Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Преди повече от година в лекцията си на един политически семинар зададох ироничния въпрос: „Не преживяваме ли отново края на осемдесет и девета?“ Доста от слушателите, особено младите ме погледнаха учудено и неразбиращо. А според мен такова връщане във времето съвсем не е случайно. Въпросът напира да бъде зададен, колкото и абсурдно да звучи в една страна член на ЕС и НАТО. Във въздуха около нас отново се нагнетява огромно напрежение, заредено с разнопосочни енергии и очаквания за промяна. Никой не може да предвиди какво точно ще се случи и то, както в България, така и в „политически земетръсния“ регион в който живеем, и в Европа като цяло...

Няма никакво съмнение, че изминалите месеци след предсрочните парламентарни избори на 12 май 2013 г. ще останат в политическата история като пример за най-безскрупулното профанизиране на парламентаризма след 1989 г. Във водевила, който се разиграва около поддържането на кворума и на управляващото парламентарно мнозинство, няма положителни герои. Кой бил режисьорът на процедурните хватки, кой – сценаристът, кой играл главната роля, кой второстепенната, кой кого обслужвал от миманса и кой от кого зависел, няма никакво значение, особено, когато ролите толкова често се сменят. Всички четири парламентарни партии са виновни – от горе до долу, от председателя на парламента до последния народен представител. И това не трябва да ни учудва. Превръщането на предствителната демокрация във фарс не е от вчера. Неглижирането на институциите, заобикалянето на процедурите и пренебрегването на разделението на властите бе дълбоката същност на управлението на Бойко Борисов. За по-малко от един мандат ГЕРБ преформатира цялата координатна система на българската политика. За да се стигне до днешната ситуация. [1]

Неслучайно 42-то обикновено Народно събрание е първият български парламент след 1989 година, в който не са представени нито СДС, нито НДСВ, на които дължим членството ни в НАТО и ЕС, нито поне някой от техните многобройни клонинги. В този парламент просто няма база за нормални политически дебати ляво – дясно – център, но най-важното е, че няма национални интереси. Ако това беше нормален парламент, с европейски политически партии, в една правова държава на ЕС, нямаше нищо по-естествено от това да се направи класическо коалиционно правителство между победителя в изборите, ГЕРБ, член на Европейската народна партия (ЕНП) и либералите от ДПС, членове на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ). Имаше и втора напълно демократична възможност – „голяма коалиция“ между ГЕРБ и БСП. Подобна коалиция управлява Германия в момента. Така се прави в период на криза, председателят на ПЕС Саргей Станишев сигурно добре го знае. И в двата случая неприемливата за демократичните европейски нрави „Атака“ щеше да бъде напълно изолирана от участие в управляващото мнозинство.

Но кукловодите предпочетоха друг вариант – парламент, в който всички са „заложници“. Ако говорим за наистина „знакови“ клиентелистки политически партии, които всеки познава и които без съмнение ще останат като такива в историята, това са точно днешните четири парламентарни партии – БСП, ДПС, ГЕРБ и Атака. Техните политически и икономически програми за развитие на обществото са само формални, а единствената им цел е достъп до властови ресурс. Нещо повече, раздаването на обществени длъжности и направляването на обществени средства към собствените им политически и икономически поддръжници е основната характеристика на дейността им. На това се крепи политическата им стабилност и постоянната им висока електорална подкрепа. [2]

Според Франсис Фукуяма реалното разделение на Европа не е културно; всъщност то е разделение между клиентелистката и неклиентелистка Европа[3]. Точно към тази клиентелистка южна Европа принадлежи с пълна сила и България. Феноменалното по своя политически състав 42-ро Народно събрание е плод на типично българския преход, представляващ странна смесица от опити за провинциална модернизация и нестанала декомунизация. Кризата на институционалната демокрация, в която затънахме след 2009 г., изкара на показ прикривани с години дълбоки и болезнени проблеми и зависимости, немислими за политическата култура, етиката, морала и правилата на живот в евроатлантическата цивилизационна общност. Либералната демокрация като политико-икономическа система, базирана на прочутия триъгълник „свобода, права и отговорности“, започна да изпитва все по-големи вътрешни напрежения и да губи позиции. Триъгълникът вече не само че не е равностранен, но като че ли се разпадна на съставните си части, а „отговорността“ просто се разпиля и изчезна от обществото.[4]

Моделът, който доказа своята ефикасност в „нова Европа“ и успя да гарантира разширението на НАТО и ЕС на изток, и от който се ползваха всички нововъзникващи политически партии: и либерални, и консервативни, и социалдемократически, днес вече го няма. Просто е удивително колко бързо забравихме, че правата, свободите и качеството на живота не са дар Божи, а произтичат от доброто държавно управление и върховенството на закона. А те, от своя страна, са резултат от дейността на свободни, просветени и информирани граждани и избиратели, от буржоазната етика на едно отговорно и мислещо гражданско общество, с една дума, на хора, които разбират, че животът по правилата не ограничава свободите, а напротив – улеснява тяхната реализация.

