Дискусии

26 Февруари, 2020 199 2

Хитлер, все още объркващ умовете ни

Отдел: Дискусии - Култура Автор(и): Кристофър Кларк
Майн Кампф, казва Карл Ове Кнаусгор, е „единственото…

Изкуство

18 Февруари, 2020 858

Десетте най-добри книги за 2019 според…

Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Редакция на „Ню Йорк Таймс“
Редакторите на The Times Book Review избират най-добрите…

Изгледи

13 Февруари, 2020 485 1

Невидимите хора на България

Отдел: Изгледи - България Автор(и): Лидия Христова
На 18 юли отбелязахме 181 годишнина от рождението на…

Драскулки

10 Февруари, 2020 298

За един приятел, по пътя…

Отдел: Драскулки - Свободен текст Автор(и): Манол Пейков
Отраснахме къща до къща на улица „Кукуш“, разделени от една…
  • 03 Фев, 2020 392

    Лека нощ, мистър Джеймс

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Клифърд Саймък
    Паметта му започна да се възвръща. Той отново навлизаше в живота от небитието. Вдъхна мириса на…
  • 01 Фев, 2020 388 1

    Моят шабат – част 2

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Вивиана Асса-Леонидова
    Подготвям в главата си менюто за предстоящия шабат. Трябва всички да бъдат доволни, а те са много.…
  • 16 Ян, 2020 604 4

    Последният праг

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Герман Максимов
    По заповед на Лак-Ифар-ши Яст бил издигнат Дом на смъртта, който съществувал един период и…
  • 25 Дек, 2019 1950 8

    Москва не вярва на сълзи и клишета

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Евдокия Борисова
    Към Русия, като към никоя друга посока на света, обикновено тръгваме, въоръжени до зъби с клишета.…
  • 14 Дек, 2019 663 3

    Не е крайно лошо

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Дияна Тончева
    Събуди се съвсем рано – тъкмо се беше развиделило – и понеже си знаеше, че няма никакъв шанс да…
  • 29 Ное, 2019 1026 1

    Ръката, която те държи

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Дияна Тончева
    Баба ѝ говореше забавено, леко завалваше думите. Кая си помисли, че това вероятно се дължи на…
  • 23 Ное, 2019 637

    Като мъжете

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Дияна Тончева
    Тази сутрин, веднага щом се събуди, момчето беше изтичало да нагледа кученцата на двора и откри…
  • 29 Окт, 2019 10659 14

    Възхвала на Ханс Аспергер – част 1

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Започвам днес една история, която вероятно с пълно право разглеждам като най-трудната и…
  • 27 Окт, 2019 669

    За писането

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Златко Енев
    Рядко коригирам нещата, които се появяват изпод клавишите ми. Мислил съм много пъти за това,…
  • 28 Сеп, 2019 1186

    За Грета Тунберг, човешката слепота и планетата, наречена…

    Отдел: Драскулки - Свободен текст Автор(и): Златко Енев
    1986. Аз съм на 25 години. В мазето на кооперацията, в която живеех тогава, на две крачки от…

Видрица

20 Януари, 2020 1123

Селският гений: Удивителни снимки от…

Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Амос Чапъл, Захария Куснир
През пролетта на 2016 г. студентът по филмово изкуство…
  • 22 Юли, 2019 1383 4

    За непостижимата лекота на красотата

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Не знам дали красотата действително ще спаси света, но при всички случаи съм съгласен, че…
  • 09 Юни, 2019 1375

    Снимки от чернобилската катастрофа, 1986

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Преди тридесет и три години, на 26 април 1986, серия от експлозии унищожи реактор № 4 на…
  • 28 Сеп, 2018 5082 2

    С надежди за едно ново начало

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Уважаеми читатели, Оттук нататък „Либерален преглед“ ще излиза през неопределени…
  • 02 Мар, 2018 4736 2

    Татуировката – изкуство или кич?

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Искаме или не, татуировките са вече неразделна част от съвременния начин на…
  • 14 Дек, 2017 5415

    Най-четените текстове за 2017

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Апр, 2017 6718 1

    Ваканция в Иран

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Невша Таваколиан
    През 1980-те, когато бях дете, семейството ми рядко си позволяваше ваканции. В Иран…
  • 29 Дек, 2016 9095

    Най-четените текстове за 2016

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Ное, 2016 8890 2

    Правите кроасани и залезът на цивилизацията

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Адам Гопник
    Международните пекарски кръгове бяха покрусени, както би се изразил „Ню Йорк Таймс“, от…
  • 21 Окт, 2016 7585

