателност. Във всеки случай принципната реалност, пред която е изправен всеки от нас, поне в началото на дейността си, се изчерпва с добре познатата балканска сентенция „Паре нема, действай!“

Но кои всъщност са основанията човек да очаква някакъв вид придобиване на виртуално богатство в новата икономика, в новата сфера на идейния капитал? Най-късно от времето на Адам Смит насам всеки средно образован човек е запознат с базисния начин, по който функционира човешката стопанска дейност, а именно – чрез прибавяне на стойност към някакъв вид продукт. Без прибавяне на стойност няма реално натрупване на капитал, има единствено спекулация и прехвърляне на продукти от едни ръце в други. Същото, естествено, се отнася и до сферата на виртуалното пространство и виртуалната дейност, където, за да има основания да очаква някакъв успех и придобиване на капитал, човек трябва да добавя собствена стойност към продуктите, които предлага. При условие, че сте добавили достатъчно собствена стойност към продукта, към ресурса, то разпространението му от други хора, превръщането му във „вирус“, е най-голямата награда, буквална шестица от тотото, която някой може да ви предложи. Това е нещото, което ви прави популярен и познат на всички, тоест притежател на значителен виртуален капитал; това е нещото, което ви дава шансове за някакъв вид печалба в новата икономика; това е нещото, което има смисъл в цялата работа.[2]

Разбира се, предпоставката за всичко това е нелесна за постигане, от което следва и това, че при цялата си простота и яснота, този модел на мислене и действие е абсолютно некопируем, тъй като е свързан с непогрешимото присъствие на една изключително висока степен на индивидуализация и индивидуалност. Тази последната пък е единствената гаранция за това продуктът ви да стане невъзможен за „открадване“. Когато са достатъчни само няколко реда, за да разберат всички, че това е текст или песен, или фотография, на еди-кого си, то „краденето“ им, разбира се, става безсмислено, освен за собствено ползване. В една толкова малка и базираща се на завист култура, каквато е българската, това е и основната причина истински добрите неща да не се копират: всички майстори на копирането са наясно с факта, че, разпространявайки този тип съдържания, те вършат услуга не на самите себе си – и съответно не го правят. Останалата, безучастна и незаинтересувана част от публиката, си остава най-често не при чем, откъдето и следва изключителната бедност на тукашното виртуално пространство. Но това вече е напълно различна тема…

Позволете ми сега, на края на този текст, да се спра накратко на специфичните за „Либерален преглед“ характеристики, които според мен дават основания това издание да се разглежда като типичен представител на новата икономика и новия вид мислене, за които говорих дотук.

На първо място: всеки от материалите, публикувани на този сайт, се разглежда не като окончателен, а като начален продукт във веригата от добавяне на стойност, за която говорих досега. Колкото и важен да е от моя гледна точка даден текст, колкото и много усилия да са вложени в създаването или превеждането му (а понякога и в простото му пре-публикуване от някой друг български сайт), то принципната умонагласа, с която аз подхождам към него е следната: оттук нататък започва истински интересното, истински важното. А именно – различните отражения и въздействия, които този текст ще има върху българското виртуално, мисловно и духовно пространство. При това леко бомбастичният привкус на тази широка формулировка начаса се снема обратно на земята, защото основната форма на всички тези неща е силно видима и осезаема: имам пред вид дискусиите във форума на списанието, както и различните форми на комуникация между самия мен и други участници. Това е основната и начална форма, под която „Либерален преглед“ добавя стойност към предлаганите на сайта продукти – и в такъв смисъл най-големият комплимент, който някой може да направи на изданието и на самия мен, е да каже (както нерядко се случва), „хм, всъщност коментарите под текста са много по-важни от самия него“.

Но това, разбира се, е само началото, само връхчето на айсберга. Истинската специфика на „Либерален преглед“ се състои в неговата идейна и идеологическа основа, във факта, че той е един от малкото сайтове в българското виртуално пространство, където се предлага не просто пъстра смесица от принципно различни и несъвместими едни с други текстове, а платформа, тоест последователен и концептуално изяснен начин на мислене и действие, свързан с определени политически идеи, които са сравнително неясни или просто непознати в България. Един текст от „Либерален преглед“, ако е част от идейното му ядро (което на практика най-често означава преведен от някакъв чужд език от създателя на сайта), е по принцип напълно „некрадим“, просто защото чуждостта и непривичността му за почти всички други масови сайтове в България е толкова очевидна, че те по-скоро биха си отхапали езиците, отколкото да публикуват „нещо такова“. С две думи: „Либерален преглед“ е онова, което днешна България не е. Той е нещо, което идва от бъдещето и поне засега е напълно екзотично и чуждо за обкръжението, в което се предлага. Той е опит за рязко – и изключително трудно – размърдване на „гюллетата“, както се изразява един мой познат. Той е изцяло обърнат към някакво засега почти невидимо читателско тяло, принадлежащо към някакво също толкова виртуално бъдещо поколение, чието съществуване е като минимум спорно. Той е нещо като нищо друго в тази част от Европа.

И, за да привършвам, бих искал в края на този текст да изпратя един поздрав-предупреждение към всички свои колеги, които все още са убедени, че могат „и така, и така“, тоест хем да бъдат част от новата икономика, хем да мислят и действат по начините, характерни за старата. Става дума за един кратък стих на Валери Петров – който, надявам се, дори и на вече преклонната си възраст ще бъде достатъчно модерно и динамично мислещ, за да ми прости този акт на „кражба“, а всъщност преклонение пред гениалността на прозрението, съдържащо се в тези няколко негови реда:

Като блок немръдащ е
А да тласка иска.
Всяка мисъл с бъдеще
Спъва и потиска.

Гледа те немигащо
Без искра, без пламък.
Ето какво значело
Философски камък!

 

С почит!

Златко Енев

Берлин, януари 2013



[1] Нека си припомним, че дори и по времето на Дикенс, тоест към средата на 19 век, позицията на интелектуалеца съвсем не е била толкова „възнаградена“ и защитена, колкото е днес. Самият той води дълги и неуспешни борби срещу американските издатели, които препубликуват романите му в Америка, без да плащат нито грош, поради липсата на международни споразумения за защита на авторските права по онова време.

[2] В този смисъл реакцията на участника в новата икономика, мислещ по старому, е също толкова различна от онази на истинския новатор, колкото е и реакцията на младата мома, реагираща на момковото приближаване с думите „Ни мъ барай чи щъ цапна!“, в сравнение с онази на зрялата жена, която знае какво очаква и иска от мъжа. Тук става дума не за противопоставяне, а за взаимност. Ако я има, разбира се…

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 96

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 4 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици
  • Влюбена на средна възраст писа Още
    Снежно-белият потенциал... преди 2 седмици