През последните години тези балансирани мъдрости бяха с лека ръка пренебрегвани от политическите и финансовите елити (не само у нас, но в различна степен и в „стара“, и в „нова“ Европа), но ние не го забелязвахме или не искахме да го забележим. Политическите лидери престанаха да насърчават чувството за самоотговорност на избирателите, като започнаха да им угаждат и да ги затрупват с (неизпълними) обещания. Така възникна мощният социологически инструментариум на популизма, който деидеологизира политиците и ги превръща в най-обикновени специалисти по маркетинг. Обещай на избирателя, когото срещнеш на улицата, това, което ти поиска, и ще спечелиш изборите. Загубили чувство за собствената си отговорност, голяма част от избирателите се поддадоха на популисткия натиск и започнаха да смятат изпълнението на желанията си за нещо, което им се полага. Те започнаха да изискват от политиците, за които гласуват, да им предоставят все по-големи облаги, без самите те да са си ги изработили или платили по някакъв начин. Гърция е великолепен пример в това отношение.

В този перверзен подход към политиката, при който никой не носи отговорност за последиците, се крие основната причина не само за финансовите и икономическите ни проблеми, но и за дефицитите на правовата държава. С всеки изминат ден в цяла Европа се засилва политическият възход на различните радикално-популистки националистически движения, които оспорват политическата система, установена от традиционните партии. Независимо дали са от крайната десница, радикалната левица или изобщо не могат да бъдат идентифицирани, и без значение дали са от антилибералната Гърция, от традиционно либерални държави, като Холандия и Финландия или консервативна Англия, всички тези популистки движения, партии и партийки оспорват днешната ориентация на европейската политика. Въпреки че го правят по своя популистки маниер и не предлагат реално решение на проблемите, те дезориентират традиционните партии, членове на основните европейски политически семейства, които развиват успешно общоевропейския проект вече повече от половин век. Объркването е още по-голямо, като се има предвид, че дълговата криза в еврозоната задълбочава допълнително общите проблеми в целия европейски политически пейзаж.

Популизмът е емоционална ценностна позиция, стояща отвъд традиционното разделение на политическите позиции на леви, центристки и десни. Една популистка партия не може да се фиксира като точка в политическата координатна система, разположена вляво или дясно. Тя прилича повече на облак, пелена или всеядна плесен, която деформира или направо унищожава идеологията в политиката. ГЕРБ е идеалният пример в тази посока. А деидеологизацията нарушава нормалното структуриране на политическото пространство. На идейно философско ниво, на нивото на политическата култура, ние ще продължаваме да си говорим за либерализъм, консерватизъм и социализъм, но едва ли и на нивото на реалната политика, където разликите между идеологиите ще продължат да се стопяват благодарение на популистките им трансформации.

Популистите никога не обединяват, те поляризират, разделят обществото на две хомогенни антагонистични групи – ние и те – другите. Няма ляво, няма дясно, няма център, няма идеология, другите могат да бъдат корумпираните политици от управляващата коалиция, лекарите или съдиите, циганите или турците, богатите и успелите и кой ли още не. Просто и ясно – „Ние“ срещу „другите“. По всички тези показатели популизмът поразително прилича на комунизма, но за щастие, все пак е феномен на модерната демокрация, а не на недемократичните режими. Популизмът не отправя предизвикателство към демокрацията в качеството й на процедура, основаваща се на свободни избори и на управление на мнозинството. В своята дълбока същност, популизмът е нещо средно между „комунизъм лайт“ и „демократичен антилиберализъм“. И именно защото съвременните популисти не могат да бъдат охарактеризирани като антидемократични, либералните партии изглеждат толкова безсилни в своята реакция спрямо популисткото настъпление.