    Пролетен полъх в Париж

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    През март месец най-посещаваният парк на Париж привлича погледа най-вече с екзотичните си…
  • 25 Юни, 2016 8973

    Нанкин – стар и нов Китай

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Аврам Агов
    Откъдето и да се погледне забуления в тънка мантия от влага и смог Нанкин, навсякъде се…
1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Какво би означавало за една страна да се промени тотално? Какви новини бихме получили за това и как биха го почувствали жителите й? Ще бъде ли то непременно нещо добро? Преди няколко месеца, когато гръцката криза показа ясно, че да бъдеш член на Еврозоната не означава непременно да имаш достъп до неограничен кредит при еднакви условия със страни като Англия и Франция, Италия внезапно се оказа в беда. От години насам задрямала в субсидиран чрез дългове упадък, страната най-неочаквано откри, че кредиторите й изискват нереалистични лихви, сякаш това е някоя клатеща се икономика от третия свят, опитваща се да получи заеми в чужда валута. Много скоро нещо трябваше да се промени. Последвалата смяна на правителството и драстичните бюджетни съкращения бяха достатъчно добре описани в многобройни вестници. Онова, което ме интересува повече от цифрите на пазарите е въпросът за това как тези събития могат действително да променят, в дългосрочен план, начина, по който италианците се отнасят едни към други и към държавата си.

Когато дойдох за пръв път в Италия преди тридесет години, тук се говореше много за промяна. Тя беше винаги разположена в непосредственото бъдеще, но никога точно в настоящето. Парадигмата, която приемаха почти всички, беше оная за едно „ненормално“ и в някои отношения архаично общество, намиращо се директно на прага на нормалността и модерността, тоест подравняващо се по мощните демокрации от северна Европа.

Можем да изредим някои от качествата, които караха и все още карат Италия да изглежда „специална“: силна традиция на регионални, а не национални лоялности (засилвана от факта, че правителството тук е силно централизирано); висока степен на организирана (но не обичайна) престъпност; особена мощ на семейството във всички сфери на живота, но особено в икономиката; мелодраматично-самоуверен тон на професионалните съюзи във всички професионални, търговски и обединени в профсъюзи сектори, били те шофьори на таксита, аптекари или работници в стоманодобивната индустрия; особен вкус към усложняването на живота чрез бюрокрация, последван от заобикаляне на усложненията чрез пренебрегване на закона и дребна корупция; голям брой политически партии със силни идеологически или регионални обвързаности; църква, склонна да подкопава, а не да засилва лоялността на хората към държавата; една всеобща тенденция към подстрекателство, последвано от опити за собствено процъфтяване, основаващи се на разминаването между официалната версия на събитията и техния действителен ход, между правилата и практиката, между привидността и реалността. Един чужденец, опитващ се да участва в италианския живот – да си купи къща, да започне работа в някой университет, да даде децата си в държавната училищна система – скоро открива, че това е страна за посветени, вътрешни хора. Тук никога не е достатъчно да прочетете инструкциите в някой формуляр, за да разберете как той трябва да се попълни. Освен това ви е нужен и някой човек със специални познания.

Разглеждайки горния списък, не е трудно да се открие подлежащата схема, както и да се прецени видът трудности, които тя създава. Ограничените колективни идентичности (семейства, политически партии, работнически сдружения, местна гордост, религиозни групи), ако и сами по себе си да заслужават уважение, подкопават способността на нацията да установи йерархия от приоритети за общото благо, дори и само поради това, че самото правителство много рядко е нещо повече от мешаница от фракции. Никъде не е лесно да се установи законодателство, противопоставящо се на утвърдените интереси; в Италия това е почти невъзможно: просто съществуват прекалено много групи, чието оцеляване зависи от това нещата да си остават такива, каквито са. В по-голяма степен, отколкото в другите страни, отделните италианци се чувстват омаловажени и отчаяни, ако съществуването на тези групи бъде поставено под въпрос.

Но въпреки това светът постоянно се променя и рано или късно ние трябва да се променяме заедно с него. За италианците, тогава, парещият въпрос е „можем ли да приспособим промяната по такъв начин, че всичко да си остане по същество същото; с други думи, по такъв начин, че моята специфична общност да продължава да оцелява?“ От гледна точка на макроикономиката, моделът от последните десетилетия в Италия беше следният: ограничаващите практики, бюрокрацията и щедрите, но в никакъв случай не и общовалидни социални политики (особено пенсиите) доведоха до ниска производителност, увеличаващ се обществен дълг и търговски дефицити – отрицателни ефекти, които бяха „коригирани“ през 1970-те и 80-те години чрез редовна девалвация, комбинирана с индексирани според инфлацията заплати и пенсии; по този начин износът беше насърчен, като заедно с това главните търговски асоциации запазиха относителните си позиции.