Занимавам се сравнително отдавна с турбуленциите в българската политическа система и с безпокойство следя засилващите се антилиберални тенденции в политическия ни живот.[5] Оказва се, че след като станахме членове на ЕС, сме свидетели на настъплението на една амбициозна, цинична, арогантна и безскрупулна вълна на елементарно популистко говорене, което първо при Борисов, а сега и при Бареков достига до пълен абсурд. Целта на цялото това словоблудство, заливащо публичното и медийното пространство, е замазването, оплюването и в крайна сметка обезсмислянето на основните ценности на европейския либерален цивилизационен модел. Ценности като почтеността в бизнеса, взимането на важни решения чрез обсъждане, респект и толерантност към различията, традициите и културите, въплътени в европейското многонационално семейство, в религиозните, гражданските и икономическите общности, които заобикалят и формират отделната личност. Лично аз съм дълбоко убеден, че днес популизмът е не само един „сезонен“ вирус, атакуващ имунната система на европейската интеграция, а една от най-симптоматичните форми на цялостната криза, в която изпадна ЕС в последните години.

И ако все пак в по-голямата си част ЕС има стабилен имунитет към такива зарази, осигурен от върховенството на закона, то в България развитието трудно се подчинява на установените европейски правила. Пред очите ни фундаментални части от политическия процес се превърнаха и продължават да се превръщат в задкулисни игри, бартерни сделки с влияние и търговия с власт. Не е тайна за никого, че дефицитите по отношение на върховенството на закона и повсеместната корупция значително улесняват популистките партии при цялостния процес на взимане на решения в държавата.

В този дух на мисли, един от другите най-тежки и шокиращи обществото проблеми на българската демокрация е свързан със симбиозата между медиите и политиката. Тревогата и възмущението от безсилието на политическите партии, компрометирани от управленска немощ и безброй корупционни и лобистки скандали, се допълват от подозренията към концентрацията на медиите и нарастващия страх от влиянието им, с което разполагат и най-вече от начина, по който го използват.[6] Не е ли потресаващ фактът, че все по-често медиите, а не избирателите предопределят победителите и победените в политическата игра и насочват развитието на политическия живот като цяло? Не от вчера медиите чрез своите собственици се стремят към придобиването на директен властови ресурс. Този стремеж не само че не намаля с приемането ни в ЕС, но се засили неимоверно. Стигна се до там, че медийните групировки не носят отговорност пред никого и за нищо. За връзката между концентрацията на собствеността на медиите и политиката се говори отдавна. Темата обаче, е особено актуална и деликатна точно днес, свързна е с проблемите на правовата държава и корупцията, с обществената и медийната етика и морал и заслужава сериозни и критични дискусии в гражданското общество. За съжаление това далеч не се случва. Обикновено се вдига шум, когато излязат класации на „Фрийдъм Хаус“ и „Репортери без граници“, или дойде еврокомисарката Нели Крус. За кратко вратата се пооткрехва, но след това отново бързо се затваря, защото смрадта ще задуши всички ни. По-голяма част от медиите са част или са финансирани от групировки, които нямат нищо общо с медийния бизнес. Те пък ги използват основно за търговия с влияние, а нерядко и за черен пиар.

Дори и да няма предсрочни парламентарни избори, освен предстоящите през май избори за европарламент, през всяка от следващите три години ще имаме различни типове избирателни кампании – за кметове и общински съветници, за президент и за следващия парламент. Като гледам жалкото и плачевно състояние на политическите партии, поне за мен няма никакво съмнение, че те ще участват в изборите повече формално, а медийните магнати ще бъдат де факто реалните политически сценаристи, режисьори, играчи и най-вече ветропоказатели във всички тези кампании, които ни очакват.

Резултатите от предсрочните избори не бяха изненадващи, но въпреки това, последиците им са неочаквано потресаващи. По какъв точно начин се получи този толкова абсурден и безпрецедентен за най-новата ни история състав на 42-то обикновено Народно събрание? Никой не трябва да отрича наказателния вот на Избирателя и хроническата неспособност на класическите реформаторски партии за обединение, но не там се крие основната причина за техния изборен провал. Медиите изиграха масирана негативна роля за покриване на страната с лепкавата тиня на сладникавия популизъм и разюзданата компроматна война, която просто погълна и обезмисли модерното европейско говорене на малките партии и коалиции около ДСБ, СДС, НДСВ и „България на гражданите“. От тук дойдоха и деидеологизацията, и чалгизирането на политиката, както и налагането на корпоративния политически модел в България. Умелото и целенасочено манипулирано пожълтяване, затъпяване и монополизиране на медийната среда доведе до завръщането на комунистическата субкултура в обществения ни живот и до тоталното опошляване на предизборните кампании през 2011 и 2013 г., до заобикалянето на закона и разрастването на комунистическите рецидиви по върховете на политиката, съдебната система и икономиката.