А след това дойде европейският паричен съюз и еврото. За да остане в ядрото на привилегированата група от европейски търговски партньори, Италия трябваше да приеме една валута, върху която тя нямаше суверенитет; валута, която не можеше да бъде девалвирана. Трябваше да бъде изнамерен нов начин за пресмятане квадратурата на кръга. В ранните 2000 години трудовите закони бяха реформирани по такъв начин, че всички дотогавашни привилегии си останаха непокътнати – преди всичко желязната сигурност на работните места за служителите с редовни договори, като на работодателите сега беше позволено да предлагат краткосрочни договори и много ниски (или никакви) заплати за младите хора, тепърва навлизащи в работния пазар. Новодошлите, с други думи, трябваше да предложат гъвкавостта и производителността, която хората, принадлежащи към статуквото, не желаеха да приемат. Следствията от всичко това, десет години по-късно, са: 30 процента безработица сред младите хора и едно поколение, чийто опит по работните места е свързан с чувство за постоянна фрустрация, ако не и унижение. Но дори и така, тяхната жертва се оказа недостатъчна. Едва-що започна международното затягане на кредитните условия – и Италия веднага беше определена като рисков кредитополучател със стагнираща, нископроизводителна икономика, и преди всичко като нация, която е изгубила ориентир.

През ноември 2011, когато нещата изглеждаха все по-отчаяно, застаряващият екс-комунистически прзидент, Джорджо Наполитано, призова на министърпредседателския пост Марио Монти, професор по икономика – и с това се започна голям експеримент: правителство, поддържано от гласоподаватели от различни партии, чиито членове не са политици или членове на парламента, а просто експерти в съответните си области – и които, да се надяваме, тъй като няма да търсят преизбиране, са недостъпни за исканията на лобитата. Накратко, планът е да се направи нещо за общественото благо.

Нищо от това не е ново. Едно от удоволствията, идещи от прекарването на целия ви зрял живот в страна, която почти не сте познавали, когато сте пристигнали, е бавното натрупване на историята и културата, необходими за да успеете да се внедрите в света, към който се опитвате да се приспособите. Четейки, превеждайки, преподавайки, вие постепенно започвате да разбирате как всичко това функционира; в същото време самият вие ставате толкова съпричастен, че вече не можете да претендирате, че сте обективен външен човек. Докато подготвях книгата си Парите на Медичите (2006), в която става дума за банката на Медичите от 15-ти век, аз открих колко много от шаблоните на съвременното италианско общество са присъствали още в републиканска Флоренция: кратки и разпокъсани правителства, безкрайна неяснота около това кой е реалният център на властта, обсебеност от равномерното разпределение на покровителство между различни търговски гилдии и географски райони, изключителни трудности при събирането на данъците, и т .н. По-късно, превеждайки Макиавели, се запознах с принципа, според който Италия може да бъде обединена единствено ако страната като цяло е заплашена сериозно отвън. През август 1480 папските държави, Неапол, Флоренция и други, прекратяват вътрешните си междуособици, за да посрещнат турската атака срещу югоизточния бряг на страната, в резултат на която са убити 12.000 души и други 10.000 са взети в робство. Такова единство обаче винаги се възприема като краткосрочно и не трябва да бъде използвано от никоя група, опитваща се да наложи властта си над останалите, след като извънредната ситуация е отминала. Мнозина от италианските политици изискаха министрите от настоящото експертно правителство да обещаят да не се кандидатират в предстоящите всеобщи избори.

Ще проработи ли фокусът тоя път? Монти има около година и половина преди края на настоящия законодателен период – и огромно количество работа за свършване. Той започна с онзи вид съкращения и финансови действия, които успокояват пазарите: сериозна пенсионна реформа и данък върху притежанието на домове. В момента се опитва да пречупи цяла серия картели: едва ли е нужно да се казва, че юристите, докторите, шофьорите на камиони и таксита, аптекарите – всички те обявяват предстоящи стачки. А след това ще последват по-дълбоки и по-радикални реформи: трудовите закони, избирателната система. И всичко това – така ни се казва – съпроводено от сериозен опит да се накарат хората най-после да плащат данъците си. В настоящия момент огромното мнозинство от самостоятелните предприемачи в Италия очевидно декларират по-малко от една трета от приходите си; пропастта между стил на живот и декларирани приходи е толкова огромна, че тази ситуация вероятно е могла да се създаде само чрез някакъв вид съучастничество от страна на властите. Монти изглежда решен да направи нещо против това.