Нещо повече, медиите вече се готвят за следващите избори, когато и да са те.[7] Нека си представим следната хипотетична ситуация – в късната българска есен, след евроизборите, когато младото политическо вино е започнало да прекипява, се провеждат толкова мечтаните поредни предсрочни избори. След тях – бившият изпълнителен директор на ТВ7 Николай Бареков е премиер, а достойният офицер Росен Петров е министър на вътрешните работи. Можем ли да се надяваме, че по този начин ще сме победили олигархията и разсекли гордиевия възел на нерагламентираните финансови зависимости, а обществените средства вече ще се разпределят много по-прозрачно? По какво се отличава двойката Николай Бареков и Росен Петров от Бойко Борисов и Цветан Цветанов? И двата дуета носят огромна отговорност за днешните толкова агресивни, истерични, манипулативни и най-вече отровно жълти и посредствени медийна и политическа среда.

През всичките тези години съм чел много вариации на тема „реставрация на комунизма“, но един текст ми е направил изключително силно впечатление и често се връщам към него. Това е лекцията на Президента д-р Желю Желев „Завръща ли се комунизмът?“, изнесена в Берлин на 22.септември 1995г. пред семинар на фондация „Фридрих Науман“ и публикувана в сборника „Интелигенция и политика“ [8]. Тя е написана през най-мрачния и зловещ период на прехода, по време на управлението на Жан Виденов, но в своята „политико-културна“ част звучи поразително актуално и днес, когато отдавна сме членове и на НАТО, и на ЕС:

„...В случая на Източна Европа реставрацията протича в рамките на съществуващата видимост за реформи. Никой не отрича реформите, но реформаторската политика тайно се заменя с връщането на стари комунистически практики. Кое е това, което всъщност се връща? ...

...Връща се един не съвсем патриархален корпоративизъм, който заменя реалната конкуренция на идеи и интереси с договарянето в рамките на самата управляваща партия. Публичното пространство се заменя с партийното пространство. Много често партийни и корпоративни интереси се представят като национални. Друго, което се връща, е езикът на стария режим. Оня безсубектен дървен език, от който лъха на мухъл и казионен оптимизъм. Език, който беше жив единствено в Замъка на Кафка и в коридорите на комунистическата власт...

...Връща се подозрителността към Запада. Културната толерантност, характерна за нашата традиция, се подменя с насаждане на ксенофобия и с разбуждането на една шпиономания, която ни връща в атмосферата на 60-те години... Но най-важното, което се връща, е усещането, че от нас, от „ние, народа“, нищо не зависи. Отново политическата апатия и делението на „ние“ и „те“ се превръща в реалност. Това „те“, което няма име и политически профил, но което е властта въпреки и независимо от волята на гражданите. Всичко това се връща. Това, което не може да се върне е комунизмът. И навярно това е странната съдба на посткомунизма. Едно общество, в което комунизмът не може да се върне, но и не бърза да си отиде.“

В крайна сметка философията на тази статия за дълбоко тягостните политически и медиини пейзажи, която се опитах да напиша, се крие в последното цитирано изречение на д-р Желев. Всички знаем, че комунизмът не може да се върне, но това не ни е достатъчно. Комунизмът е все още вътре в нас – като болшевишко политическо поведение, като параноичен егалитаризъм, като неистова омраза към забогателите, успелите и различните, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС и най-вече да заобиколим върховенството на закона.

Преходът, не само че не е завършил, той сега едва започва. Този път битката е не само за партиен, а и за медиен плурализъм. Възстановяването на вътрешнопартийната и медийната демокрация и независимост е основната днешна задача на гражданското общество. Колкото по-бързо „протестиращите“ в едната и другата посока разберат, че противникът им не са (само) политическите партии, а преди всичко стремящите се към безконтролна власт медийни акули, толкова по-бързо ще извадят отровните им зъби. ...

Днес повече от всякога е необходима съпротива с всички възможни средства срещу характерното за популизма неглижиране на институциите и институционалните процедури на демокрацията, както и манипулирането на медийната среда. Виждаме как с всеки изминат ден на институциите и медиите се гледа с все по-голямо омерзение като на тайни убежища за корумпирания елит, чиито заговори трябва да бъдат разкрити и разобличени. Непрекъснато намалява значението на парламента, съдебните институции на практика не са в състояние да изпълняват надзорната си функция по гарантиране на върховенството на закона, а медиите отдавна са загубили функциите си на независим наблюдател и коментатор на обществените процеси. За една година България има трето правителство и е раздирана от граждански протести с откровено антипартиен характер, обществото е полярзирано, мисленето е черно-бяло и за пъстроцветния либерализъм никой не си спомня. За огромно съжаление, все още до много голяма степен комунистическият манталитет и поведение, а не евроатлантическата ценностна система, определя нашата духовно-културно-политическа и медийна идентичност.

Точно този неизличим комунистически манталитет доминираше както събитията през 2013г., така и тяхната интерпретация. Най-голямото поражение върху публичния морал бе „насъсканото и манипулирано“ противопоставяне между различни обществени групи по шизофренни разграничителни линии, нямащи нищо общо със същността на нормалния политическия дебат. Липсваше принципното, ожесточено и никога незаглъхващо противопоставяне между „социалистически“, „консервативни“ и „либерални“ публични политики, което осигурява най-здравословния климат за развитие на обществото. Демократичната политическа култура изисква постоянен сблъсък на различни програми, ценностни системи, политически практики и представи за морал и почтеност. Тук се крие и дълбокият позитивен смисъл на борбата за власт – да спечелиш изборите и да реализираш своята партийна програма под непрекъснатите критики и контрол от страна на опозицията. Точно това ни бе отнето през 2013 г.

Решаваща роля за едно евентуално бъдещо нормализиране на обществения живот през 2014 г. би изиграло възстановяването на демократичното равновесие в политическия и граждански дебат преди предстоящите избори за европейски парламент в края на май. И тук обществото няма нужда от пропагандни клишета за „национален консенсус“. Нужно е само очертаването на една „предизборна“ линия на минималното съгласие. Дали ще успеем да го направим?

Дълбоко се съмнявам. За съжаление, днес подобни мечти изглеждат нелепо на фона на актуалната ни политическа, икономическа и медийна ситуация. Електоралните успехи на популизма и на национализма в Европа и специално в България са гаранция, че той не само няма скоро да премине в отстъпление, но ще се засилва и ще въвлича в своята сфера и нови последователи. Трябва да сме наясно, че електоралният комфорт на триото „ГЕРБ, БСП и ДПС“ е осигурен поне за следващите европейски и парламентарни избори. Хипотетични изборни флуктуации, като например малки парламентарни групи на коалицията около «България без цензура» и на Реформаторския блок, няма да променят статуквото, а ще му осигурят допълнителна легитимация. Формално принадлежащата към „свободния свят“ България изглежда готова за още много дълго и потискащо популистко управление.



[1] Аспарух Панов: Българската политика като фарс, Култура – Брой 3 (2709), 25 януари 2013

[2] Аспарух Панов: Накъде през 2014-а? Нагоре или надолу? Култура – Брой 2 (2751), 17 януари 2014

[3] Франсис Фукуяма: Двете Европи, http://librev.com/prospects-europe-publisher/1699-2012-07-20-10-44-00

[4] Аспарух Панов: Популизъм след либерализма, Култура – Брой 25 (2687), 29 юни 2012. Актуализиран вариант бе представен на семинар на Европейския либерален форум в София, на 4 и 5 октомври 2013 г.

[5] Аспарух Панов: СДС и НДСВ – героите и жертвите на прехода, Изд. „Изток-Запад”, 2009

[8] Желю Желев: Завръща ли се комунизмът?, „Интелигенция и политика“, Литературен форум, 1995 г., стр. 270-274.

Аспарух Панов
Роден на 20 октомври 1949 г. в София. Завършил химия в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. До 1990 г. работи в БАН. Има десетки научни публикации в най-реномирани международни списания. В края на 1989 г. започва политическа кариера като член на Радикалдемократическата партия в България, чийто заместник-председател е до 1996 г. Депутат е в ХХХVІ Обикновено народно събрание. Бил е ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, вицепрезидент на асамблеята и на либералната й група. От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998г. до 2013г. работи в германската политическа фондация за свободата „Фридрих Науман“. Участвал е в реализирането на проекти на фондацията в България, Македония и страните от южен Кавказ. Член на УС на Българо-германския форум. Автор е на 3 книги и редица публикации в периодичния печат в областта на политическата система, международните отношения и човешките права.
Други статии от този автор

Посетители

23
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 1 ден
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да, снощи ми се случи... преди 2 дни
  • Лин писа Още
    Златко,
    надявам се до... преди 2 дни
  • марин писа Още
    Силата на Златко Енев... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 5 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 6 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 1 седмица
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 1 седмица
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 седмица
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 1 седмица