Всичко това се свежда до ясна и недвусмислена покана към италианците да променят манталитета си, да се обвържат с държавата. В книгата си Io ti assolvo (Опрощавам те), публикувана през 1993, италианският учен и автор Джордано Бруно Гуери е събрал отговорите на различни свещеници по повод неговата „изповед“ на множество грехове, включително и прикриване на данъци. В повече от един случай те са му предложили да компенсира престъплението си като направи дарение за църквата. Именно това широко разпространено разбиране, че ако скрия парите си от държавата, а после дам част от тях на някоя друга добра общност – моята политическа партия, моят търговски съюз, моето семейство (макар и да е очевидно, че най-голямата част просто отива в собствения джоб) – то тогава не съм извършил нищо лошо, е едно от основните италиански вярвания, които правителството се опитва да промени. 

Може ли това да стане? Възможно ли е, например, в Италия да се развие някакъв вид меритокрация? Тоест, човек да започне да вярва, че някой колега е бил назначен на работа защото той или тя е добър в професията си, че целият процес от опити да се разбере кой е „покровителят“ на този или онзи човек, някой ден би могъл да изчезне? Самият аз се чувствам заинтригуван. И дори ако това не се случи, то възниква един също толкова интригуващ въпрос: как Италия може да участва в конкуренцията в един все по-отворен свят, ако си остава все така обвързана с тези модели на поведение?

Онези от вас, които са чели моите последни статии върху световната литература и преводи, може би ще си помислят, че тази статия е напълно несвързана с тях. Но това не е така. В една книга върху литературната критика, Romanzo mondo (Световният роман), публикувана през 2010 г., професор Виторио Колети говори за хомогенизацията на романа в Европа през втората половина на двадесети век, разбирана като следствие от факта, че „приликите между множество нации постепенно стават по-големи от техните различия“. Той стига до там да твърди, че „наближава момента, в който една история, разказана в Берлин, няма да бъде много различна от друга, чието действие се развива в Лисабон“.

Собственото ми усещане е, че тази хомогенизация, доколкото тя се случва, идва повече като резултат от желанието на авторите да се обръщат към една международна публика, отколкото поради това, че събитията и личностите от парламента в Рим, примерно, са станали истински подобни на ония от Париж или Лондон. Италианците си имат своя собствена форма на индивидуалност и собствени начини на изграждане на отношения едни към други, както и към групите, сред които се движат.

И така, ще разказват ли бъдещите романисти за това как италианците са били променени от глобализацията, дълговата криза и революцията на Монти, или по-скоро за това как те са се съпротивявали на промяната и са продължили да живеят както винаги преди? И ще бъдат ли подобни романи отправени към италианските читатели като част от някакъв продължаващ международен дебат – както е било при, да речем, Гепардът на Джузепе Томази ди Лампедуза – или вместо това ще използват италианския разказ, за да развличат една международна публика, която след това може да се усмихва и да се диви на харема на Берлускони, или на съгражданите на печално известния Франческо Скетино, капитан на кораба „Коста Конкордия“? (Отговорен за една от най-тъпите морски катастрофи на всички времена, без да се говори за смъртта на около тридесет пасажери, Скетино въпреки това беше приветстван в родния си град Мета ди Соренто – намиращ се в южната част от Неаполския залив – от тълпа, размахваща плакати в негова подкрепа и оплакваща се, заедно с присъстващия там свещеник, че начинът, по който пресата описвала капитана, бил резултат от всеобщи предразсъдъци срещу тяхната общност.) „Всеки италианец“, отбелязва сухо Джакомо Леопарди през 1826 г., „е повече или по-малко еднакво уважаван или опозоряван“.

Въпросът за това до кого е адресиран даден роман е важен: италианците ще разберат чувствата на съгражданите на Скетино, защото техните собствени лоялности са поставени на изпитание; читателите от други страни сигурно ще се почувстват просто забавлявани.

Източник

Pin It
Тим Паркс
Тим Паркс (род. 1954) е британски писател. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books. Тим Паркс живее във Верона, Италия.
Други статии от този автор

Посетители

36

support

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Павел Павлов писа Още
    Признания на Върбан... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Дребно сравнение... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Според... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Мда. Остава само да ни... преди 3 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Възможно е все пак... преди 4 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    И... Един по Божия воля... преди 5 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Аз - изостанал? Ти да... преди 5 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Ами Ели като живее в... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    По-горе "напъните",
    Гост писа:
    ...
    преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Какъвто Volk-ът, такъв... преди 6 дни
  • Сухиванов писа Още
    Най-сетне  честна... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Интересно наблюдение... преди 1 седмица
  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 2 седмици